Смъртоносна опасност

Глава 13

Придърпах си един стол до леглото и седнах. Мики впери в мен изцъклените си очи. Бръкнах във вът-решния джоб на шлифера си. Там държах парче тебешир, в случай че ми се наложи да нарисувам кръг. Имаше още свещ и кибрит. Две стари квитанции. Недостатъчно материал за работа от магическа гледна точка.

– Здрасти, Мики – казах аз. – Можеш ли да ме чуеш там, отвътре?

Мики отново избухна в кикот. Стараех се да не го пог-леждам в очите. По дяволите, в този момент изобщо не ми се искаше да надниквам в душата на Мики Малоун.

– Добре, Мики – казах аз, като се стараех да говоря спокойно, с нисък тон, както се говори на животните. – Сега ще те докосна, чуваш ли? Мисля, че така ще успея да разбера дали в теб има нещо. Няма да те нараня, затова не откачай.

Докато говорех, протегнах ръката си и леко докоснах кожата на Мики.

Той пареше като от треска. Докато го изучавах, усетих присъствието на някаква сила – не гъделичкащата енергия от силата на магьосник или дълбоката като океан мощ на Майкъловата вяра, но все пак си беше там. Над него се стелеше някаква студена, пълзяща енергия.

Какво беше това, по дяволите?

Не ми напомняше на нито едно от известните ми заклинания. Не беше и обсебен, в това бях сигурен. Чрез физическото докосване щях да доловя присъствието на духа, ако в него се беше вселил такъв.

Мики ме погледна за миг, след което главата му се стрелна към ръката ми и челюстите му изщракаха. Отдръпнах се назад, макар че той не би могъл да ме достигне. Когато някой се опита да ви ухапе, реагирате по-инстинктивно, отколкото ако се опита да ви удари. Хапането е по-първично. По-плашещо.

Мики отново се разхили и започна да се клати напред-назад.

– Добре – изпъшках аз. – Очевидно ще трябва да прибягна до отчаяни мерки. Ако не ми беше приятел, Мики...

Затворих за миг очи, стегнах се и съсредоточих волята си в точката между веждите му. Почувствах натиска на събралото се там напрежение и когато отново отворих очи, с тях отворих и магьосническото си зрение.

Зрението е едновременно дар и проклятие. То ми позволява да виждам неща, които обикновено не се виждат. С моето зрение мога да забележа и най-ефирните призраци. Мога да видя как жизнената енергия се вълнува и се движи, как протича като кръв през вените на света, между небето и земята, между водата и огъня. Заклинанията изпъкват като въжета, изплетени от фиброоптични кабели, или може би като неонова табела в Лас Вегас, в зависимост от това, колко сложни или силни са те. Понякога мога да видя демоните, които се движат в човешка форма сред хората. Или пък ангелите. Виждам нещата такива, каквито са, в душа и в плът.

Проблемът е там, че каквото видя, то остава с мен завинаги. Колкото и да е ужасно, колкото и да е отвратително, дори да ме подлудява – то остава с мен. Завинаги. Затъква се в съзнанието ми в целия си блясък, никога не избледнява и с него не се свиква с времето. Понякога се виждат и неща, които са толкова красиви, че ми се иска да останат завинаги с мен.

Но най-често в работата ми се сблъсквам с неща като Мики Малоун.

Той беше облечен с боксерки и бяла тениска, изцапана с петна от кръв, пот и по-неприятни неща. Ала когато насочих към него зрението си, аз видях нещо съвсем различно.

Той беше обезобразен. Разкъсан на парчета. По цялото му тяло имаше огромни рани. Нещо го беше нападнало и бе отхапало цели части от тялото му. Бях виждал снимки на хора, нападнати от акули, на които липсваха цели парчета плът. Точно така изглеждаше и Мики Малоун. На повърхността не се забелязваше, но нещо беше разкъсало мозъка, а може би и душата му, на кървави парчета. И той не спираше да кърви, без изобщо да цапа чаршафите.

И около цялото му тяло, като се започне от гърлото и се стигне до единия му глезен, беше увита черна тел, чиито шипове се впиваха в плътта му, пробождайки кожата без всякакви усилия.

Също както при Агата Хагълторн.

