Смъртоносна опасност

Глава 24

Майкъл паркира пикапа си на улицата пред имението на Бианка. Прибра ключовете в кожената чантичка, закачена на колана му, която закопча със сребърното й копче във формата на кръст. После оправи якичката на жакета си, подаваща се над ризницата му, и се пресегна към задната седалка, за да вземе стоманения шлем, който сложи на главата си.

– Хари, искам отново да ми обясниш защо смяташ това за добра идея. Защо отиваме на бал с маски, където ще присъстват само чудовища?

– Всички улики сочат насам – казах аз.

– Как?

Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да запазя спокойс-твие, и му подадох бялото наметало.

– Виж какво, двамата знаем, че някой е размътил света на духовете. Знаем, че са го направили, за да създадат този Кошмар, който ни преследва. Знаем, че онова момиче, Лидия, по някакъв начин е свързано с Кошмара.

– Да – рече Майкъл. – Добре.

– Бианка – продължих аз – изпрати главорезите си да отвлекат Лидия. Освен това организира парти за най-гад-ните лоши момчета в целия регион. Столингс ми каза, че разни хора изчезват от улиците. Сигурно са били взети за храна или нещо друго. Дори Бианка да не стои зад това, а аз не го отричам, има голяма вероятност виновникът да присъства на партито.

– И ти смяташ, че ще успееш да го откриеш? – попита Майкъл.

– Така мисля – отвърнах аз. – Трябва само да се приближа достатъчно, за да го докосна, да почувствам аурата му. Усетих онзи, който стои зад Кошмара, когато се опита да му помогне да се отърве от мен. Би трябвало да го разпозная следващия път когато отново го усетя.

– Тази работа не ми харесва – каза Майкъл. – Защо Кошмара не се впусна след теб веднага след като слънцето залезе?

– Може да съм го уплашил. Нали малко го порязах.

Майкъл се намръщи.

– Въпреки това не ми харесва. Там ще има десетки създания, които нямат право да съществуват в този свят. Все едно влизаш в стая, пълна с вълци.

– Единственото, което искам от теб – казах аз, – е да си държиш устата затворена и да ми пазиш гърба. Тази вечер лошите момчета трябва да играят по правилата. Ние се намираме под защитата на старите закони на гостоприемството. Ако Бианка не ги спази, това ще съсипе репутацията й пред нейните гости от Вампирския двор.

– Ще те защитя, Хари – отвърна Майкъл. – Ще защитя и всеки един, който е заплашен от тези... твари.

– Нямаме нужда от сблъсъци, Майкъл. Не сме дошли за това.

Той погледна през прозореца на пикапа и стисна зъби.

– Сериозно говоря, Майкъл. Това е техен терен. Вътре сигурно ще станем свидетели на разни гадости, но трябва да се съсредоточим върху главното.

– Главното – повтори той. – Хари, ако вътре има някой, който се нуждае от помощта ми, той ще я получи.

– Майкъл! Ако ние първи нарушим примирието, с нас е свършено. Заради теб ще ни убият и двамата.

Той се обърна към мен и ме погледна; очите му бяха стоманеносиви.

– Не мога да се променя, Хари.

Вдигнах ръце нагоре и ударих по покрива на пикапа.

– Има и други хора, които може да загинат, ако омажем нещата. Тук не става въпрос само за нашия живот.

– Знам – отвърна той. – Семейството ми е сред тях. Но това не променя нищо.

– Майкъл – казах аз. – Не те карам да се усмихваш, да бъбриш приятелски и да се чувстваш като у дома си. Просто мълчи и не ми се пречкай. Недей да размахваш разпятието. Само за това те моля.

– Не мога да седя безучастно, Хари – рече той. – Просто не мога. – После се намръщи и добави: – Мисля, че и ти не можеш.

Погледнах го.

– По дяволите, Майкъл. Не искам да умирам точно тук.

– Нито пък аз. Не трябва да губим вяра.

– Страхотно – казах аз. – Просто страхотно.

– Хари, ще се помолиш ли заедно с мен?

Примигнах изненадано.

– Какво?

– Молитва – каза Майкъл. – Бих искал да поговоря с Него. – Той се подсмихна. – Не е нужно да казваш нищо. Просто мълчи и не ми се пречкай.

После наведе глава.

Погледнах през прозореца на пикапа с присвити очи и замълчах. Нямам нищо против Бог. Далеч съм от тази мисъл. Но не Го разбирам. Пък и не вярвам много на хора, които разправят наляво и надясно, че работят в Неговото име. Феите, вампирите и всякакви подобни – тях ги разбирам. Дори демоните. Понякога дори Падналите. Разбирам защо правят онова, което правят.

Но не разбирам Бог. Не разбирам как може да вижда какво си причиняват хората едни на други и да не затрие целия човешки род като един неудачен експеримент.

