Смъртоносна опасност

Глава 4

Двамата влязохме обратно в офиса и аз светнах лампата. Крушката гръмна. Често се случва. Въздъхнах и затворих вратата, оставяйки за единствено осветление лъчите златиста есенна светлина, които проникваха през процепите на щорите и се смесваха със сенките по пода и стените.

Предложих на младата жена едно от креслата, които стояха пред бюрото ми. Тя ме погледна, примигна объркано и каза:

– О!

След което седна. Заобиколих бюрото и се строполих на стола, без да събличам шлифера си.

– Така – казах аз. – Ако искате защитата ми, първо трябва да науча някои неща за вас.

Тя отметна назад косата си с цвят на асфалт и ме изгледа изпитателно. След това просто прехвърли крак върху крак така, че цепката на роклята й да разкрие до половината бялото й бедро. Едно леко изпъване на гърба и младите й твърди гърди щръкнаха напред, а платът релефно обрисува зърната им.

– Разбира се, господин Дрезден. Сигурна съм, че ще намерим общ език.

Погледът, който ми хвърли, беше прям, чувствен и изпълнен с копнеж.

Втвърдяващи се по желание зърна – на това му се вика начин на действие. А и тя беше доста привлекателна. На всеки юноша биха му потекли лигите и би й се нахвърлил, но аз съм виждал и по-добри реакции. Завъртях очи.

– Нямах предвид това.

Тя веднага изостави образа на съблазнително котенце.

– Нямахте ли? – Намръщи се и отново ме огледа преценяващо. – Да не би... да не сте...

– Не – отвърнах аз. – Не съм гей. Но онова, което продавате, не ме интересува. Още не сте ми казали името си, а вече сте готова да разтворите краката си пред мен? Не, благодаря. По дяволите, не сте ли чували за СПИН? Херпеси?

Лицето й пребледня и тя стисна силно устните си, докато и те не побеляха.

– Добре, тогава – рече момичето. – Какво искате от мен?

– Отговори – отговорих аз, посочвайки я с пръст. – И не се опитвайте да ме лъжете. Това няма да ви помогне с нищо.

Което определено си беше лъжа. Това, че сте магьосник, не ви превръща автоматично в ходещ детектор на лъжата, а аз нямах намерение да надниквам в душата й, за да разбера, дали е искрена – не си заслужаваше. Другото страхотно нещо в това, да сте магьосник е, че хората приписват всичко, което правите, на безмерните ви, всеобхватни сили. Вярно, че то действа само при онези, които знаят достатъчно, за да вярват в магьосниците, но не достатъчно, че да познават границите на нашите възможности – останалата част от света, обикновените хора, които си мислят, че магията е просто шега, гледат на нас просто като на поредния клиент на психиатрията, който скоро ще бъде напъхан в бяла усмирителна риза.

Момичето облиза устни – нервен жест, който изобщо не излъчваше сексуалност.

– Добре – каза тя. – Какво искате да знаете?

– Името ви, като за начало.

Тя се изсмя рязко.

– Нали не смятате, че ще ви го кажа, магьоснико?

Права беше. Сериозните заклинатели като мен могат да направят адски много неща с името на даден човек, стига да е излязло от устата на притежателя му.

– Добре тогава. Как да ви наричам?

Тя не си направи труда да прикрие бедрото си. Всъщност имаше хубаво краче, с някаква татуировка, обхващаща глезена й. Опитах се да не й обръщам внимание.

– Лидия – каза момичето. – Наричайте ме Лидия.

– Добре, Лидия. Вие практикувате Изкуството. Разкажете ми малко за това.

– Уменията ми нямат нищо общо с онова, което искам от вас, господин Дрезден – рече тя. После преглътна, потискайки гнева си. – Моля ви, имам нужда от помощта ви.

– Добре де, добре – казах аз. – От каква точно помощ имате нужда? Ако имате неприятности с някоя банда, съветвам ви да се обърнете към полицията. Аз не съм телохранител.

Тя потрепери и обгърна тялото си с ръце.

– Не, нищо такова. Не се притеснявам за тялото си.

Думите й ме накараха да се намръщя.

Лидия затвори очи и си пое дълбоко дъх.

– Имам нужда от талисман – каза тя. – Нещо, което да ме пази от враждебен дух.

Думите й веднага привлякоха вниманието ми и ме накараха да застана нащрек. В тези дни, когато градът буквално беше потънал в свръхестествен хаос, на мен ми беше ужасно лесно да повярвам, че момиче, притежаващо магьоснически талант, се е сблъскало с някой неприятен феномен. Надарените с магия привличат призраците и духовете като магнит.

