Смъртоносна опасност

Глава 25

В двора цареше пълна тишина. Аз стиснах бастуна и зачаках първия изстрел или свистене на хвърлен нож, или кръвожаден яростен писък. Долових стоманения мирис на Майкъл, който застана до мен, безмълвен и изпълнен с увереност пред лицето на враждебността. По дяволите. Наистина смятах да натрия носовете на вампирите с костюма си, но хей! Не вярвах, че реакцията им ще бъде чак толкова крайна.

– Приготви се, Хари – промърмори Майкъл. – Приличат на злобни кучета. Не бива да потрепваш и да бягаш. Това ще ги накара да се нахвърлят върху теб.

– Средностатистическото злобно куче не притежава пистолет – промърморих в отговор. – Или нож. Или меч.

Но продължих да стоя на мястото си с безизразно лице.

Първият звук, който наруши тишината, не беше изстрел или боен вид, а звънък, сребрист смях. Той се понесе над тълпата, мъжествен, с лека подигравателна нотка в него, едновременно развеселен и надменен. Присвих очи, опитвайки се да различа притежателя му през заслепяващата светлина, и видях Томас, който беше заел позата на току-що излюпило се от какавида превъплъщение на Ерол Флин – с единия крак на стълбището, лявата ръка на кръста, дясната на кристалната дръжка на меча му. Главата му беше отметната назад, а всеки мускул на тялото му изпъкваше без видимо усилие. Пеперудените му крила улавяха светлината и я отразяваха в ярки цветове.

– Винаги са ми казвали – произнесе Томас провлечено, но така, че всички да го чуят, – че Червеният двор се слави с топлото посрещане на гостите си. Но никога не съм очаквал, че ще стана свидетел на толкова живописна демонстрация. – Той се обърна към платформата и се пок-лони. – Лейди Бианка, несъмнено ще разкажа на баща ми за тази потресаваща проява на гостоприемство.

Усмивката застина на лицето ми и аз се взрях в платформата през лъчите на прожекторите.

– Бианка, скъпа, ето те и теб. Това беше парти с маски, нали? Маскарад? И всички трябваше да дойдем облечени като такива, каквито всъщност не сме? Ако съм разбрал неправилно, моля за извинение.

Чух нечий женски глас, който промърмори нещо, и светлините на прожекторите угаснаха. За миг, докато очите ми привикнат, се озовах в пълен мрак, а след това вече можех да видя жената, която стоеше срещу мен на платформата.

Бианка не беше висока, но фигурата й беше изваяна по начин, какъвто можете да видите само в еротичните списания и в неприличните си сънища. Бледна кожа, тъмни коси и очи, чувствени извивки от устните до бедрата й, притежаващи сочна зрялост и женствена сила, способна да привлече погледа на всеки мъж. Беше обвита в тога от трептящи пламъци. Нямам предвид, че беше облякла червена рокля – тя носеше пламъци, събрани около нея във формата на вечерна рокля, синкави в основата си, преминаващи в жълтеникавия цвят на пламък от свещ и преливащи в червено около пищния й възхитителен бюст. Още пламъци танцуваха около елегантните къдри на тъмната й коса, оформяйки тиара над главата й. Поне обувките й бяха истински и добавяха няколко сантиметра към иначе невпечатляващия й ръст. Те придаваха интересна форма на краката й. Извивката на устните й даваше обещания за нещо, което сигурно е незаконно и опасно за вас, от типа, за който предупреждават от Министерството на здравеопазването, но въпреки това ви се иска да го вършите отново и отново.

Не проявявах интерес. Вече бях виждал какво се крие под маската й. Не можех да забравя какво бях видял там.

– Добре – каза меко тя, а гласът й се понесе над целия двор. – Предполагам, че не мога да очаквам от вас добър вкус, господин Дрезден. Въпреки че е възможно по-късно тази вечер да разберем точно какъв е той.

Езикът й се плъзна по зъбите и тя ме дари с ослепителна усмивка.

Погледнах я, след което погледнах зад гърба й. Зад нея мълчаливо стояха две неясни фигури с черни наметала, които изглеждаха готови да нападнат веднага щом Бианка щракне с пръсти. Предполагам, че всеки уважаващ себе си пламък хвърля сенки.

