Смъртоносна опасност

Глава 17

Не помня как съм успял да се прибера вкъщи. В съзнанието ми са се запечатили само неясните образи на колите, профучаващи край мен с безумна скорост, а след това – гръмогласното мъркане на Мистър, който ме посрещна, когато влязох в апартамента си и заключих вратата след себе си.

Наркотичната слюнка на вампира се беше просмукала в кожата ми за секунди и за нула време успя да се разпространи в организма ми. Чувствах се слаб и вцепенен. Не ми се виеше свят, но когато мърдах с очи, предметите като че ли леко се размазваха, ала всичко си идваше на мястото, когато се съсредоточавах върху него. Пулсирах. При всеки удар на сърцето цялото ми тяло потрепваше в бавен, нежен спазъм от приятно усещане.

И против волята ми, част от мен се наслаждаваше на всяка една секунда от него. Дори когато го сравнявах с обезболяващите, с които ме бяха тъпкали в болницата, това си оставаше най-приятният наркотик, който бях опитвал.

Приближих се, залитайки, към тясното си легло и се строполих в него. Мистър дойде при мен и започна да се умилква около лицето ми в очакване да стана и да го нахраня.

– Махай се – чух се да мърморя. – Глупава космата топка. Изчезвай.

Той постави едната си лапа върху гърлото ми и докосна опърлената кожа на мястото, където слънчевата светлина беше попаднала върху капките слюнка на Кели Хамилтън. Прониза ме остра болка и аз изстенах. После се насилих да стана и тръгнах към кухнята. Извадих няколко студени парчета месо от хладилната чанта и ги пуснах в чинийката на Мистър. След това се дотътрих до банята и запалих една свещ.

Заболя ме.

Прикрих очите си с ръка и се огледах в огледалото. Зениците ми се бяха уголемили доста. Кожата на гърлото и едната ми буза беше почервеняла и лъщеше, както когато човек задреме навън в някой летен следобед – болеше, но не беше опасно. Не открих никакви белези по гърлото ми, значи, вампирът не ме беше ухапал. Някак си бях сигурен, че това е добре. Нещо в ухапването свързваше жертвата с вампира. Ако ме беше ухапала, можеше да влезе в главата ми. Най-обикновена магия за контрол над съзнанието. Която нарушава един от законите на магията.

Върнах се обратно при леглото и се проснах върху него, опитвайки се да подредя мислите си. Приятно пулсиращото ми тяло правеше задачата ми доста трудна. Мистър отново дойде да души наоколо, но аз го избутах настрани с едната си ръка и се опитах да не му обръщам внимание.

– Съсредоточи се, Хари – промърморих тихо на себе си. – Трябва да се съсредоточиш.

Бях се научил при нужда да блокирам болката. По време на обучението при Джъстин това си беше практична необходимост. Учителят ми не вярваше, че на бъдещия магьосник трябва да му се спестява боят с пръчка. Много бързо се научавате да не правите грешки, когато се появи добра причина да ги избягвате.

Блокирането на удоволствието се оказа доста по-трудна задача, но някак си успях да се справя. Първото нещо, което се наложи да сторя, беше да отделя чувството на наслада. Отне ми известно време, но започнах пос-тепенно да маркирам границите на онези части от мен, които харесваха всичките тези прекрасни топли усещания, и да ги изолирам. После се заех с изпълващото ме пулсиращо щастие. Забавих леко ритъма на сърцето си, макар пулсът ми и без това да беше доста бавен, след което започнах да изключвам възприятията на крайниците си и да ги поставям в изолация заедно с останалата част от мен, която не ми вършеше особена работа. След това замина и шеметното удоволствие, като накрая остана само леката мъгла, обгърнала съзнанието ми, която не можеше да бъде премахната чрез химическа реакция.

Затворих очи, поех си дълбоко дъх и се опитах да подредя мислите си.

Лидия беше изоставила убежището на църквата и защитата на отец Фортхил. Защо? Замислих се върху всеки детайл, който знаех за нея. Хлътналите й очи. Изтръпването, което бях почувствал при докосването на аурата й. Ръцете й не трепереха ли леко? Като се замислих, реших, че май да. Припомних си какво бях видял в микробуса, гривната на ръката й. Пулсът й. Беше ли по-бавен? Така си помислих тогава – но пък моят беше твърде ускорен. Съсредоточих се върху момента, когато я докоснах.

Шейсет, помислих си. Около шейсет удара в минута. В момента собственият ми пулс отчиташе около една шеста от това. Значи, е бил наполовина, преди да го забавя, за да заглуша песента на наркотика в кръвта ми.

(Песен, красива песен, защо съм я заглушил, като мога просто да сваля преградите, да слушам музиката и просто да си лежа там щастлив и спокоен, и просто да чувствам, просто да бъда...)

