Смъртоносна опасност

Глава 34

Почти не помня баща си. Бях на около шест години, когато той почина. Спомням си само един отруден мъж с леко отпуснати рамене, с благ поглед и силни ръце. Той беше магьосник – но не като мен, а фокусник. И то добър. Но така и не успя да стане известен. Прекарваше твърде много време в изнасяне на представления в детски болници и домове за сираци, за да успее да натрупа състояние. Двамата с него обикаляхме из цялата страна. Спомените от първите няколко години от живота ми са свързани с леглото ми в задната част на фургона, с шумоленето на асфалта под гумите, което ме приспиваше, сигурен, че баща ми е буден, кара колата и ще се погрижи за мен.

Кошмарите започнаха малко преди смъртта му. Не помня точно какво представляваха – но помня как се будех с ужасени писъци. Крещях в тъмното и се опитвах да намеря най-тясното място, където да се свра. Баща ми идваше да ме търси, намираше ме и ме вземаше в скута си. Прегръщаше ме и ме затопляше, и съвсем скоро аз отново заспивах, успокоен, в безопасност.

– Тук чудовищата не могат да те хванат, Хари – казваше той. – Не могат да те хванат.

И беше прав.

Досега. До тази вечер.

Чудовищата ме хванаха.

Не знам къде свършваше реалният живот и къде започваха кошмарите, но се събудих изведнъж с глухи, дрезгави викове, напомнящи хлипания. Виках, докато останах без дъх, и след това можех само да хълцам.

Лежах там гол, изгубен. Никой не дойде да ме прегърне. Никой не се опита да оправи нещата. Всъщност никой не го беше правил, откакто баща ми умря.

Трябваше да се оправям сам. Добре тогава, първо дишането. Опитах се да го контролирам, да спра накъсаните хлипания и да започна да дишам бавно и равномерно. После дойде ред на ужаса. На болката. На унижението. Повече от всичко ми се искаше да изпълзя в някоя дупка и я затворя зад себе си. Искаше ми се да ме няма.

Но ме имаше. И ме болеше. Болеше ме толкова силно, че се чувствах даже твърде жив.

Изгарянията ме боляха най-силно, следвани на второ място, след фотофиниш, от вълната засилващо се гадене. Ръцете ми подсказваха, че лежа на под, но останалата част от тялото ми смяташе, че съм затворен в някакъв гигантски жироскоп. Болеше ме. Гърлото ми се беше свило и болеше, сякаш го бях изгорил с някаква гореща течност или химикал. Предпочитах да не мисля върху това.

Опипах се и установих, че всичките ми крайници са налице и годни за действие. В корема ми нещо бълбукаше и ръмжеше и за миг ме заболя толкова силно, че се принудих да се свия на кълбо.

Обля ме студена пот. Гъбата. Отровата. Шест до осемнайсет часа. Може би малко повече.

Езикът ми надебеля, устата ми пресъхна, чувствах се замаян – познатите ми от преди усещания от въздействието на вампирската отрова.

За миг спрях да се боря. Просто си лежах там без сили, жаден, измъчван от болка и гадене, свит на кълбо. Сигурно щях да започна отново да плача, ако в мен бяха останали поне някакви чувства. Щях да заплача и да се моля да умра.

Вместо това някакъв безмилостен, силен глас в главата ми ме караше да отворя очи. Поколебах се, изпълнен със страх. Не исках да ги отворя и да не видя нищо. Не исках да открия, че се намирам във все същата тъмнина. В онзи мрак със съскащите създания около мен. Може би все още бяха там и само чакаха да се събудя, за да...

За миг ме обхвана силна паника, която ми даде достатъчно сила да потреперя и да се надигна до седнало положение. Поех си дълбоко дъх и отворих очи.

Можех да виждам. Светлината опари очите ми; тънка линия, очертаваща правоъгълник – врата. За миг присвих очи, за да привикнат към тъмното.

Предпазливо огледах стаята. Не беше голяма. Три на три метра или малко повече. Лежах в един от ъглите. Силно миришеше на гнило. Очевидно тъмничарите ми нямаха проблем с това, да ме оставят да се въргалям в собствените си нечистотии. Част от тях беше полепнала по мен, по ръцете и краката ми. Повръщано, предположих. Примесено с кръв. Първи симптом на отравянето с гъби.