– Не ви съветвам да опитвате.

Бианка отново се разсмя. Неколцина от присъстващите се присъединиха, макар смехът им да прозвуча нервно.

– Господин Дрезден – каза тя, – много неща могат да накарат човек да промени мнението си. – Бианка прехвърли крак върху крак, разкривайки за миг копринената кожа на стегнатото си голо бедро. – Може да открием нещо, което да ви накара да размислите. – Тя махна с ръка лениво и арогантно. – Музика. Събрали сме се тук, за да празнуваме. Да започваме.

Музиката отново засвири, а аз се замислих върху подтекста в думите на Бианка. Тя беше дала безмълвно позволение на хората си да се опитат да се докопат до мен. Те сигурно нямаше просто да дойдат и да ме ухапят, но... уф. Трябваше да стоя нащрек. Спомних си опияняващите целувки на Кели Хамилтън върху шията ми и проникващата дълбоко в тялото ми топлина и настръхнах. Една част от мен се чудеше какво ли би станало, ако позволя на някой вампир да ме хване, и дали наистина щеше да е чак толкова лошо. Друга размишляваше усилено върху всичко, на което бях станал свидетел досега – Бианка очевидно беше намислила нещо.

Тръснах глава и погледнах към Майкъл. Той леко кимна с глава, скрита под големия му шлем, и двамата заслизахме по стълбите. Краката ми трепереха и пречеха на движенията ми. Молих се никой от вампирите да не го забележи. Не трябваше да им позволявам да забележат слабостта ми, дори нервите ми да бяха опънати като на попаднала в минна шахта птичка.

– Направи каквото е необходимо, Хари – рече тихо Майкъл. – Аз ще бъда на две крачки зад теб, от дясната ти страна. Ще ти пазя гърба.

Гласът му ме успокои, накара ме да се взема в ръце и аз се изпълних с благодарност към него.

Очаквах, когато се спусна във вътрешния двор, вампирите да се скупчат около мен в очарователен и опасен облак, но това не се случи. Вместо това там ме очакваше Томас, отпуснал ръка върху дръжката на меча си и изложил безсрамно на показ бледото си тяло. Джъстин стоеше точно зад него. Лицето му буквално сияеше от радост.

– Боже мой, това беше великолепно, Хари. Мога ли да ви наричам Хари?

– Не – отвърнах аз, но се усетих навреме и се опитах да смекча рязкостта на отговора ми. – Но благодаря. За това, че се обадихте навреме. Нещата щяха доста да загрубеят.

Очите на Томас зашариха.

– Все още не е късно за това, господин Дрезден. Но не биваше да допуснем това да премине в открита разпра, нали?

– Не биваше ли?

– Разбира се, че не. Това силно би ограничило възможностите да съблазняваме, измамваме и нанасяме удар в гърба.

Изсумтях.

– Предполагам, че сте прав.

Той се усмихна, докосвайки с върха на езика зъбите си.

– Обикновено е така.

– Хм, благодаря ви, Томас.

Той се извърна настрани и се намръщи. Проследих погледа му. Джъстин се беше отдалечила от него и сега разговаряше с някакъв слаб усмихнат мъж, облечен в смокинг с ален цвят и домино на лицето. Широка усмивка грееше на миловидното й лице. Докато ги гледах, мъжът протегна ръка и я погали по рамото. Каза й нещо и прелестното момиче избухна в смях.

– Извинете ме – рече Томас с отвращение в гласа. – Не мога да понасям бракониерите. Наслаждавайте се на партито, господин Дрезден.

Той се понесе към тях, а Майкъл застана до мен. Извърнах леко главата си към него, за да чуя думите му:

– Обграждат ни.

Огледах се. Дворът беше пълен с народ. Имаше много млади, красиви хора, облечени в различни оттенъци на черното, същинска реклама на готическата субкултура. Очевидно най-много се котираха кожата, латексът и мрежите в съчетание с черни домина, пелерини с големи качулки и разнообразен грим. Те разговаряха и се смееха, пиеха и танцуваха под звуците на музиката. Някои от тях носеха алени ленти, привързани над лактите, или кървавочервени високи яки.