Предполагам, че просто мисли далеч по-мащабно от мен.

– Господи – каза Майкъл. – Скоро ние ще навлезем в мрака. Нашите врагове ще са навсякъде около нас. Моля те, помогни ни да бъдем достатъчно силни, за да направим онова, което е нужно, когато се наложи. Амин.

Само това. Никакви помпозни фрази, никакви префърцунени молби към Бог за помощ. Просто тихо промълвени думи за онова, което иска да направи, и молба към Господ да бъде до него – до нас. Най-обикновени думи, но силата, която ги изпълваше, ги обгради като облак ситна мъгла и ме напръска по ръцете и шията. Вяра. Поуспокоих се. Трябваше да свършим доста неща. Можехме да се справим.

Майкъл ме погледна и кимна.

– Добре – каза той. – Готов съм.

– Как изглеждам? – попитах го аз.

Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха.

– Със сигурност ще ги накараш да се обръщат след теб.

Опитах се да отвърна на усмивката му.

– Добре – казах аз. – Към купона.

Слязохме от пикапа и тръгнахме към портала, през който се влизаше в имението на Бианка. Докато вървяхме, Майкъл закопчаваше белия си плащ с избродиран на него червен кръст. Той носеше туника с подходящ цвят, ботуши и бронирани нараменници. В ботушите му бяха затъкнати чифт рицарски ръкавици, а на пояса висяха два ножа – по един от всяка страна. Миришеше на стомана и леко подрънкваше, когато вървеше. Звукът действаше успокояващо, по един дружелюбен, безопасен начин.

Щеше да е много по-представително да минем с пикапа през портала и да оставим прислужника да го паркира, но Майкъл не искаше да оставя колата си в ръцете на вампирите. Не можех да го виня за това. И аз не бих се доверил на прислужника на един кръвопиец, промъкващ се нощем в сенките дявол.

До портала имаше караулно помещение, в което стояха двама пазачи. Като че ли никой от тях не носеше пистолет, но и двамата се държаха с арогантността на въоръжени типове, което не убягна от погледите ни. Подадох поканата. Те ни пуснаха.

Тръгнахме към къщата. Междувременно една черна лимузина отби в алеята и ние трябваше да отстъпим встрани, за да я пропуснем. Когато стигнахме до сградата, пътниците тъкмо слизаха от колата.

Шофьорът отиде до задната врата на лимузината и я отвори. Отвътре прозвуча музика – нещо силно и тежко. След кратка пауза от лимузината се измъкна някакъв мъж.

Той беше висок и блед като статуя. Гарвановочерната му коса падаше на къдрици по раменете му. Облеклото му представляваше полупрозрачни пеперудени крила, които сякаш бяха израснали от раменете му, прикрепени чрез някакъв загадъчен механизъм. Той носеше бели кожени ръкавици, чиито маншети бяха украсени със сребърни спирали. Подобна декорация украсяваше и бедрата му, като се спускаше чак до сандалите. На кръста му висеше меч с изящна изработка, а дръжката му изглеждаше като излята от стъкло. Не носеше нищо друго освен къса набедрена превръзка от някаква мека бяла тъкан. С това тяло можеше да си го позволи. Мускулесто, но не прекалено, силни рамене и бледа кожа, по която не се забелязваше и едно косъмче. По дяволите, даже аз забелязах колко е красив!

Мъжът се усмихна – подобни усмивки се виждат на рекламите за зъбни пасти – и протегна ръка към вътрешността на лимузината. От колата се подадоха чифт великолепни крака с розови обувки на високи токове, след което се показа стройна, апетитна девойка, чието тяло бе оскъдно покрито с цветни листенца. Всъщност тя беше облечена с къса, прилепнала пола, направена от венчелистчета, а другата част от листенцата покриваше гърдите й като нежни ръце. Освен тях и венеца от гипсофила, вплетен в гъстата й черна коса, девойката не носеше нищо. И й отиваше. Изправена на токчетата си, тя сигурно достигаше метър и седемдесет, а лицето й ме навеждаше на мисълта, че е едновременно мила и сладка. Бузите й розовееха нежно и жизнено, устните й бяха леко отворени, а очите й блестяха така, сякаш бе намислила нещо.

– Хари – каза Майкъл. – Текат ти лигите.

– Не е вярно – отвърнах аз.

– Това момиче още няма деветнайсет години.

– Не ми текат лигите!

Намръщих се, стиснах здраво бастуна и тръгнах към входната врата. Пътьом си избърсах устата с ръкав. За всеки случай.

Мъжът се обърна към мен и повдигна изненадано вежди. Огледа ме от глава до пети и се заля в звънък смях.

– Я виж ти – каза той. – Вие сигурно сте Хари Дрезден.

