Смъртоносна опасност

Глава 1

Има си причини да не обичам да шофирам бързо. Една от тях е, че синята костенурка, моят безвкусно оцветен фолксваген, с който се разкарвам насам-натам, започва да дрънчи и стене опасно, ако случайно вдигна над сто километра в час. Друга причина е, че не се разбирам особено добре с техниката. Всичко, което е произведено след Втората световна война, като че ли проявява склонността внезапно да излиза от строя, когато се приближа до него. Така че по принцип гледам да шофирам много внимателно и благоразумно.

Тази вечер беше изключение от правилото.

Когато свихме зад ъгъла, гумите на костенурката изсвистяха в знак на протест, очевидно възмутени от знака, забраняващ завоя наляво. Старата кола изръмжа дръзко, сякаш усещаше какво е заложено на карта, и продължи смело да пърпори, стене и дрънчи нататък по улицата.

– Не може ли малко по-бързо? – обади се провлечено Майкъл.

Не че се оплакваше. Това беше просто въпрос, изречен със спокоен тон.

– Само ако се появи вятър, който да ни бута отзад, или започнем да се спускаме по някой хълм – отвърнах аз. – Колко остава до болницата?

Едрият мъж сви рамене и поклати глава. Той имаше от онзи тип силно прошарена коса, тъмна със сребристи нишки, която някои късметлии носеха в гените си, макар брадата му все още да имаше плътен тъмнокестеняв, почти черен цвят. Загрубялото му лице беше набраздено от бръчки – както от тревоги, така и от смях. Широките му жилести длани почиваха върху коленете му, които опираха в таблото.

– Не съм сигурен – каза ми той. – Три километра?

Погледнах с присвити очи през предното стъкло на костенурката към избледняващата светлина.

– Слънцето почти залезе. Дано не закъснеем.

– Правим каквото ни е по силите – увери ме Майкъл. – Ако Господ го пожелае, ще стигнем навреме. Ти сигурен ли си в твоя... – той сви отвратено устни – ...източник?

– Боб може и да е досаден, но никога не греши – отвърнах аз, докато натисках спирачките и заобикалях боклукчийския камион. – Щом е казал, че призракът ще бъде там, значи, така ще стане.

– Господ да ни е на помощ – каза Майкъл и се прекръсти. Усетих как около него се раздвижи могъща, ведра енергия – силата на вярата. – Хари, иска ми се да поговоря за нещо с теб.

– Само не ме моли отново да отслужвам литургия – отвърнах аз с известно притеснение. – Знаеш, че ще ти откажа.

Един червен таурус ми отряза пътя и се наложи да свия встрани, в платното за насрещното движение, преди да изляза отново пред него. Две от колелата на костенурката се отлепиха от земята.

– Идиот! – изкрещях му аз през прозореца.

– Това не означава, че не мога да те помоля – каза той. – Но не. Просто исках да знам кога ще се ожениш за госпожица Родригес.

– По дяволите, Майкъл – намръщих се аз. – През последните две седмици двамата с теб обикаляме целия град и се изправяме срещу всяко привидение и дух, които внезапно покажат грозните си муцуни. Все още не знаем каква е причината призрачният свят да се разбушува така.

– Знам, Хари, но...

– В момента – прекъснах го аз – преследваме из окръг Кук една гадна дърта лелка, която може да ни види сметката, ако не внимаваме. И ти точно сега реши да ме разпитваш за любовния ми живот.

Майкъл ме погледна намръщено.

– Спиш с нея, нали? – попита той.

– Не толкова често, колкото ми се иска – изръмжах аз и преминах в насрещното платно, за да изпреваря един пътнически автобус.

Рицарят въздъхна.

– Обичаш ли я? – попита той.

– Майкъл – казах аз, – имай милост. Кой те научи да разпитваш така?

– Обичаш ли я? – повтори настоятелно той.

– Опитвам се да шофирам!

– Хари – каза Майкъл с усмивка, – обичаш ли момичето, или не? Това изобщо не е труден въпрос.