Аз го гледах ужасен, а стомахът ми се сгърчи. Трябваше да положа всички усилия, за да не повърна. Мики ме погледна и като че ли усети нещо различно, защото изведнъж утихна. Усмивката му вече не изглеждаше толкова безумна. В нея прозираше агония, непоносима болка, изпъваща лицевите мускули до точката на скъсване.

Устните му помръднаха. Той потрепери и цялото му лице се сгърчи от болка.

– Ох, ох, ох – изстена той.

– Всичко е наред, Мики – казах аз и вкопчих ръцете си една в друга, за да скрия треперенето им. – С теб съм.

– Боли – едва успя да прошепне той. – Боли, боли, боли, боли, боли...

Не спря да го повтаря, докато не му свърши въздухът. След това стисна здраво очи. По бузите му потекоха сълзи и той избухна в поредния безпомощен, безумен кикот.

Какво, по дяволите, бих могъл да направя срещу това! Бодливата тел сигурно представляваше някакво заклинание, но то не приличаше на нищо, което бях виждал до момента. В повечето случаи магията излъчва пулсираща светлина, дори когато е използвана за нечисти цели. Магията произтича от живота, от енергията на нашия свят и от хората, от техните чувства и тяхната воля. Поне така са ме учили.

Но тази бодлива тел беше матовочерна, без блясък. Протегнах ръка, за да я докосна, и тя едва не изгори пръс-тите ми, толкова студена беше. Господи, Мики. Не можех да си представя какво му се налага да търпи.

Най-разумното нещо, което можех да направя, беше да се върна у дома. Можех да накарам Боб да поработи върху това, да го проучи, да намери начин да махнем бодливата тел от Мики, без да го нараняваме. Но той вече беше прекарал часове така. Може би нямаше да успее да издържи още дълго – разсъдъкът му беше системно смазван от свръхестественото изтезание, на което бе подложен. Ако тормозът продължеше още един ден, това можеше да го запрати на място, от където нямаше връщане.

Затворих очи и си поех дълбоко дъх.

– Дано се окажа прав, Мики – казах му аз. – Ще се опитам да премахна болката.

Той се вторачи в мен и издаде тихичък, хлипащ звук.

Реших да започна от глезена. Преглътнах тежко, отново се стегнах и протегнах ръка, промушвайки пръстите си между ледената бодлива тел и кожата му. Стиснах зъби и вложих в докосването цялата си воля, цялата си сила, която би трябвало да е достатъчна, за да почувствам тъканта на заклинанието. След което започнах да дърпам. В началото леко, а след това все по-силно.

Металната нишка ме прогаряше. Пръстите ми не изтръпнаха – те просто започнаха да болят все по-силно и по-силно. Телта се съпротивляваше, шиповете й се впиваха в плътта на Мики. Клетият човечец закрещя с цяло гърло от болка, макар във воплите му да се промъкваше онзи ужасен, измъчен смях.

Очите ми се напълниха със сълзи – от болка, от писъците на Мики, – но не спирах да дърпам. Краят на бодливата тел се откъсна от плътта му. Продължих да дърпам. Шип след шип, сантиметър по сантиметър, аз го освобождавах от заклинанието, издърпвах смъртоносната студена енергия от Мики, макар понякога да ми се налагаше да разкъсвам плътта му. Той продължи да пищи, докато не му секна дъхът, и тогава чух нечии хлипания в стаята. Предполагам, че идваха от мен. Започнах да се боря срещу студената магия с двете си ръце.

Най-накрая освободих и врата на Мики от другия край на телта. Той отвори широко очи и се свлече в постелята, издавайки тих, измъчен стон. Изпъшках и отстъпих от леглото със залитане, без да изпускам телта от ръцете си.

Внезапно тя се сгърчи, нави се като змия и единият й край се стрелна към гърлото ми.

Лед. Студ. Прониза ме безкрайна, горчива, неописуема болка и аз изпищях. Към вратата се приближиха стъпки, някой извика. Бодливата тел се гърчеше и се увиваше около мен, другият й край се устреми надолу, а аз я сграбчих с двете си ръце и започнах да я нагъвам в опит да й попреча да се впие в крака ми. Свободният край при шията ми се сви, студените шипове задраха в дрехите и кожата ми, докато тъмната енергия се опитваше да се прилепи към мен.

