Смъртоносна опасност

Глава 14

Не – казах аз в телефонната слушалка. Хвърлих шлифера си върху креслото и се изпънах на кушетката. Апартаментът ми тънеше в полумрак, единствено през прозорците, разположени под самия таван, се процеждаше слънчева светлина. – Все още не ми се е удала възможност. Изгубих няколко часа, защото се наложи да сваля едно заклинание от Мики Малоун от Специалния отдел. Някой беше омотал душата му с бодлива тел.

– Богородице! – възкликна Майкъл. – Той добре ли е?

– Ще се оправи. Но изгубих четири часа от светлата част на денонощието.

Разказах му набързо за Морт Линдкуист и дневниците му, както и за събитията в дома на детектив Малоун.

– Не ни остана кой знае колко време да открием тази Лидия, Хари – съгласи се Майкъл. – Слънцето ще залезе след шест часа.

– Работя по въпроса. А след като изпратя и Боб навън да търси, сам ще тръгна да обикалям улиците. Върнах си костенурката.

– Тя не беше ли конфискувана?

В гласа му прозвуча изненада.

– Мърфи оправи нещата.

– Хари – рече разочаровано той. – Нарушила е закона, за да ти върне колата?

– Естествено, че ще го направи – отвърнах аз. – Дължи ми услуга. Виж какво, човече, Всевишният не ми помага по никакъв начин да пристигам където и да било навреме. Трябва ми превоз.

Майкъл въздъхна.

– Не разполагаме с достатъчно време, за да обсъждаме тези неща точно сега. Ако я намеря, ще ти се обадя – но шансовете не ми изглеждат особено големи.

– Просто не мога да го разбера. Какво общо има онова нещо с момичето? Трябва да я намерим, за да открием каква е връзката.

– Възможно ли е Лидия да е отговорна за смущенията, които се появяват напоследък?

– Не мисля. Заклинанието, на което се натъкнах днес – досега не съм виждал подобно. Беше... – Споменът ме накара да потреперя. – Не беше хубаво, Майкъл. Беше студено. Беше...

– Зло? – предложи той.

– Може би. Да.

– Злото съществува, Хари, независимо какво говорят хората. Само не забравяй, че съществува и добро.

Прокашлях се смутено.

– Мърфи обясни на униформените как стоят нещата, така че ако някой от патрулиращите й приятелчета забележи момиче, което да отговаря на описанието на Лидия, веднага ще научим за това.

– Страхотно – отвърна Майкъл. – Виждаш ли, Хари? Времето, което си изгубил, за да помогнеш на детектив Малоун, може да ни окаже голяма услуга. Това не е ли щастливо съвпадение?

– Да, Майкъл. Ръката на провидението, ала-бала. Обади ми се.

– Недей да алабалосваш Господ, Хари. Това е проява на неуважение. Нека Бог ти помага – рече Майкъл и зат-вори.

Закачих шлифера на закачалката, взех хубавия си, тежък вълнен халат и го облякох. После отидох до килима, който покриваше пода пред южната стена на стаята. Дръпнах го встрани, разкривайки вратата в пода, и я отворих. Взех една керосинова лампа, запалих я и регулирах фитила така, че пламъкът да засвети по-ярко, след което се приготвих да се спусна по стълбата, водеща към подсутеренния етаж.

Телефонът иззвъня отново.

Реших да не му обръщам внимание. Но той продължаваше да звъни упорито. Въздъхнах, затворих вратата, придърпах килима върху нея и вдигнах слушалката на петото позвъняване.

– Какво? – попитах недружелюбно аз.

– Трябва да ти го призная, Дрезден – каза Сюзан. – Определено знаеш как да омаеш момичето на следващата сутрин.

Въздъхнах дълбоко.

– Извинявай, Сюзан. Имах работа и... нещата не вървят особено добре. Много въпроси и никакви отговори.

– Ох – отвърна тя. До нея някой каза нещо и тя промърмори нещо в отговор. – Не искам да ти усложнявам допълнително живота, но дали си спомняш името на онзи тип, който вие с момчетата от Специалния отдел спипахте преди два месеца? Ритуалният убиец?