Разсеях се за миг, за да вдигна отново преградите. Пулсът на Лидия беше нормален за човек. Но тя лежеше неподвижна и безчувствена, точно както аз лежах сега. Бях убеден, че Кайл и Кели са я отровили също като мен. Но защо тогава сърцето й биеше толкова по-бързо в сравнение с моето?

Тя беше напуснала църквата и може би беше отвлечена от Кошмара. Той я беше накарал да отиде в къщата на Малоун и да си изпроси покана. Но защо точно там? Той какво общо има с това?

Малоун и Лидия. И двамата бяха нападнати от Кошмара. Каква беше връзката? Какво ги свързваше?

Още въпроси. Какво искаха вампирите от нея? Ако Кайл и сестра му преследваха Лидия, това означаваше, че Бианка я иска. Защо? Беше ли Бианка в съюз с Кошмара? Ако е така, защо, по дяволите, ще изпраща най-силните си подчинени да отвличат момичето, щом то е във властта на нейния съюзник?

И как е успял Кошмара да мине през прага? А още по-интересно беше как е успял да проникне през защитата на Лидия, която й осигуряваше Талисманът на мъртвеца? Никой призрак не би могъл да й навреди или да осъществи някакъв контакт, когато той се намира на ръката й. В това нямаше никакъв смисъл.

(А защо трябва да има? Защо изобщо нещата трябва да имат смисъл? Просто се отпусни, Хари, облегни се назад и се чувствай добре, позволи на кръвта да запее, остави сърцето си да бие, просто се отпусни в чудесната топла, поглъщаща тъмнина и не се тревожи, не мисли за нищо, просто се остави на течението, носи се по него и...)

Стените започнаха да се разпадат.

Започнах да се боря, но внезапният страх беше ускорил пулса ми. Опитах се отново да изтегля отровата от кръвта ми, но борбата само ме направи по-уязвим, по-податлив. Не можех точно сега да се проваля. Не можех. На мен разчитаха хора. Трябваше да се боря...

Преградите се срутиха и кръвта се втурна с възбуден рев.

Оставих се на течението.

И ми беше хубаво.

Постепенно потънах в сън. Нежен, мрачен сън. В който постепенно нахлуха съновидения.

В тях отново се озовах в склада до Бърнам Харбър. Беше нощ с пълнолуние. Бях облякъл шлифера, черните си дънки и риза и носех черни кецове, които бяха по-подходящи за... Добре де. За шпиониране. До мен стоеше Майкъл и дъхът му се кълбеше в студения зимен въздух. Той носеше наметалото си и кървавочервено сако. На хълбока му висеше Аморакус, от който струеше постоянна, спокойна сила. Мърфи и останалите сътрудници на Специалния отдел бяха облечени в черни, свободни облекла и носеха бронежилетки. Всеки от тях държеше пистолет в едната си ръка, а в другата нещо друго – шишета със светена вода или сребърни кръстове.

Мики Малоун погледна към луната и стисна пушката си с две ръце – само той разчиташе единствено на чистата поразяваща огнева мощ. Хей, човекът си имаше основание.

– Добре – каза той. – Влизаме вътре и после какво?

– Ето какъв е планът – отвърна Мърфи. – Хари смята, че помощниците на убиеца ще бъдат дрогирани и сънливи. Обкръжаваме ги, слагаме им белезниците и продължаваме. – Тя се намръщи и сините й очи проблеснаха под сребристата светлина. – Кажи им какво следва после, Хари.

– Мъжът, когото търсим, е чародей. – Стараех се да не повишавам глас. – Това е нещо като магьосник, само че той използва цялата си енергия, за да върши основно разрушителни неща. Не го бива в нищо, което не нанася вреда.

– Което автоматично го превръща в злодей, поне доколкото касае нас – изръмжа Мърфи.

– Абсолютно – потвърдих аз. – Този тип има сила, но му липсва класа. Аз ще вляза и ще блокирам магията му. Смятаме, че е уловил някой демон – затова са му били необходими убийствата. Те са част от сделката, за да накара демона да работи за него.

– Демон – изпъшка Рудолф. – Исусе, можеш ли да повярваш на тези глупости?

– Исус е вярвал в демоните – каза Майкъл с тих глас. – Ако създанието е вътре, не се приближавайте до него. Не стреляйте по него. Оставете го на мен. Ако успее да се промъкне покрай мен, залейте го със светената вода и бягайте, докато пищи.

– Това в общи линии е планът – потвърдих аз. – Просто не допускайте никой от човешките му лакеи с ножовете да се приближи до Майкъл или до мен. Аз ще отнема силата на Кравос, а вие ще го хванете веднага щом сме сигурни, че демонът няма да ни изяде. С останалите свръхестествени неща ще се оправя аз. Някакви въпроси?