– Що за дух е това?

Погледът й се защура наляво и надясно, без да се насочва към мен.

– Не мога да ви кажа със сигурност, господин Дрезден. Много е силен и иска да ми навреди. Казаха ми, че вие можете да направите нещо, което да ме предпази.

Всъщност това си е чистата истина. Точно в този момент около лявата ми китка беше увит талисман, направен от савана на мъртвец, светено сребро и няколко други, по-трудни за намиране съставки.

– Може би – отвърнах аз. – Зависи от това, защо сте се озовали в това положение и защо смятате, че се нуждаете от защита.

– Н-не мога да ви кажа – заекна тя. Бледото й лице се сбърчи в притеснено изражение – истинска тревога, от онези, които ви правят да изглеждате по-стари и по-грозни. Така, както обгръщаше тялото си с ръце, изглеждаше още по-дребна и крехка. – Моля ви, просто имам нужда от помощта ви.

Въздъхнах и потърках с палец едната си вежда. Инстинктите ми настоятелно ме подтикваха да й дам горещ шоколад, да увия одеяло около раменете й, да й кажа, че всичко ще бъде наред, и да завържа талисмана ми около китката й. Но аз се опитах да ги обуздая. Млък, донкихоте. Все още не знаех нищо за положението й или от какво искаше да я защитя – напълно беше възможно да се опитва да отблъсне преследващия я ангел отмъстител, който иска да я накаже заради някое особено низко дело, разбунило Силата до такава степен, че да предизвика незабавна намеса. Дори най-обикновените духове понякога имат адски добра причина да се върнат, за да тормозят някого.

– Вижте какво, Лидия. Не искам да се замесвам в каквото и да било, без да съм наясно какво става. – Което не ме е спирало досега, отбелязах аз наум. – Ако не ми дадете малко повече подробности за положението, в което се намирате, няма да мога да ви помогна.

Момичето леко наклони глава и черната й коса закри напълно лицето й. Тя постоя така един дълъг миг, след което въздъхна дълбоко и попита:

– Знаете ли какво представляват Сълзите на Касандра, господин Дрезден?

– Състояние, в което изпадат пророците – отвърнах аз. – Въпросната личност е получавала припадъци, съпровождани от видения за бъдещето, които преразказвала по такъв начин, че никой не й вярвал. Лекарите понякога го объркват с епилепсията при децата и предписват най-различни лекарства за лечението му. По принцип тези предсказания са доста точни, но никой не им вярва. Някои хора ги смятат за специален дар.

– Аз не съм от тях – прошепна Лидия. – Нямате представа колко е ужасно. Да видите, че нещо ще се случи, и да се опитате да го предотвратите само за да установите, че никой не ви вярва.

Известно време изучавах безмълвно лицето й, заслушан в цъкането на стенния часовник.

– Добре – казах аз. – Твърдите, че притежавате този дар. Сигурно искате да ви повярвам, че едно от вашите видения ви е предупредило за зъл дух, който ви преследва, така ли е?

– Не едно – отвърна тя. – Три. Три, господин Дрезден. Получих само едно видение, когато се опитаха да убият президента. Имах по две за инцидента в НАСА и за земетресението в Лаос. Но досега никога не съм имала три. И никога с такава яснота...

Затворих очи, за да помисля. За пореден път инстинктите ми подсказваха да помогна на момичето, да прогоня злия дух, или който там я преследваше, и да продължа да си гледам работата с чиста съвест. Ако наистина беше засегната от Сълзите на Касандра, действията ми не само щяха да спасят живота й. Моята вяра би могла да я промени към по-добро.

От друга страна, и преди бяха успявали да ме измамят. Момичето очевидно беше добра актриса. С лекота възприе ролята на сладострастна съблазнителка, когато реши, че искам да ми заплати в натура. Скоростта, с която беше стигнала до този извод, съдейки по моята съвършено невинна забележка, вече говореше много за нея. Тя не беше девойка, която е свикнала да играе честно и почтено. Стига да не я бях преценил погрешно, според мен и преди беше плащала със секс за стоки и услуги – а тя бе твърде млада, за да е толкова опитна в тази сфера.

Сами по себе си Сълзите на Касандра бяха идеалната измама, която доста често се използваше в средите на практикуващите магия. Историята не изискваше никакви доказателства, никакво представление от страна на човека, използващ това прикритие. Единственото, от което се нуждаеше тя, беше капчица талант, който да й осигури подходящата аура, и може би достатъчно кинетомантия, за да побутне малко заровете в правилната посока. След това можеше да съчини каквато и да е история, свързана с предполагаемия й дар на пророчица, да си наложи маската на малкото изгубено момиче и да се отправи към местния глупак Хари Блекстоун Копърфийлд Дрезден.