Докато ги гледах, забелязах как един твърде кльощав младеж се навежда над масата, за да подуши нещо. Три кискащи се момичета, две блондинки и брюнетка, облечени като отряд мажоретки на Дракула с червено-черни помпони в ръце, преброиха в хор до три и лапнаха по две таблетки, преглъщайки ги с тъмночервено вино. Други младежи нещо се притискаха един към друг чувствено или просто се целуваха. Неколцина, които вече се бяха отнесли, лежаха на земята със затворени очи и блажено се усмихваха.

Огледах тълпата и веднага забелязах различията. Сред младите хора, облечени в черно, се забелязваха слаби фигури в алено – двайсетина или трийсетина общо. Мъже и жени с различна външност и костюми, всичките с аленочервен цвят, красиви и уверени, със сигурни движения, които издаваха хищническата им природа.

– Червеният двор – казах аз. Облизах устните си и продължих да се оглеждам. Вампирите се бяха събрали в кръг около нас, полагайки всички усилия да изглеждат небрежни. Ако останехме още малко на мястото си, нямаше да можем да излезем от двора, без да преминем в непосредствена близост до някой от тях. – Хлапетата с червените ленти са какво? Младши вампири?

– По-скоро маркиран добитък, бих казал – изръмжа Майкъл, без да скрива гнева си.

– Успокой се, Майкъл. Трябва малко да се поразходим. Така ще им е по-трудно да ни обкръжат.

– Съгласен съм.

Майкъл кимна към масата с напитки и двамата се отправихме натам с бърза крачка. Вампирите се опитаха да ни последват, но това вече нямаше как да изглежда небрежно.

Двама, облечени в червено, тръгнаха да ни пресрещнат и ни настигнаха точно когато се доближихме до масата. Кайл Хамилтън носеше костюм на клоун във всички отсенки на аленото. Вървящата след него Кели носеше алено боди чорапогащник, което не оставяше нищо на въображението, но го допълваше с дълга пелерина, която покриваше раменете и ключиците й, и качулка, която покриваше косата й. Алена маска скриваше лицето й, като оставяше открити само брадичката и чувствените й устни. Стори ми се, че в единия край на устата й видях сбръчкана кожа – може би следа от изгарянето.

– Хари Дрезден – поздрави ме Кайл с твърде висок глас и твърде широка усмивка. – Какво удоволствие е да ви видя отново.

Плеснах го весело по рамото, което го накара да се олюлее.

– Жалко, че чувствата не са взаимни.

Усмивката застина.

– Сигурно си спомняте сестра ми Кели.

– Разбира се – отвърнах аз. – Май сме прекарали малко повечко време в солариума, а?

Очаквах да изръмжи или да изсъска, или дори да се хвърли към гърлото ми. Но вместо това тя се обърна към масата, взе един сребърен бокал и една кристална чаша за вино от сервитьора и ги предложи на мен и Майкъл, като не спираше да се усмихва.

– Толкова се радвам да ви видя, Хари. Жалко, че тази вечер няма да можем да видим прелестната госпожица Родригес.

Взех бокала.

– Наложи й се да си измие косата.

Кели се обърна към Майкъл и му предложи чашата. Той я прие със сухо, учтиво кимване.

– Разбирам – каза меко тя. – Нямах представа, че си падате по мъже, господин Дрезден.

– Какво да ви кажа? Те са толкова големи и силни.

– Разбира се – каза Кайл. – Ако бях обграден от хора, които желаят толкова силно да ме убият, както аз искам да убия вас, сигурно щях да се обзаведа с телохранител.

Кели пристъпи към Майкъл и гърдите й щръкнаха нап-ред, изпъвайки тънката материя на бодито. Тя бавно го заобиколи; Майкъл стоеше спокойно на мястото си.

– Разкошен е – измърка тя. – Може ли да го целуна, господин Дрезден?

– Хари – каза Майкъл.

– Той е женен, Кели. Съжалявам.