В сумрака се забелязваха и други предмети. Някакви парцали, струпани в ъгъла, които приличаха на купчина мръсно бельо. Няколко коша за пране. Пералня и сушилня, поставени пред стената срещу вратата.

И Джъстин, облечена по същия начин като мен, притис-нала гръб към стената, обвила с ръце притиснатите си към гърдите крака, която ме гледаше с тъмните си, трескави очи.

– Буден сте – каза тя. – Не вярвах, че някога ще се събудите.

Великолепното момиче, което бях видял на бала, беше изчезнало. Косата й висеше на мазни кичури. Бледото й тяло изглеждаше отслабнало, почти измършавяло, а крайниците й, или поне онова, което можех да видя от тях, бяха мръсни, също като лицето й.

Погледът й ме притесняваше. В очите й се забелязваше нещо животинско, нещо смущаващо. Не исках да я гледам твърде дълго. Колкото и зле да се чувствах, все пак ми беше останал достатъчно ум, за да не поглеждам в тези очи.

– Не съм луда – каза рязко тя. – Знам какво си мислите.

Трябваше да се прокашлям, преди да успея да й отговоря, и това отново пробуди болката в корема ми.

– Не съм си мислил такова нещо.

– Разбира се, че не – изръмжа момичето. Тя се изправи грациозно, въпреки мръсотията и слабостта си, и се примъкна към мен. – Знам какво си мислите. Че са ви затворили тук при оная глупава малка курва.

– Не – отвърнах аз. – Аз... не е това, което...

Тя ми изсъска като котка и замахна с нокти към лицето ми, оставяйки на бузата ми три парещи резки. Извиках и се дръпнах назад, блъскайки се в стената.

– Винаги мога да позная, когато съм в такова състояние – каза Джъстин.

Тя ме изгледа равнодушно, обърна се рязко на пети и отдалечи от мен. После изведнъж се отпусна на четири крака и впери в мен отсъстващ, незаинтересуван поглед.

Погледнах я за миг, чувствайки топлината на кръвта, която се събираше в драскотините. Докоснах ги с пръст и той веднага се обагри в алено. Погледнах отново момичето и поклатих глава.

– Съжалявам – казах аз. – Господи, какво са ти направили?

– Това – отвърна тя безгрижно, протягайки напред едната си ръка. На китката й се забелязваха две кръгли, възпалени дупки. – И това. – Тя протегна и другата си ръка, показвайки същите дупки. – И това. – Тя изпъна крака си, показвайки ми белезите на бедрото. – Всички искаха да опитат. И го получиха.

– Не разбирам – казах аз.

Тя ми се усмихна и твърде многото зъби в устата й проблеснаха, което ме изпълни с безпокойство.

– Не са ми направили нищо. Аз съм си такава. Винаги съм била такава.

– Ъъъ – казах аз. – Снощи не беше такава.

– Снощи ли – сопна ми се тя. – Беше преди две нощи. Поне. И той беше там.

– Томас?

Долната й устна потрепери. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

– Да. Да, Томас. Той ми действа успокояващо. Вътре в мен има толкова много неща, които искат да излязат, точно както в болницата. Контрол, казаха те. Липсва ми онзи контрол, който повечето хора имат. Виновни са хормоните, но лекарствата само ме карат да се чувствам още по-зле. Но от него – не. Само се чувствам изморена.

– Но...

Лицето й отново потъмня.

– Млъквай! – сопна ми се тя. – „Но“, „но“, „но“. Идиот, който задава идиотски въпроси. Глупак, който не иска, когато искам да му дам. Никой не прави така. Никой от тях, защото те само искат да вземат, да вземат, да вземат.

Кимнах, без да казвам нищо – тя беше ужасно възбудена. Може би от моя страна не е политически коректно, но над главата на Джъстин просветна една голяма неонова табела с надпис КУКУ.

– Добре – казах аз. – Просто... просто се успокой, става ли?

Тя ме погледна и утихна. След това се промъкна до тясното пространство между стената и пералнята и се сви в него. Започна да си играе с косата и вече като че ли не ме забелязваше.