Думите му ме накараха да настръхна. Винаги се дразня, когато някой ме познава, а аз не знам нищо за него.

– Да – отвърнах. – Същият. А кой сте вие, по дяволите?

Ако враждебността ми го беше засегнала, това не се отрази на усмивката му. Момичето плъзна ръка под неговата и се притисна към него, наблюдавайки ме със студени очи.

– О, да, разбира се – каза той. – Забравих, че вие сигурно не сте запознат с тънкостите на нашия Двор. Името ми е Томас, от Дома Рейт на Белия двор.

– Белия двор – повторих аз.

– Три вампирски двора – подсказа ми Майкъл. – Черният, Червеният и Белият.

– Наясно съм.

Майкъл помръдна с рамо.

– Извинявай.

Томас се усмихна.

– Всъщност в момента може да се говори само за два. В Черния двор напоследък не се справят добре, горкичките. – В тона му се долавяше по-скоро прикрито ликуване, отколкото съжаление. – Господин Дрезден, позволете ми да ви представя Джъстин.

Момичето, което го беше хванало под ръка, ми се усмихна мило. Почти очаквах да ми протегне ръката си, за да я целуна, но не го направи. Просто се притисна още по-плътно към Томас.

– Очарован съм – казах аз. – Това е Майкъл.

– Майкъл. – Томас се замисли, после огледа изпитателно мъжа. – Облечен като тамплиер.

– Нещо такова – отвърна Майкъл.

– Каква ирония – рече Томас. Погледът му се отмести към мен и устните му се разтегнаха в още по-широка усмивка. – А вие, господин Дрезден. Вашият костюм ще предизвика... същински фурор.

– О, благодаря.

– Ще влизаме ли?

– Ами хайде.

Четиримата се изкачихме заедно по стълбите, като през цялото време в неудобна близост до лицето ми се полюляваха краката на Джъстин – дълги, стройни, възхитителни и създадени за неща, които нямат нищо общо с ходенето. Двама портиери, облечени в смокинги, които изглеждаха като хора, отвориха двете крила на вратата пред нас.

Фоайето в дома на Бианка изглеждаше различно от последния път, когато бях идвал тук. От старомодните декорации нямаше и следа. Мраморни плочи бяха заменили някогашния лъскав паркет. Касите на вратите от правоъгълни бяха станали сводести. На всеки три метра в стените се виждаха малки ниши, в които бяха поставени малки статуетки или други произведения на изкуството. Помещението се осветяваше само от малките спот лампи в нишите и по-голямата му част оставаше в полумрак.

– Доста е натруфено – изсумтя Томас и пеперудените му крила потрепериха. – Присъствали ли сте досега на церемониите на някой от Дворовете, господин Дрезден? Запознат ли сте с етикета?

– Всъщност не – отвърнах аз. – Дано не включва пиенето на телесни течности. Особено моята.

Томас отново се разсмя звънко.

– Не, не. Е – призна той, – поне не официално, макар да се предлагат безброй възможности за утоляване на жаждата, ако проявите желание.

Пръстите му отново погалиха талията на момичето и тя отново впери в мен смущаващо напрегнатия си поглед.

– Едва ли. Какво още трябва да знам?

– Ами ние сме аутсайдери, тъй като не сме членове на Червения двор, а това е церемония на Червените. Първо ще ни представят на присъстващите, а след това те ще получат възможността да се запознаят с нас.

– Ще се смесим с тълпата, а?

– Точно така. След това ще бъдем представени на самата Бианка, а тя на свой ред ще ни поднесе дарове.

– Дарове ли? – попитах аз.

– Тя е домакиня на партито. Естествено, че ще ни поднесе дарове. – Той ми се усмихна. – Етикетът го изисква.

Погледнах го. Не бях свикнал със словоохотливи вампири.

– Защо ми помагате?

Той театрално притисна длан към гърдите си и повдигна вежди в идеално изиграна изненада.

– А защо не, господин Дрезден? Защо да не ви помогна.

– Вие сте вампир.

– Такъв съм – потвърди той. – Но се боя, че не съм особено добър в това. – Той ми се усмихна лъчезарно и додаде: – Разбира се, може и да ви лъжа.

Изсумтях.

– И така, господин Дрезден. Носят се слухове, че сте отхвърлили поканата на Бианка.

– Отхвърлих я.

– Какво ви накара да промените намеренията си?

– Работа.

– Работа ли? – попита Томас. – Дошли сте тук по работа?

Свих рамене.

– Нещо такова. – Свалих ръкавиците си, опитвайки се да изглеждам абсолютно невъзмутим, и му подадох ръка. – Още веднъж ви благодаря.

Той леко наведе главата си на една страна и присви очи. Погледна ръката ми, после ме измери с оценяващ поглед и едва след това се ръкува с мен.