Мърфи поклати глава.

– Да вървим.

Тя се приведе напред, вдигна ръка във въздуха, давайки сигнал на останалите от Отдела, и всички се отправихме към склада.

Всичко мина по план. Близо до входа се въргаляха десетина младежи с блуждаещи погледи, обвити в слоеве дим, от който ми се замая главата. Навсякъде се валяха остатъците от сериозен купон – бирени кутийки, дрехи, фасове, празни спринцовки, каквото ви дойде на ума. Ченгетата ги връхлетяха като черен рояк и за по-малко от деветдесет секунди им сложиха белезници и ги натикаха в чакащия фургон.

Двамата с Майкъл продължихме към задната част на склада, като се промъквахме между сандъците и контейнерите. Мърфи, Руди и Малоун ни следваха по петите. Открехнах вратата на задната стена и надникнах вътре.

Видях кръг от черни димящи свещи и обляна в червена светлина фигура, покрита с пера и кръв, която беше коленичила край него, и нещо тъмно и ужасяващо на вид, клекнало в центъра му.

– Бинго – прошепнах аз и се обърнах към Майкъл. – Демонът е тук, с него.

Рицарят просто кимна и разхлаби меча в ножницата му.

Извадих куклата от джоба на шлифера. Това беше обикновена кукла Кен, гола и не съвсем точна от анатомична гледна точка, но щеше да свърши работа. Косъмът, който криминалистите бяха открили върху жертвата от последното местопрестъпление, беше залепен внимателно с тиксо към главата на куклата, освен това бях украсил Кен с обичайните джунджурии, по които си падаха черните магьосници – обърнат пентаграм, малко пера и малко кръв (от една клета мишка, която беше пипнал Мистър).

– Мърфи – изсъсках аз. – Абсолютно ли си сигурна за косата? Че принадлежи на Кравос?

В противен случай куклата изобщо нямаше да навреди на чародея, освен ако не успеех да му бръкна в очите с нея.

– До голяма степен – прошепна тя, – да.

– До голяма степен. Страхотно.

Въпреки това клекнах и нарисувах около мен кръг, после още един около куклата Кен и прошепнах заклинанието.

Косата беше на Кравос. Той усети влиянието на заклинанието ми няколко секунди преди то да го откъсне напълно от силата му – но тези няколко секунди му бяха достатъчни, за да разкъса с помощта на ръката си и на волята си кръга около демона и с яростен крясък да го насъска срещу нас.

Демонът – гърчеща се тъмна маса от сенки и пламтящи червени очи – се хвърли в атака. Майкъл пристъпи напред, извади Аморакус и около него се завихри буря от светлина и магическа ярост.

В реалността бях завършил заклинанието и бях откъснал Кравос от силата му. Майкъл насече демона на парчета. Кравос хукна да си спасява живота, но Малоун стреля с пушката си в краката му от доста голямо разстояние. Изстрелът беше перфектен; чародеят се строполи на земята и остана да се гърчи там – кървящ, но жив. Мърфи изби от ръката му ножа и добрите отново победиха.

В съня ми нещата се развиха по съвсем различен начин.

Почувствах как тъканта на заклинанието, обгръщащо Кравос, започна да ми се изплъзва. В един миг той беше там, в средата на мрежата, която заплитах около него, а в следващия просто изчезна и заклинанието ми рухна под собствената си тежест.

Майкъл изпищя. Вдигнах глава и го видях да се издига високо във въздуха, размахвайки безпомощно меча си в сенките и мрака. Черни ръце с кошмарно дълги пръсти сграбчиха главата му, покривайки лицето. Последва завъртане, влажен, хрущящ звук и вратът на рицаря се счупи. Тялото му омекна и увисна безчувствено. Светлината на Аморакус угасна. Демонът изпищя тънко и пронизително и пусна тялото на земята.

Мърфи извика и хвърли към демона шишето си със светена вода. Течността избухна в сребрист пламък, когато шишето се сблъска с нещо в тъмнината – това беше демонът. Фигурата се обърна към нас. Проблеснаха нокти и Мърфи отстъпи назад, навела ужасѐн поглед надолу, където ноктите на демона бяха разрязали бронежилетката, ризата и кожата, разпаряйки корема й. Навън се изсипаха кръв и вътрешности, тя изпъшка тихо и притисна с ръце зеещата рана.

Малоун започна да стреля с пушката си. Мрачният демон се обърна към него, устата му се разтегна в кървава усмивка и той зачака, докато ударникът не изщрака на празно. После просто се изсмя, сграбчи пушката в другия край и блъсна Малоун в стената, забивайки дулото в корема на мъжа. Малоун пищеше, докато металът разкъсваше кожата и плътта му, а ребрата му започнаха да хрущят; после демонът натисна още по-силно и въпреки ужасните крясъци на полицая можах ясно да чуя как прешлените на гръбнака му започват да се пукат и чупят. Малоун също се строполи на пода в предсмъртни гърчове.