– Каза експертът – изръмжах аз.

Подминах една патрулка с около трийсет километра в час над позволеното и видях как полицаят, който седеше зад волана, примигна и разплиска кафето си, когато ме зърна да преминавам покрай него. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях как синият буркан на покрива на колата му започна да присветва.

– Проклятие, само това ни трябваше. Ченгетата да се втурнат по петите ни.

– Не се притеснявай за тях – увери ме Майкъл. – Просто отговори на въпроса ми.

Стрелнах го с поглед. Той беше обърнал към мен широкото си, честно лице с волева брадичка и ме гледаше с проблясващите си сиви очи. Косата му бе подстригана ниско, в стила на морските пехотинци, но си позволяваше къса воинска брада, която редовно подрязваше.

– Така мисля – отвърнах след секунда аз. – Да.

– Тогава защо не го кажеш?

– Какво да кажа? – започнах да шикалкавя аз.

– Хари. – Майкъл се намръщи и се хвана за дръжката на вратата, когато колата подскочи при преминаването си през едно хлътнало място на улицата. – Не се дръж детински. Щом обичаш жената, кажи го.

– Защо? – попитах настоятелно аз.

– Все още не си й го казвал, нали?

Аз го изгледах кръвнишки.

– И какво, като не съм? Тя го знае. Какъв е проблемът?

– Хари Дрезден – каза той, – от всички хора по света точно ти би трябвало да познаваш добре силата на думите.

– Виж какво, тя знае – рекох аз, прехвърляйки крака си върху спирачката, а след това отново върху педала на газта. – Изпратих й картичка.

– Картичка? – попита Майкъл.

– За Свети Валентин.

Той въздъхна.

– Искам да те чуя как го казваш.

– Какво?

– Кажи думите – настоя той. – Ако обичаш тази жена, защо не й го кажеш?

– Не мога ей така да казвам такива неща на хората, Майкъл. Небеса и звезди, това е... Просто не мога, ясно ли е?

– Не я обичаш – заяви Майкъл. – Разбирам.

– Знаеш ли, това не е...

– Кажи го, Хари.

– Щом това ще те накара да ме оставиш на мира – отвърнах аз и натиснах докрай педала за газта на костенурката. Някъде в далечината зад мен се виждаше полицейската кола. – Добре. – Стрелнах Майкъл с намръщения си свиреп магьоснически поглед и изръмжах: – Обичам я. Така става ли?

Майкъл засия.

– Виждаш ли? Това е единственото нещо, което застава между вас. Ти не си от хората, които обичат да говорят за чувствата си, Хари. Или от тези, които са твърде вглъбени в себе си. Понякога просто трябва да погледнеш в огледалото и да се замислиш върху онова, което виждаш там.

– Не харесвам огледалата – измърморих аз.

– Въпреки това трябва да осъзнаеш, че наистина обичаш тази жена. Мислех си, че след Илейн ще се затвориш в себе си и никога...

Този път се ядосах не на шега.

– Аз не говоря за Илейн, Майкъл. Ако не ти отърва, разкарай се от колата ми и ме остави да свърша сам работата.

Майкъл ме погледна намръщено, по-скоро заради начина ми на изразяване, отколкото заради нещо друго.

– Става дума за Сюзан, Хари. Ако я обичаш, трябва да се ожениш за нея.

– Аз съм магьосник. Нямам време да се женя.

– Аз съм рицар – отвърна ми той. – И имам време. И си заслужава. Твърде дълго си сам. Започва да ти личи.

Отново го погледнах намръщено.

– Какво трябва да означава това?

– Напрегнат си. Сприхав. И все повече се изолираш. Трябва повече да общуваш с хората, Хари. Иначе лесно ще тръгнеш надолу по тъмната пътека.

– Майкъл – сопнах му се аз, – нямам нужда от лекции. Няма нужда да ми държиш отново речта за покръстването. Не е нужно да ме поучаваш „да се откажа от силите на злото, докато не са ме погълнали“. Отново. От теб искам само да ме подкрепиш, докато се разправям с онази твар.