Вратата се отвори с трясък. В стаята влетя Мърфи – в очите й горяха небесносини огньове, а косата й се вееше като златиста диадема около главата й. В ръката си държеше пламтящ меч, а самата тя в гнева си сияеше толкова ярко, красиво и застрашително, че заслепяваше очите ми. Вътрешното ми зрение, досетих се аз. Виждах я такава, каквато беше в действителност.

– Хари! Какво, по дяволите...?

Продължих да се боря с бодливата тел, осъзнавайки, че тя не може да я види.

– Прозорецът! Мърф, отвори прозореца!

Тя не се поколеба и за миг – бързо прекоси стаята и отвори прозореца. Последвах я, залитайки, като междувременно се опитвах да навия ледената тел около едната ми ръка, а съзнанието ми се гърчеше от болка. Успях да надделея над телта и я намотах с ръмжене. Гневът ми изби на повърхността, нажежен и сияещ – почерпих от енергията му, изтръгнах телта от гърлото си и я запратих с всички сили през прозореца. Тя се понесе във въздуха.

Изръмжах, насочих пръст към нея, събрах целия си гняв и страх и съсредоточих всичката им енергия срещу черната магия.

– Fuego!

От пръста ми изригна огнен пламък и обгърна телта. Тя започна да се гърчи и след миг се изпари в експлозия, която разтресе цялата къща и ме запрати на пода.

Известно време останах да лежа там, зашеметен, опитвайки се да осъзная какво се e случило. Проклетото зрение. Започва да размива границите между реалното и нереалното. Това може да подлуди човек. И то бързо. Достатъчно е само да го поддържате включено през цялото време, да поглъщате всичко, което се появява срещу вас, и наистина да знаете какво представлява. Всъщност това ми се струва много добра идея. Просто известно време се наслаждавайте на цялата красота и ужас, просто погълнете всичко и му позволете да изтрие всичко останало, всякакви грижи и притеснения за това, дали хората страдат, или не...

Установих, че седя на пода, ръцете ме болят от студа, който не съществуваше в реалния свят, и се хиля пискливо, поклащайки се напред-назад. Наложи се да положа големи усилия, за да затворя отново магьосническото си зрение, но щом го направих, всичко като че ли се успокои и придоби яснота. Погледнах нагоре, пъшкайки, и примигнах няколко пъти, за да прочистя сълзите от очите си. Всички кучета в района лаеха и се чуваше воят на няколко автомобилни аларми, които се бяха включили от силата на експлозията.

Мърфи се беше надвесила над мен и ме гледаше ококорено, а в едната си ръка стискаше пистолет, който бе насочила към вратата.

– Боже – каза тихо тя. – Хари. Какво се случи?

Устните ми бяха безчувствени и аз треперех целият от студ.

– Заклинание. Н-нещо го е нападнало. П-после му е направило магия. Н-наложи се да я изгоря. Огънят поразява дори с-света на духовете. С-съжалявам.

Тя отпусна пистолета, без да сваля поглед от мен.

– Добре ли си?

Продължавах да треперя.

– К-как е Мики?

Мърфи отиде до леглото и положи ръка на челото на Малоун.

– Треската е отминала – ахна тя. – Мик? Хей, Малоун. Аз съм, Мърф. Чуваш ли ме?

Мики се размърда и примигна няколко пъти.

– Мърф? – попита тихо той. – Какво става? – Човекът отново затвори очи; беше изтощен. – Къде е Соня? Нуждая се от нея.

– Ще я доведа. – Мърфи въздъхна. – Почакай малко. Почини си.

– Китките ме болят – промърмори Малоун.

Мърфи ме погледна и аз кимнах.

– Вече всичко трябва да е наред.

Тя разкопча белезниците, но очевидно изтощението вече го беше потопило в дълбок сън.

Мърфи го зави и приглади косата му назад. След това коленичи на пода до мен.

– Хари – каза тя. – Изглеждаш така, сякаш...

– Съм се върнал от ада – промълвих аз. – Да, знам. Той ще има нужда от почивка, Мърф. От спокойствие. Нещо го разкъсваше отвътре, нещо наистина зло.

– Какво имаш предвид?

Намръщих се.

– Все едно... както когато някой твой близък умре. Или когато прекъснеш някаква връзка. Това те разкъсва вътрешно. Емоционална болка. Нещо такова се беше случило и с Мики. Нещо го разкъсваше отвътре.