Изправих се. Не ми беше лесно. Всичко около мен се завъртя. Намерих на пода една мръсна кърпа. Използвах я, за да забърша част от нечистотията по тялото ми.

После отидох до вратата и се опитах да я отворя. Тя беше здраво залостена. Натиснах я с цялото си тяло, но от усилието стомахът така ме заболя, че пред очите ми избухнаха алени пламъци и аз се строполих на пода, гърчейки се. Повърнах и усетих вкуса на кръв в устата си.

Продължих да лежа изтощен и сигурно съм заспал отново. Когато отворих очи, Джъстин държеше кърпата и забърсваше новите нечистотии от тялото ми.

– Откога – успях да попитам аз. – Откога съм тук?

Тя сви рамене, без да ме поглежда.

– Известно време се забавляваха с вас. Тук, пред вратата. Чух ги. Играха си с вас около два часа може би. След това ви вкараха тук. Аз заспах. После се събудих. Може би още десетина часа. Или по-малко. А може би повече, не знам.

Продължих да притискам корема си с ръка и намръщено кимнах.

– Добре – казах аз. – Трябва да се махнем оттук.

Тя се разсмя горчиво.

– Оттук няма измъкване. Това е килерът за хранителни припаси. Коледната пуйка не може просто да стане и да си излезе.

Поклатих глава.

– Аз... Бях отровен. Ако не отида в болница, ще умра.

Тя отново се усмихна и се заигра с косата си, пускайки кърпата на пода.

– Почти всички умират в болницата. Вие, за разнообразие, се намирате на друго място. Така не е ли по-добре?

– Това е едно от нещата, без които мога да живея – въздъхнах аз.

Лицето на Джъстин застина в безизразна маска, очите й угаснаха и тя застина на място.

Втренчих се в нея и размахах ръка пред очите й. Щракнах с пръсти. Тя не реагира.

Въздъхнах, изправих се и отново опитах вратата. Тя беше затворена с резе от другата страна. Не можех да го помръдна.

– Страхотно – въздъхнах аз. – Направо страхотно. Никога няма да се измъкна оттук.

Нещо зашепна зад гърба ми. Завъртях се, притискайки гръб към вратата, и затърсих източника на звука.

По стената плъзна мъгла, тъмносива хлъзгава маса, която започна да се кълби по пода като въздушна дантела. Мъглата се докосна до кръвта ми на мястото, където бях повърнал, след което се завихри и постепенно започна да се оформя в нещо, наподобяващо човешка фигура.

– Чудничко – промърморих аз. – Още призраци. Ако някога се измъкна жив оттук, ще трябва да си потърся друга работа.

Призракът постепенно се оформи пред очите ми. Придоби формата на млада жена, привлекателна, облечена като секретарка. Косата й беше прибрана на кок, с изключение на няколкото симпатични кичура, които се виеха край бузите й. На призрачната й китка се забелязваха две дупки от зъби, около които беше засъхнала кръв. Внезапно я разпознах – това бе момичето, от което Бианка се беше хранила, докато не я беше източила до смърт.

– Рейчъл – прошепнах аз. – Рейчъл, ти ли си?

Когато произнесох името й, тя се обърна към мен и погледът й бавно се фокусира върху лицето ми, сякаш ме виждаше през някакъв димен воал. Лицето й придоби буквално гробовно изражение. Тя ме разпозна и ми кимна.

– По дяволите – прошепнах аз. – Нищо чудно, че Бианка мисли само за отмъщение. Смъртта ти сигурно я преследва денонощно.

Лицето на призрака се изкриви от болка. Тя каза нещо, но до мен достигна само приглушен далечен звук, който съответстваше на движението на устните й.

– Не мога да те разбера – казах аз. – Рейчъл, не мога да те чуя.

Стори ми се, че тя едва не се разплака. Притисна длан към призрачните си гърди и се намръщи.

– Боли ли те? – предположих аз. – Боли те?

Тя поклати глава. След това докосна слепоочието си и бавно прокара пръсти над очите си, като ги затвори.

– Аха – досетих се аз. – Изморена си.

Тя кимна. После притисна молитвено длани пред гърдите си, сякаш ме молеше за помощ.

– Не знам какво мога да направя, за да ти помогна. Не знам дали ще успея да ти помогна да си починеш.