– А, да. Този... – Затворих очи и затършувах в паметта си. – Лео някой си. Крават, Камнър, Конър. Крейвън Ловеца. Не можах да му запомня името. Намерих го, след като проследих демона, който беше призовал, и така го заковах. А след това двамата с Майкъл не останахме за писането на докладите.

– Кравос? – попита Сюзан. – Леонид Кравос?

– Да, май че точно така беше. Струва ми се.

– Страхотно – каза тя. – Великолепно. Благодаря ти, Хари.

Гласът й звучеше напрегнато, развълнувано.

– Аха. Нямаш ли намерение да ми разкажеш за какво става въпрос? – попитах аз.

– Работя по една следа – отвърна ми тя. – Виж какво, единственото, с което разполагам, са разни слухове. Веднага щом се добера до нещо конкретно, ще ти съобщя.

– Това ми стига. И без това в момента работя по нещо.

– Имаш ли нужда от помощ?

– Боже, дано не се налага – отвърнах аз. После притиснах слушалката по-плътно до ухото ми. – Добре ли спа снощи?

– Може би – подразни ме тя. – Трудно е човек да се отпусне, когато е толкова неудовлетворен, но пък апартаментът ти е толкова студен, че все едно изпадаш в зимен сън.

– Ами добре. Следващия път ще се постарая да е още по-студен.

– Вече треперя – измърка тя. – Да ти се обадя ли довечера, ако се освободя?

– Може да не съм тук.

Тя въздъхна.

– Разбирам. Каквото стане тогава. Благодаря ти отново, Хари.

– Пак заповядай.

Казахме си довиждане, прекъснахме връзката и аз отново се върнах при стълбата към подсутеренния етаж. Дръпнах килима от вратата, отворих я, взех фенера и заслизах по стръмната сгъваема стълба.

Каквито и усилия да полагах, за да приведа лабораторията си в ред, тя винаги изглеждаше разхвърляна. Броят на предметите, които държах в нея, непрекъснато се увеличаваше. Три от стените бяха заети с плотове и рафтове. В центъра на стаята имаше дълга маса, която ми оставяше достатъчно място, за да мога да се промъквам покрай нея странично. До стълбата беше разположена една керосинова печка, която успяваше да смекчи донякъде подземния студ. В пода, до далечния край на масата, беше вграден меден обръч – призоваващ кръг. Наложи се да науча по трудния начин, че трябва да го пазя от останалите боклуци в лабораторията.

Боклуци. Технически погледнато, всеки предмет в лабораторията служеше за нещо. Древните книги, с техните избелели, прашни кожени подвързии и всепроникваща миризма на мухъл, пластмасовите кутии със свалящи се капаци, шишетата, бурканите, кашоните – всички те бяха пълни с неща, които или използвах в момента, или бях използвал в миналото. Бележници, десетки моливи и химикалки, кламери и книговезки телчета, листове хартия, изписани с нервния ми нечетлив почерк, изсъхнали трупове на дребни животни, човешки череп, заобиколен от книги с меки корици, свещи, древна бойна брадва – всички те имаха своето предназначение. Просто за повечето от тях не можех да се сетя какво е то.

Свалих стъклото на лампата и я използвах да запаля десетината свещи, пръснати из стаята, както и керосиновата печка.

– Боб – казах аз. – Боб, събуди се. Хайде де, имаме работа за вършене. – Стаята се изпълни с миризмата на пушек и разтопен восък. – Сериозно говоря, човече. Не разполагаме с много време.

Черепът потрепери на рафта си. В празните му очни ябълки трепнаха два оранжеви пламъка. Бялата челюст се разтвори в пародия на прозявка и от нея се разнесе съответният звук.

– Звезди и камъни, Хари – промърмори черепът. – Толкова си жесток. Слънцето още не е залязло.

– Стига си се оплаквал, Боб. Не съм в настроение.

– Настроение. Изтощен съм. Мисля, че повече няма да мога да ти помагам.

– Това е неприемливо – отвърнах аз.

– Дори духовете се изморяват, Хари. Имам нужда от почивка.