Тя се засмя, притисна се към Майкъл и се опита да улови погледа му. Майкъл се намръщи и се загледа в празното пространство, отбягвайки очите й.

– Не? – попита тя. – Какво пък. Не се тревожи, красавецо. Ще ти хареса. Всички искат да купонясват така, сякаш това е последната им нощ на земята. – Кели му се усмихна порочно. – Защо не и ти.

– Младата дама е много мила – отвърна Майкъл.

– Колко е официален. Харесвам това у мъжете. – Тя ме погледна иззад маската си. – Наистина не трябва да въвличате горките беззащитни смъртни в това, господин Дрезден. – Кели отново огледа възхитено Майкъл. – Този сигурно е невероятно вкусен. Но по-късно.

– Гледай да не се задавиш – посъветвах я аз.

Тя се засмя така, сякаш думите ми й бяха доставили огромно удоволствие.

– Хайде, господин Дрезден. Виждам кръстовете му, но всички знаем каква е стойността им за повечето хора. – Тя протегна собственически ръка към Майкъл. – За миг ме накарахте да си помисля, че той може да е истински тамплиер.

– Не – отвърнах аз. – Не е тамплиер.

Кели докосна облечената в стомана ръка на Майкъл. Избухна пламък – внезапен, бял и яростен като мълния. Тя изпищя пронизително и се строполи на земята. Остана да лежи там, свита на кълбо, притиснала овъглената си ръка, опитвайки се да си поеме дъх, за да изпищи отново. Кайл изтича до нея.

Погледнах към Майкъл и примигнах от изненада.

– Леле – казах. – Впечатляващо.

Майкъл изглеждаше леко раздразнен.

– Понякога става така – отвърна той с извинителен тон.

Кимнах и отново отместих погледа си към близнаците.

– Нека това да ви бъде за урок. Ръцете по-далеч от Божия юмрук.

Кайл ме стрелна с убийствен поглед и лицето му се набръчка.

Пулсът ми се ускори, но не можех да покажа по никакъв начин страха си.

– Давай, Кайл – предизвиках го аз. – Направи нещо. Наруши примирието, което обяви собствената ти предводителка. Наруши законите на гостоприемството. Белият съвет ще изпепели това място толкова бързо, че хората ще започнат да го наричат Малкия Помпей.

Кайл изръмжа и помогна на Кели да се изправи.

– Това не е краят – обеща ми той. – Така или иначе, Дрезден, аз ще те убия.

– Аха. – Направих пропъждащо движение с ръцете. – А сега къш, къш. Трябва да се слея с тълпата.

Кайл изръмжа. Но после двамата със сестра му се оттеглиха и аз бавно огледах двора. Всички, които се намираха в непосредствена близост до нас, независимо дали бяха облечени в черно, или червено, стояха и ни зяпаха. Някои от облечените в алено вампири погледнаха към Майкъл, преглътнаха и отстъпиха няколко крачки назад.

Ухилих се колкото се може по-нагло и самоуверено и вдигнах чашата си.

– Тост – казах аз. – За гостоприемството.

За около секунда всички останаха смълчани, но после побързаха да отвърнат на тоста ми и да отпият от питиетата си. Пресуших бокала на един дъх, почти без да обръщам внимание на възхитителния аромат на питието, и се обърнах към Майкъл. Той поднесе чашата си към устните и си даде вид, че пие, но не пое нито капка.

– Добре – казах аз. – Успях да докосна Кайл. Той също отпада, макар че и без това не очаквах да е нашият човек. Или жена. Или чудовище.

Майкъл се огледа бавно, докато облечените в червено вампири продължаваха да отстъпват.

– Като че ли засега успяхме да ги укротим.

Кимнах, въпреки че продължавах да чувствам безпокойство. Тълпата се отдръпна встрани и към нас се приближиха Томас и Джъстин – приятно разнообразие от ярки цветове на фона на черното и червеното.

– Ето ви и вас – каза Томас. Погледна към бокала ми и въздъхна. – Радвам се, че ви открих навреме.

– Навреме за какво? – попитах аз.

– За да ви предупредя – рече той и махна с ръка към масата с напитки. – Виното е отровено.