Рейчъл отново поклати глава. След това кимна към вратата и направи с ръцете си движение, сякаш обрисуваше във въздуха бутилка.

– Бианка? – попитах аз. Когато тя кимна, аз продължих: – Мислиш, че Бианка ще ти осигури покой. – Рейчъл поклати глава. – Тя те задържа тук?

Момичето кимна и красивото й призрачно лице се изкриви от болка.

– В това има смисъл – промърморих аз. – Бианка те е гледала в очите, докато си умирала. Така е задържала призрака ти тук. Той непрекъснато й се появява и я подтиква към отмъщение, а тя обвинява за това мен.

Призракът на Рейчъл кимна.

– Не аз съм те убил, знаеш.

Тя отново кимна.

– Но съжалявам. Съжалявам, че присъствието ми на погрешното място в погрешното време е довело до смърт-та ти.

Призракът ми се усмихна мило – и почти веднага усмивката й се смени с ужасено изражение. Тя погледна през рамото ми към Джъстин и образът й започна да избледнява, да се изтегля към стената.

– Хей! – казах аз. – Почакай малко!

Мъглата изчезна и Джъстин се размърда. Тя се изправи и се протегна, после огледа тялото си и доволно прокара ръце по гърдите и корема си.

– Много добре – каза тя с леко променен, различен глас. – В много отношения е същата като Лидия, нали, господин Дрезден?

Напрегнах се.

– Кравос – прошепнах аз.

Очите на Джъстин се наляха с кръв.

– О, да – каза тя. – Абсолютно вярно.

– Леле, всичко трябва да е адски сложно, за да ти достави удоволствие. Ти беше, нали? Онова позвъняване по телефона в първата нощ, когато Агата Хагълторн откачи.

– Последното ми обаждане – потвърди Кравос през устата на Джъстин и кимна с хубавата й глава. – Исках изцяло да се насладя на онова, което щеше да последва. Също както и сега. Бианка нареди никой да не те посещава, но аз не можех да изпусна шанса да те погледна за последен път.

– Значи, си дошъл да ме видиш? – попитах аз и се потупах по главата. – Хайде, влизай. Вътре има няколко неща, които ми се иска да ти покажа.

Джъстин се усмихна и поклати глава.

– Твърде много усилия, твърде малко полза. Дори без защитата на прага обладаването на разум, дори слаб като на дете, изисква твърде много усилия. Усилия – добави тя, – които станаха възможни изключително благодарение на дарението от фонда „Душата на Хари Дрезден“.

Оголих зъби срещу него.

– Остави момичето на мира.

– О, но тя си е напълно наред – възрази Кравос. – Така й е много добре. Така, разбираш ли, не може да нарани никого. Включително и себе си. Бушуващите й емоции не могат да я принудят да действа. Затова Белите я обичат толкова много. Те се хранят от емоциите, които направо преливат от тази малка сладурана. – Тялото на Джъстин потрепери и гърбът й се изви чувствено. – Всъщност е доста вълнуващо. Лудост.

– Няма как да знам – отвърнах аз. – Виж какво, ако ще се бием, нека да започваме. В противен случай чупката. Чака ме работа.

– Знам – рече Джъстин. – Ти умираш от някакво отравяне. Вампирите се опитаха да пият от кръвта ти, но някои от тях пострадаха сериозно, така че почти не са те докосвали. Бианка адски се ядоса. Искаше да умреш като храна за нея и нейните нови деца.

– Колко жалко.

– Стига, Дрезден. Ние с теб сме от Мъдреците. И двамата знаем, че няма да ти се иска да умреш от ръцете на по-нисше създание.

– Аз може и да съм от Мъдреците – отвърнах аз, – но ти, Кравос, си просто един второкласен размирник. Появил си се случайно на магьосническата карта и е истинско чудо, че успя да живееш толкова дълго, без да се убиеш.

Джъстин изръмжа и се хвърли срещу мен. Притисна ме към вратата с едната си ръка и през ума ми мина, че при нейната свръхестествена сила може просто ей така да бръкне в мен с тази ръка.

– Толкова самонадеян – изръмжа тя. – Винаги си убеден в правотата си. Че ти командваш. Че притежаваш цялата сила и всички отговори.

Намръщих се. Болката отново прониза корема ми и внезапно всичко, за което можех да мисля, беше да не се разкрещя.