– Какво му е причинило това? – попита Мърфи.

Гласът й беше тих, но в него се усещаше стоманена нотка.

– Все още не знам – отвърнах аз. Затворих очи, без да спирам да треперя и облегнах главата си на стената. – Наричам го Кошмар.

– Как да го убием?

Поклатих глава.

– Работя по въпроса. Засега продължава да върви няколко крачки пред мен.

– Мамка му – каза Мърфи. – Тая игра на гоненица понякога ми писва.

– Да, и на мен.

От коридора отново се дочуха стъпки и Соня Малоун връхлетя в стаята. Видя, че Мики лежи неподвижно, и се приближи до него внимателно, сякаш се страхуваше да не раздвижи въздуха. Докосна лицето му, оредяващата му коса и той се разбуди дотолкова, че да посегне към нея. Тя улови ръката му, целуна пръстите й и се наведе напред, за да притисне бузата си към неговата. Чух я как плаче тихо.

Двамата с Мърфи се спогледахме и се изправихме едновременно, за да оставим Соня на спокойствие. Наложи се Мърфи да ми помогне да стана. Болеше ме навсякъде, чувствах се така, сякаш всичките ми кости са замръзнали. Беше ми трудно да вървя, но Мърфи ме подкрепяше.

Хвърлих един последен поглед към Соня и Мики и тихо затворих вратата зад гърба си.

– Благодаря ти, Хари – каза Мърфи.

– Пак заповядай. Ти си ми приятел, Мърфи. Освен това винаги съм готов да помогна на дама, изпаднала в беда.

Тя ме погледна и очите й проблеснаха под козирката на бейзболната шапка.

– Ти си едно шовинистично прасе, Дрезден.

– Гладно шовинистично прасе – поправих я аз. – Умирам от глад.

– Трябва да се храниш по-често, дългуч. – Мърфи ми помогна да седна на най-горното стъпало и каза: – Стой тук. Ще ти донеса нещо.

– Не се бави много, Мърф. Чака ме работа. Нещото, което причини това, обикновено излиза да си играе по залез-слънце.

Облегнах се на стената и затворих очи. Сетих се за мъртвите животни, потрошените коли и ледената жица, увита около измъчената душа на Мики Малоун.

– Не знам какво, по дяволите, представлява този Кошмар. Но ще го открия. И ще го убия.

– Мислиш в правилната посока – каза Мърфи. – Ако мога да помогна, винаги съм насреща.

– Благодаря, Мърф.

– Няма за какво. И, Хари?

Отворих очи. Тя ме наблюдаваше със смутено изражение.

– Когато влязох вътре, ти впери поглед в мен. За секунда. На лицето ти беше изписано адски странно изражение. Какво видя? – попита тя.

– Ако ти кажа, ще ми се изсмееш в лицето – отвърнах аз. – Сега ми донеси нещо за ядене.

Тя изсумтя и заслиза по стълбището към първия етаж, за да обясни всичко на развълнуваните полицаи от Специалния отдел, които се суетяха наоколо. Усмихнах се, припомняйки си яркото отчетливо видение. Мърфи, ангелът хранител, която влиза в стаята, обвита в пламъка на гнева. Нямах нищо против завинаги да запомня тази картина. Понякога на човек му излиза късметът.

След това се сетих за бодливата тел, ужасното мъчение, което бях видял и изпитал за кратко. Появилите се напоследък призраци страдаха от същото нещо. Но кой им го причиняваше? И как? Силите, използвани в това заклинание за изтезаване, не приличаха на нищо, което бях виждал досега. Никога не бях чувал за магия, която може да влияе по един и същ начин на дух и на смъртен. Дори не вярвах, че е възможно. Как я бяха направили?

А още по-важно беше кой я бе направил? Или може би какво?

Седях на стълбището треперещ, самотен и пъшкащ от болка. Бях започнал да приемам тази работа твърде лично. Малоун беше съюзник, който се беше изправил заедно с мен срещу лошите. Колкото повече си мислех за това, толкова повече се засилваха гневът и увереността ми.

Щях да намеря този Кошмар, това нещо, способно да преминава през бариерата, и да го унищожа.

А след това щях да открия онзи или онова, което го беше създало.

„Освен ако, Хари – помислих си аз, – те не те намерят първи.“