Лицето на Рудолф пребледня, той изпищя и побягна.

Оставяйки ме сам с демона.

Сърцето ми се изпълни с ужас и аз се разтреперих като листо пред създанието. Все още се намирах в кръга. Той все още ме защитаваше. Опитах се да събера силата си, да приготвя удар, който да унищожи това чудовище.

Но се натъкнах на нещо. Стена. Същата магия, която смятах да използвам върху Кравос.

Демонът се приближи към мен и с лекота, сякаш защитният ми кръг изобщо не съществуваше, замахна и ме отхвърли настрани. Стоварих се с тъп звук на земята.

– Не – измънках аз, опитвайки се да се отдалеча от демона. – Не, това не може да се случва. Нещата се развиха по съвсем друг начин!

Червените очи на демона проблеснаха. Насочих стрелящата пръчка към него и изкрещях:

– Fuego!

Не последва изпепеляваща жар. Нито пропукване на енергия. Нямаше нищо.

Демонът отново се изсмя, наведе се към мен и аз почувствах как се издигам във въздуха.

– Това е сън – изкрещях с пълно гърло. Опитах се да достигна до тъканта на съня, да го променя, но преди да заспя, не се бях подготвил по никакъв начин, а и паниката, в която бях изпаднал, ми пречеше да се съсредоточа. – Това е сън! Изобщо не се случи така!

– Някога може и да е било различно – измърка демонът с копринен глас. – Но сега е така.

Чудовищната му паст се раззина и той заби ужасните си зъби в корема ми, разтягайки червата ми. Създанието започна да размята главата си и аз направо се взривих; от тялото ми полетяха парчета плът, които потъваха в търбуха му, кръвта ми плисна навън, а аз се гърчех безпомощно и пищях.

И тогава, незнайно откъде, се появи едно сиво таби с подрязана опашка, замахна с лапа и ме перна през носа с парещите си нокти.

* * *

Отново изпищях и се свестих в ъгъла на спалнята ми. Отново се намирах в апартамента ми, свит на кълбо на пода. Бях оповръщал навсякъде. Мистър се беше навел над мен и изведнъж отново ме одраска по бузата. Чух собствения си вик и потреперих от удара.

Нещо ме погъделичка по кожата. Нещо студено, тъмно и противно. Надигнах се, разтърках очите си, за да прогоня сънливостта, и се опитах да се преборя с остатъците от вампирската отрова, за да се съсредоточа върху присъствието – но то беше изчезнало.

Потреперих силно. Бях ужасен. Не уплашен, не обезпокоен – а изпълнен с вцепеняващ, всеобхващащ ужас, който просто потиска всяка рационална мисъл и дълбае право в душата. Чувствах се осквернен по някакъв начин, използван. Безпомощен. Слаб.

Довлякох се до лабораторията, придвижвайки се непохватно в мрака. Усещах присъствието на Мистър край мен. Долу беше тъмно и студено. Прекосих опипом стаята, събаряйки най-различни предмети на пода, като се опитвах да стигна до призоваващия кръг, монтиран в пода. Хвърлих се към него и хлипайки, се опитах да го напипам с изтръпналите си пръсти, докато най-накрая не го открих. Щом се озовах в него, му наредих да се затвори. Той се съпротивляваше, но аз го притиснах с цялата воля, която успях да събера, докато най-накрая не усетих как около мен се издига невидимата стена.

Свих се на кълбо, като се стараех да не напускам очертанията му, и заплаках.

Мистър обикаляше около мен и се опитваше да ме успокои с гръмотевичното си мъркане. После чух как голямата сива котка скочи върху работната ми маса, а след това и на един от рафтовете. Неясната му сянка се спря до светлеещия череп. От устата му заструи оранжева светлина, която започна да се излива в очните ябълки на черепа. Най-накрая пламъчетата в очите на Боб проблеснаха и черепът се обърна към мен.

– Хари – каза Боб с тих и спокоен глас. – Хари, чуваш ли ме?

Вдигнах глава, без да спирам да треперя, безкрайно благодарен да чуя познатия глас.

– Хари – каза нежно Боб. – Видях го, Хари. Мисля, че знам какво преследва Малоун и останалите. И мисля, че знам как го прави. Опитах се да ти помогна, но ти не се събуждаше.

Мислите се завихриха в обърканото ми съзнание.

– Какво? – попитах аз. Гласът ми прозвуча като хленч. – За какво говориш?

– Съжалявам, Хари. – Черепът се поколеба и макар че изражението му нямаше как да се промени, на мен ми се стори, че изразява притеснение. – Мисля, че знам какво се опита да те изяде току-що.