– Добре, Дрезден. Ти си труп. Обречен си на смърт. Ще умреш в близките няколко часа. Но дори да оцелееш след всичко, което са ти приготвили, отровата бавно ще те убива. А преди да умреш, ще заспиш последния си сън и този път Бианка няма да може да ме спре. Ще заспиш и аз ще бъда там. Ще вляза в съня ти и ще превърна последните ти мигове на земята в кошмар, който ще трае години.

Тя се наведе към мен, застана на пръсти и се изплю в лицето ми. След това кръвта се изтегли от очите й, главата й увисна безсилно на гърдите – като на кон, който с всички сили опъва поводите, и изведнъж те се отпускат. Джъстин проплака и се свлече върху мен.

Наистина се опитах да я удържа. Двамата паднахме заедно на пода, твърде слаби, за да помръднем. Джъстин плачеше. Плачеше жалостиво, като малко дете, почти беззвучно.

– Съжалявам – каза тя. – Съжалявам. Исках да помогна. Но толкова много неща ми пречат. Не мога да мисля...

– Шшт – казах аз. Опитах се да я погаля по косата, да я успокоя, преди отново да се развълнува. – Всичко ще бъде наред.

– Ние ще умрем – прошепна тя. – Никога повече няма да го видя.

Джъстин продължи да плаче още известно време, а гаденето и болката в корема ми се засилваха. Светлината, която се процеждаше през процепите на вратата, не се промени. Така и не разбрах дали навън е тъмно, или светло. Нито дали Томас и Майкъл са все още живи и ще дойдат ли да ме търсят. Ако бяха загинали, то вината за това беше моя и аз не бих могъл да живея с тази мисъл.

Реших, че сигурно е нощ. Най-глухата, най-тъмната нощ. Никоя друга част от денонощието не се връзваше с положението, в което се бях озовал.

Облегнах глава върху главата на Джъстин и тя най-после утихна и се успокои, сякаш след плача беше заспала. Затворих очи и се опитах да измисля план. Но не ми хрумваше нищо. Нищо. Това беше краят.

Нещо се размърда в сенките, където беше струпано прането.

И двамата погледнахме натам. Понечих да избутам Джъстин настрани, но тя каза:

– Недей. Не отивай там.

– Защо не? – попитах аз.

– Няма да ти хареса.

Погледнах към момичето. След това се изправих и със залитане се приближих до купчината пране. Поради липсата на каквото и да е друго оръжие държах в ръка кърпата.

В купчината дрехи лежеше някой. Някой, облечен с бяла риза, тъмна пола и червена пелерина.

– Звезди небесни – изругах аз. – Сюзан.

Тя тихичко изстена, сякаш беше много сънена или дрогирана. Наведох се и махнах дрехите от нея.

– По дяволите. Сюзан, не се опитвай да сядаш. Не се движи. Искам да проверя дали си ранена, чуваш ли?

Ръцете ми я опипаха в тъмното. Като че ли беше наред, не кървеше, но кожата й гореше в треска.

– Вие ми се свят. Жадна съм – каза тя.

– Имаш треска. Можеш ли да се претърколиш към мен?

– Светлината. Пари ми на очите.

– И на мен ми пареше, когато се събудих. Ще премине.

– Недей – прошепна Джъстин. Тя беше седнала на петите си и бавно се полюляваше напред-назад. – Няма да ти хареса. Няма да ти хареса.

Погледнах към Джъстин и отново се обърнах към приятелката ми. Тя отвърна на погледа ми, а лицето й беше изморено, объркано. Погледна към светлината, примигвайки, и вдигна слабата си тъмна ръка, за да прикрие очите си.

Улових ръката й и я погледнах.

Очите й бяха черни. Изцяло черни. Черни и втренчени, блещукащи, напълно черни, без грам бяло, което да ги отличи като човешки. Сърцето ми се вдигна в гърлото и всичко около мен се завъртя.

– Няма да ти хареса – пропя Джъстин. – Те я промениха. Червеният двор я промени. Бианка я промени.

– Дрезден? – прошепна Сюзан.

„Мили боже – помислих си аз. – Това не може да се случва.“

– Господин Дрезден? Толкова съм жадна.