Отворих очи и видях, че ме гледа.

– Разбира се – каза тя, – може и да лъжа. Сълзите на Касандра не може да се анализират или наблюдават. Бих могла да ги използвам, за да ви предоставя убедително обяснение защо сте длъжен да помогнете на една изпаднала в беда дама.

– Да, Лидия, това до голяма степен съвпада с моите мисли. Може да се окажете просто някоя незначителна вещица, която се е забъркала с неподходящия демон и сега се опитва да се отърве от него.

Тя разпери ръце.

– А единственото, което аз мога да направя, е да ви кажа, че не съм такава. Знам, че нещо се приближава. Не знам какво е и не искам да разбирам защо или как. Просто знам какво видях.

– Което е?

– Огън – прошепна тя. – Вятър. Виждам мрачни неща и мрачна война. Виждам как смъртта идва за мен от света на духовете. И в центъра на всичко това виждам вас. Вие сте началото и краят. Само вие можете да накарате пътеката да свърне в друга посока.

– Това ли е видението ви? Тук има повече неща, отколкото е царевицата в цяла Айова.

Тя се обърна настрани.

– Виждам онова, което виждам.

Стандартната ласкателна процедура. Погъделичкай егото на жертвата, почакай да клъвне и после източи всичко, с което разполага. „Аха – помислих си аз, – някой иска да измъкне нещо от мен. Репутацията ми сигурно набира сила.“

Въпреки това нямаше нужда да се държа грубо.

– Вижте какво, Лидия. Според мен просто преигравате. Защо не се срещнем отново след два дни, за да видим дали все още имате нужда от моята помощ.

Тя не ми отговори. Раменете й се отпуснаха безсилно, а лицето й просто се изпразни от емоции, както се случва при поражение. После затвори очи и аз почувствах как ме загриза съмнението. Имах кофти усещането, че не се преструва.

– Добре – рече тихо момичето. – Съжалявам, че ви отнех от времето.

Тя се изправи и се обърна към вратата.

Здравият ми разум ме изстреля от стола право към изхода. Двамата стигнахме едновременно до там.

– Чакайте малко – казах аз.

Свалих талисмана от китката си, усещайки беззвучното пропукване на енергията при развързването на възела. След това я улових за ръката и я обърнах с дланта нагоре, за да го завържа на нейната китка. Забелязах няколко бледи белега по дължината на вените й. Такива се забелязват при хората, които сериозно са се опитвали да сложат край на живота си. Белезите бяха стари, едва забележими. Сигурно ги беше получила, когато е била на... колко? Десет години? Или по-малка?

Потръпнах и увих здраво тънката плетеница от остарял плат и сребърна верижка около китката й, вливайки в нея достатъчно енергия, за да затворя кръга при възела. Когато приключих, я докоснах леко по лакътя. Можех да почувствам силата на талисмана, гъделичкащо усещане, което кръжеше на около сантиметър над кожата й.

– Магията на вярата се справя най-добре с духовете – казах й тихо аз. – Ако се страхувате, вървете в църква. Призраците са най-силни след залез-слънце, около полунощ, часът на вещиците, и после отново малко преди зазоряване. Вървете в „Света Богородица на ангелите“. Това е една църква на ъгъла на „Блумингдейл“ и „Ууд“, близо до Уикър Парк. Голяма сграда е, няма как да я пропуснете. Идете до задната врата и натиснете звънеца. Потърсете отец Фортхил. Кажете му, че приятелят на Майкъл ви е изпратил там, защото имате нужда от безопасно убежище, където да останете известно време.

Тя просто ме гледаше със зяпнала уста. Очите й се наляха със сълзи.

– Вие ми вярвате – каза тя. – Вярвате ми.

Свих смутено рамене.

– Може би. Може би не. Но през последните няколко седмици нещата не се развиват добре и предпочитам да не ми тежите на съвестта. Побързайте. Слънцето ще залезе скоро. – Пъхнах няколко банкноти в ръката й и казах: – Вземете такси. „Богородица на ангелите“. Отец Фортхил. Праща ви приятелят на Майкъл.

– Благодаря ви – промълви тя. – О, боже, благодаря ви, господин Дрезден.

Сграбчи дланта ми с двете си ръце и я целуна, измокряйки я със сълзи. Пръстите й бяха студени, а устните пареха. След това изчезна в коридора.

Затворих вратата зад нея и поклатих глава.