Обкръжаваше го слаба, блещукаща аура. Почувствах как танцува и се плъзга по кожата ми като лек, хладен ветрец. Струваше ми се странна, различна от енергията, която обкръжаваше хората, практикуващи магия – и нямаше нищо общо с усещането за онова, което захранваше Кошмара.

Томас не беше моят човек. Облекчението ми сигурно се беше изписало на лицето ми, защото той се усмихна и каза:

– Преминах теста, а?

– Не знам за какво говорите?

– Ваша воля. Вие сте странна птица, Хари Дрезден. Но ми харесвате.

С тези думи той и придружителката му се обърнаха и плавно се понесоха по коридора към покритата със завеса врата в дъното му.

Изпратих ги с намръщен поглед.

– Нещо интересно? – попита Майкъл.

– Чист е – отвърнах аз. – Относително казано. Трябва да е някой друг от присъстващите.

– Струва ми се, че ще се наложи да стиснеш доста ръце – каза Майкъл.

– Да. Готов ли си?

– С божията помощ – отговори той.

Двамата тръгнахме по коридора, минахме през спуснатата завеса и се озовахме в центъра на събитията.

Стояхме на бетонена площадка, издигаща се на три метра над просторен вътрешен двор. Някъде отдолу се чуваше музика. Дворът беше пълен с народ – мешаница от цветове и движения, разговори и костюми, която от високо напомняше за импресионистична картина. Светещите кълба, поставени на телени стойки на няколко места наоколо, придаваха на мястото сумрачна загадъчност. Точно срещу входа, през който бяхме влезли в двора, се издигаше платформа, на която стоеше подозрително напомнящо на трон кресло.

Тъкмо бях започнал да различавам детайлите в обстановката, когато очите ми бяха заслепени от ярка бяла светлина и се наложи да ги прикрия с ръка. Музиката позаглъхна, разговорите също поутихнаха. Очевидно двамата с Майкъл се бяхме превърнали в център на вниманието.

Един прислужник се приближи до нас и попита спокойно:

– Може ли да видя поканата ви, господине?

Подадох му я и миг по-късно чух същия глас да обявява през високоговорителите:

– Дами и господа от Двора, за мен е удоволствие да ви представя Хари Дрезден, магьосник от Белия съвет, и неговия придружител.

Свалих ръката си и гласовете утихнаха съвсем. От двете страни на трона към нас бяха насочени два прожектора.

Помръднах раменете си, за да надипля пелерината така, че да разкрива червените линии, които проблясваха на черния фон. Високата й якичка подпря лицето ми от двете му страни. Позлатеният пластмасов медальон на гърлото ми проблесна под лъчите на прожекторите. Протърканият синкав смокинг, който носех, сигурно е бил облечен за пръв път на нечий абитуриентски бал през седемдесетте. Прислугата на партито беше облечена в по-качествени смокинги от моя.

Усмихнах се широко, разкривайки евтините пластмасови вампирски зъби. Надявах се, че на фона на ярката светлина лицето ми е придобило призрачна бледност, особено при евтиния клоунски грим, с който бях намазал лицето си. Изкуствените капки кръв, които се стичаха от ъгълчетата на устата ми, сигурно изпъкваха на фона му.

Вдигнах облечената си в бяла ръкавица ръка и казах, фъфлейки леко заради изкуствените зъби:

– Здрасти! Как я карате?

Гласът ми отекна в мъртвешката тишина.

– Все още не мога да повярвам – каза Майкъл под сурдинка, – че отиде на вампирски маскен бал, преоблечен като вампир.

– Не обикновен вампир – отвърнах аз, – а долнокачествен вампир. Смяташ ли, че са схванали идеята ми?

Очите ми свикнаха достатъчно със светлината на прожекторите, за да различа Томас и Джъстин, които стояха в основата на стълбището. Томас се оглеждаше наоколо с неприкрито веселие, след което ми се ухили и вдигна одобрително палец.

– Мисля – рече Майкъл, – че току-що обиди всички присъстващи.

– Дойдох тук, за да намеря едно чудовище, а не да им правя мили очички. Пък и изобщо не ми се идваше на глупавото им парти.

– Така или иначе, мисля, че здравата ги ядоса.

– Ядосал ли съм ги? Стига де, колко зле може да стане? Ядосани били.

От ниското се разнесоха няколко изразителни звука: съскания. Последва звънтене на стомана, когато неколцина извадиха ножове. Или може би мечове. И накрая нервното изщракване от вдигането на предпазителя на полуавтоматичен пистолет.

Майкъл се уви в наметалото си и аз по-скоро почувствах, отколкото видях как се хваща за ножовете си.

– Мисля, че скоро ще разберем.