Пред нас изникна болницата „Кук Каунти“ и аз направих забранен обратен завой, за да докарам синята костенурка пред входа на „Спешна помощ“.

Майкъл разкопча предпазния си колан още преди колата да спре напълно и се пресегна към задната седалка, за да вземе черната ножница, в която беше прибран огромният му меч, дълъг цял метър и половина. Слезе от колата и го закопча на кръста си. После бръкна отново в купето и извади белия плащ с пришития на гърдите от лявата страна червен кръст, и със заучено движение го преметна през раменете си. Закопча го на гърлото с друг кръст, този път сребърен. Наметалото изобщо не подхождаше на бархетната му занаятчийска риза, сините дънки и работническите боти с метални бомбета.

– Не може ли да оставиш поне наметалото в колата? – оплаках се аз.

Отворих вратата, протегнах навън дългите си крака и се измъкнах от шофьорското място. След това взех от задната седалка собственото ми оборудване – новите ми магьоснически жезъл и стреляща пръчка, съвсем наскоро издялани и все още неизсъхнали по краищата.

Майкъл ме погледна с нескрито огорчение.

– Наметалото е неразделна част от работата ми, Хари, също като меча. Освен това не изглежда по-абсурдно от дрехата, която си облякъл.

Погледнах към черния си кожен шлифер, онзи с късата пелерина, която падаше върху раменете ми, и дългите поли, които се диплеха по възможно най-помпозния и задоволителен начин около краката ми. Собствените ми черни дънки и тъмната каубойска риза бяха напълно в тон и доста по-стилни от облеклото на Майкъл.

– Че какво й има?

– Все едно е взета от снимачната площадка на „Елдорадо“ – каза той. – Готов ли си?

Изпепелих го отново с поглед – на който той с усмивка обърна другата си буза – и двамата се запътихме към вратата. Чувах полицейските сирени, които се приближаваха и сигурно вече се намираха на една или две преки от нас.

– Този път сме на косъм.

– В такъв случай по-добре да побързаме. – Майкъл отметна плаща си назад от дясната ръка и отпусна длан върху дръжката на големия меч. После наведе глава, прекръсти се и промърмори: – Отче милостиви, води ни и съхрани ни в борбата със силите на мрака.

Около него отново се напласти облакът енергия, който вибрираше като музика, чуваща се през дебела стена.

Поклатих глава и извадих от джоба на шлифера кожена кесия, която се побираше в шепата ми. За миг се зачудих как да се справя едновременно с жезъла, гърмящата пръчка и кесията, и накрая жезълът се озова в лявата ми ръка, както беше редно, пръчката в дясната, а кесията се поклащаше, стисната между зъбите ми.

– Слънцето залезе – отроних аз. – Да влизаме.

И ние двамата, магьосник и рицар, влетяхме тичешком през входа на спешното отделение на болницата „Кук Каунти“. Появата ни привлече немалко погледи – пешовете на шлифера ми се кълбяха като черен облак зад гърба ми, а бялото наметало на Майкъл се ветрееше като крилете на ангела отмъстител, чието име носеше. Преминахме като вихър през фоайето и се спряхме на първия ъгъл, където се пресичаха студените, стерилно чисти, оживени коридори.

Хванах за ръката първия санитар, който ми се изпречи на пътя. Той примигна и ме зяпна глупаво, оглеждайки ме от глава до пети – от каубойските ботуши до тъмната ми коса. После хвърли нервен поглед към жезъла и пръчката и преглътна с усилие при вида на сребърния талисман във формата на пентаграм, който се поклащаше на гърдите ми. След това обърна поглед към Майкъл – висок и широкоплещест, с ведро изражение на лицето, въпреки белия плащ и меча на бедрото му. Мъжът отстъпи нервно назад.

– М-мога ли да ви помогна?

Приковах го на мястото му с най-свирепата си и мрачна усмивка и процедих през стисналите кесията зъби:

– Здрасти. Можете ли да ни кажете къде се намира детското отделение?