– Хари, идиот такъв. Имаше един свестен талисман, който можеше да те защити от призраците, и току-що го подари. Тя може да е подставено лице. Сигурно са я изпратили точно заради талисмана, за да могат да те изядат жив следващия път когато решиш да им развалиш забав-лението.

Погледнах надолу към ръката си, която все още пазеше топлината от устните на Лидия и влагата от сълзите й. После въздъхнах и се запътих към шкафа, където държах подръка петдесет или шейсет резервни крушки, и смених изгорялата. Телефонът иззвъня. Слязох от стола и промърморих с горчив глас:

– Дрезден.

В отговор не чух нищо, освен тишина и статичния шум в другия край на линията.

– Дрезден – повторих аз.

Мълчанието се проточи и нещо накара косъмчетата на тила ми да настръхнат. В тишината се криеше нещо, което не подлежеше на описание. Сякаш нещо чакаше. Злорадстваше. Статичният шум се усили и тогава ми се стори, че долавям някакви далечни гласове – тихи и жестоки. Погледнах към вратата след тръгналата си Лидия.

– Кой се обажда?

– Скоро – прошепна един глас. – Скоро, Дрезден. Ще се видим отново.

– Кой се обажда? – повторих аз, чувствайки се като глупак.

Линията заглъхна.

Известно време гледах слушалката, преди да я оставя на мястото й, и прокарах пръсти през косата си. Тръпки ме полазиха по гърба и се загнездиха някъде ниско под стомаха.

– Добре тогава – казах аз и гласът ми отекна в празния офис. – Слава богу, че това не беше твърде зловещо.

Допотопният радиоприемник, който се намираше на рафтчето край машината за кафе, изсъска и се включи, и аз подскочих едва ли не до тавана. Стиснах ядосано юмруци и се обърнах към него с изкривено от гняв лице.

– Хари? – разнесе се глас от радиото. – Хей, Хари, това нещо работи ли?

Опитах се да успокоя разтуптяното си сърце и съсредоточих волята си върху радиоприемника, за да установя двустранна връзка.

– Да, Боб. Аз съм.

– Слава на звездите – въздъхна Боб. – Нали искаше да ти съобщя, ако открия някаква призрачна активност наоколо.

– Да, да, давай.

Радиото изсъска и пропука от статично-призрачната интерференция. То вече не беше настроено да приема на къси и средни вълни. Гласът на Боб звучеше изкривено, но все пак успявах да го разбера.

– Моят информатор се обади. Тази вечер, в болница „Кук Каунти“. Някой е нарушил покоя на Агата Хагълторн. Лоша работа, Хари. Тя е една злобна стара жена.

Боб ми разказа накратко за ужасната и трагична смърт на Агата Хагълторн и коя е най-вероятната й цел в болницата. Погледнах надолу към китката на лявата ми ръка и внезапно се почувствах гол.

– Добре – казах аз. – Ще се заема с това. Благодаря, Боб.

Радиото изпищя и замлъкна, а аз се понесох към вратата. Слънцето щеше да залезе след по-малко от двайсет минути, пиковият час беше настъпил и ако не успеех да се добера до „Кук Каунти“, преди да се стъмни, можеха да се случат сума ти лоши неща.

Изхвърчах през входната врата – кесията с призрачен прах тежеше в джоба ми – и едва не се сблъсках с Майкъл, висок и широкоплещест, преметнал огромен спортен сак през рамо, в който знаех, че носи Аморакус и бялото си наметало.

– Майкъл! – изригнах аз. – Как се озова тук?

По честното му лице плъзна широка усмивка.

– Когато изникне нужда, Той се грижи да се озова на правилното място.

– Леле – рекох аз. – Майтапиш се.

– Не – отвърна той напълно сериозно. После се поколеба. – Освен това през последните две седмици ти ми се обаждаш всяка вечер. Така че реших да Му спестя усилията да урежда подобни съвпадения и дойдох тук веднага когато свърших работа.

Майкъл тръгна редом с мен и двамата се качихме заедно в синята костенурка – той си избра червената врата, а аз влязох през бялата. Погледнахме едновременно назад, над сивия капак на багажника, след което подкарах фолксвагена и се влях в трафика.

Така се озовахме на бойното поле в детското отделение на болница „Кук Каунти“. Както и да е, сами разбирате какво имах предвид, когато казах, че денят си вървеше сравнително нормално, преди всичко да се разпадне на парчета. Добре де. Може и да не беше чак толкова нормален. Когато изкарах костенурката на магистралата и натиснах докрай педала за газта, почувствах как ми прималява при мисълта, че животът ми отново навлиза в бурен период.