– Ще го имаш в излишък, когато умра.

– Добре тогава – рече Боб. – Щом искаш работа, да сключим сделка. Искам да съм край теб следващия път, когато дойде Сюзан.

Изсумтях раздразнено.

– По дяволите, Боб, не можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за секс? Не. Няма да те пусна в главата си, докато съм със Сюзан.

Черепът изтърси едно проклятие.

– Между нас трябва да цари хармония. Бихме могли да преразгледаме условията на договора ми.

Изсумтях.

– Ако искаш да се върнеш в старата си родина, Боб, прав ти път.

– Не, не, не – промърмори черепът. – Всичко е наред.

– Вярно, че онова недоразумение със Зимната кралица все още не е разрешено, но...

– Всичко е наред, казах.

– Сигурно вече нямаш нужда от защитата ми. Убеден съм, че тя ще се съгласи да седнете и да обсъдите нещата, вместо да те подложи на мъчения през следващите няколко стотин...

– Всичко е наред, казах! – Очните ябълки на Боб пламтяха. – Кълна се, че понякога си ужасен задник, Дрезден!

– Да – съгласих се аз. – Събуди ли се вече?

Черепът замислено се наклони на една страна.

– Знаеш ли – каза най-накрая той, – като че ли да. – Очните ябълки отново се фокусираха върху мен. – Гневът наистина може да накара някого да се размърда. Това беше доста подло от твоя страна.

Взех една сравнително нова тетрадка и молив. За миг разчистих място на масата в средата.

– Натъкнах се на някои нови неща. Може би ще ми помогнеш. Освен това имаме един изчезнал човек, когото трябва да потърся.

– Добре, давай.

Седнах на изтъркания дървен стол и се увих по-плътно в топлия халат. Повярвайте ми, магьосниците не носят халати заради драматичния ефект. Те просто не могат да се стоплят достатъчно в лабораториите си. Познавам няколко момчета в Европа, които все още работят в каменни кули. Потреперих при тази мисъл.

– Така – казах аз. – Просто ми кажи всичко, което знаеш по това.

Преразказах му събитията, като започнах с Агата Хагълторн, преминах през Лидия и нейното изчезване, разговора ми с Морт Линдкуист и неговото споменаване на Кошмара, и накрая за нападението над горкия Мики Малоун.

Боб подсвирна, което си беше голям номер за някой, който няма устни.

– Да видим дали съм разбрал. От две седмици това същество, това нещо измъчва могъщи духове със своето проклятие под формата на бодлива тел. Успяло е да изтръгне няколко растения на свещена земя. След това е минало през прага на един човек, разкъсало е духа му и му е лепнало изтезаващото проклятие?

– Съвсем точно си го разбрал – отвърнах аз. – И така. С какъв призрак си имаме работа и кой би могъл да го призове? И каква е връзката на момичето с тази работа?

– Хари – рече Боб със сериозен глас. – Не се занимавай с това.

Примигнах изненадано.

– Какво?

– Може би е време да отидем на почивка – във Форт Лодърдейл. Там организират международен конкурс за бански костюми и бихме могли...

Въздъхнах.

– Боб, нямам време за...

– Познавам един тип, който се е вселил в туристически агент за няколко дни, и той може да ни продаде евтини билети. Какво ще кажеш?

Погледнах втренчено черепа. Ако не го познавах толкова добре, щях да си помисля, че Боб звучи... изнервено. Беше ли изобщо възможно това? Боб не беше човешко същество. Той беше дух, същество от Небивалото. Живееше в черепа, който представляваше негов дом далеч от дома. Бях му позволил да остане в него, защитавах го и му носех евтини любовни романчета в замяна на помощ-та му, изумителната му памет и отличното му познаване на законите на магията. Боб представляваше едновременно архивен компютър и личен асистент, стига да успеех да го накарам да се съсредоточи върху определената задача. Той познаваше хиляди същества от Небивалото, знаеше стотици рецепти за заклинания и безброй формули за еликсири, магии и магически конструкции.

Никой дух не би могъл да притежава такова познание, без да обладава значителна сила. Тогава защо ми се струваше толкова изплашен?

– Боб, не знам защо си толкова разстроен, но не трябва да губим повече време. След няколко часа слънцето ще залезе и тогава това нещо ще може да премине отсам от Небивалото и да нарани някой друг. Искам да знам какво представлява, накъде се е запътило и как да му сритам задника.

– Вие, хората – рече Боб, – никога не сте доволни. Винаги искате да разберете какво се крие зад следващия хълм, да отворите следващата кутия. Хари, трябва да се научиш да се спираш навреме.

Погледнах го за миг, след което поклатих глава.

– Ще започнем с онова, което ни е известно, и постепенно ще напредваме.

– По дяволите, Хари.

– Призраци – казах аз. – Призраците са същества, които живеят в света на духовете. Те представляват отпечатък на личността, оставен в момента на смъртта. Не са като хората или като разумните духове като теб. Те не се променят, не растат – те просто съществуват, преживявайки онова, което са чувствали в мига на смъртта си. Като горката Агата Хагълторн. Тя беше напълно смахната.

Черепът отвърна очните си ябълки от мен и не каза нищо.

– Значи, те са призрачни същества. Обикновено са невидими, но когато пожелаят, могат да си създадат тяло от ектоплазма и да се появят в реалния свят, но не са достатъчно силни. А понякога физическото им съществуване едва се усеща – просто като някое студено място, дъх или вятър, може би звук. Нали така?

– Откажи се, Хари – каза Боб. – Няма да говоря.

– Могат да правят различни неща. Да хвърлят предмети и да местят мебели. Документирани са случаи, при които призраци са закривали за известно време слънцето, причинявайки леки земетресения, всякакви такива неща – но това никога не е ставало случайно. Винаги е имало някаква причина, свързана със смъртта им.

Боб потрепери, накани се да каже нещо, но щракна със зъби и замълча. Ухилих му се. Това беше истинска загадка. Никой интелигентен призрак не би устоял на добрата главоблъсканица.

– Значи, ако някой остави след себе си достатъчно силен отпечатък, тогава се появява силен призрак. Наистина гаден. Може би като Кошмара.

– Може би – съгласи се намусено Боб, след което завъртя лицето на черепа встрани от мен. – Все още не ти говоря, Хари.

Почуках с молива по празната страница.

– Добре. Знаем, че това нещо разбърква границата между нашия свят и Небивалото. Така призраците могат да минават по-лесно отсам и затова напоследък сме толкова заети.

– Не е задължително – изчурулика Боб. – Може би просто гледаш на нещата от погрешния ъгъл.

– А? – попитах аз.

Той отново обърна черепа с лице към мен – очните ябълки сияеха, гласът звучеше ентусиазирано.

– Някой друг разбунва тези духове, Хари. Може би са започнали да ги измъчват, за да ги накарат да скачат из басейна и да правят вълни.

Това беше интересна мисъл.

– Искаш да кажеш, че раздвижват силните духове, за да създадат размирици?

– Точно така – отвърна Боб, кимайки. В този миг се усети и дори забрави да си затвори устата. Обърна черепа с лице към стената и започна да блъска кокалестото му чело в нея. – Какъв съм идиот.

– Да създава смутове в Небивалото – произнесох замислено аз. – Но кой би го направил? И защо?

– Този път ме хвана. Голяма загадка. Никога няма да разберем. Време е за бира.

– Размириците в Небивалото помагат на нещо да премине по-лесно отсам – казах аз. – Значи... който е хвърлил тези изтезаващи проклятия, сигурно е искал да проправи път за нещо. – Сетих се за мъртвите животни и потрошените коли. – Нещо голямо. – Сетих се за Мики Малоун, безумен и треперещ. – Което става все по-силно.

Боб ме погледна отново и въздъхна.

– Добре – каза той. – Богове, ти някога отказваш ли се, Хари?

– Никога.

– В такъв случай най-добре да ти помогна. Не знаеш с какво си имаш работа и ако се втурнеш към него със затворени очи, ще си мъртъв преди изгрев-слънце.