Смъртоносна опасност

Глава 2

Тръгнахме по пожарното стълбище. Майкъл знае много добре как техниката реагира на моето присъствие, а последното нещо, от което се нуждаехме, бе да заседнем в някой счупен асансьор, докато призракът погубва невинни животи. Майкъл вървеше пръв, поставил едната си ръка на парапета, а другата върху дръжката на меча.

Аз го следвах с пуфтене и пъшкане. Той се спря до вратата и се обърна да ме погледне, а плащът му се надипли около прасците. Трябваха ми още няколко секунди, за да успея да го настигна, задъхвайки се.

– Готов ли си? – попита ме той.

– Хркгхнгх – отвърнах аз и кимнах, без да изпускам кожената кесия от зъбите си.

После бръкнах в джоба на шлифера и измъкнах една бяла свещ и кибритена кутийка. Наложи се да оставя жезъла и пръчката на пода, за да запаля свещта.

Майкъл сбърчи нос при миризмата на пушека и отвори с побутване вратата. Аз го последвах, стиснал свещта в едната си ръка, а пръчката и жезъла в другата, като погледът ми непрекъснато се местеше от коридора към пламъка на свещта и обратно. Единственото, което виждах, беше друга част от болницата. Чисти стени, чисти подове, много плочки и флуоресцентно осветление. Дългите, луминесцентни тръби примигваха едва-едва, сякаш всичките бяха изгорели едновременно, и в коридора цареше полумрак. Дълги сенки се протягаха от инвалидна количка, оставена до една от вратите, и се събираха под редица неудобни на вид пластмасови столове, подредени покрай стената на мястото, където се пресичаха коридорите.

На четвъртия етаж цареше мъртвешка тишина. Не се чуваше жуженето на интеркоми, нито бръмченето на климатици. Нищо.

Тръгнахме по дългия коридор и стъпките ни закънтяха отчетливо, въпреки усилията ни да се движим безшумно. На стената висеше украсена с пъстроцветен пластмасов клоун табела с надпис ДЕТСКО И РОДИЛНО ОТДЕЛЕНИЕ и стрелка, сочеща към друг коридор. Пристъпих пред Майкъл и надникнах в него. Коридорът завършваше с двукрила врата и също беше абсолютно тих. Стаята на сестрите беше празна. Тукашните лампи не примигваха – всичките бяха угаснали. Цареше пълна тъмнина. Навсякъде се мержелееха сенки и неопределени форми. Направих крачка напред и пламъчето на свещта се смали, превръщайки се в хладна, ярка точица синя светлина.

Изплюх кесията от устата си и я пъхнах в джоба си.

– Майкъл – казах аз със сипкав от напрежение глас. – Тук е.

И леко се извъртях встрани, за да може той да види светлината.

Погледът му се плъзна към свещта и после се насочи към мрака отвъд нея.

– Вяра, Хари.

След това той протегна силната си десница към кръста и бавно и безшумно извади Аморакус от ножницата му. Жестът му ми подейства малко по-окуражаващо от думите. Излъсканата стомана на широкото острие излъчваше бледо сияние и когато Майкъл пристъпи напред, за да заеме мястото си до мен, въздухът леко завибрира от скритата в него сила – собствената вяра на Майкъл, усилена стократно от древното оръжие.

– Къде са медицинските сестри? – прошепна дрезгаво той.

– Сигурно са се разбягали от страх – отвърнах аз също толкова тихо. – А може и да е замесено някакво заклинание. Поне няма да ни се пречкат в краката.

Погледнах към меча и дългия метален шип, който стърчеше от предпазителя за ръката. Възможно беше просто да ми се привижда, но ми се стори, че върху него все още се забелязват червени петна. „Сигурно е ръжда – помислих си. – Ръжда е, естествено.“

Оставих свещта на пода, където тя продължи да свети като малка ярка точка, показвайки присъствието на свръхестествена сила. И то голяма. Боб не ме беше излъгал, когато каза, че призракът на Агата Хагълторн не е някакъв си незначителен дух.

– Не се намесвай – рекох на Майкъл. – Дай ми минутка.

– Ако твоят дух казва истината, то това същество е опасно – отвърна Майкъл. – Нека мина пръв. За по-сигурно.

Кимнах към светещото острие.

– Бъди сигурен, че призракът ще почувства приближаването на меча още преди да си стигнал до вратата. Да видим първо какво мога да направя сам. Ако успея да му видя сметката, цялата история ще приключи още преди да е започнала.

Не го изчаках да ми отговори. Вместо това стиснах в лявата си ръка жезъла и стрелящата пръчка, а с дясната сграбчих кесията. Развързах бързо елементарния възел, на който бях вързал въженцето й, и се промъкнах напред в тъмното.

Когато стигнах до люлеещата се врата, отворих с леко побутване едното й крило. За миг застинах неподвижно и се ослушах.

Чух пеене. Женски глас. Нежен. Красив.

Тихо, бебче, не плачи, мама ще ти купи птиче да цвърчи.

Погледнах назад към Майкъл и се шмугнах през вратата в непрогледната тъмнина. Не виждах нищо – но в края на краищата защо съм магьосник? Сетих се за талисмана, който висеше на гърдите ми, над сърцето, за сребърния пентаграм, който бях наследил от майка ми. Това беше едно поочукано бижу, надраскано и нащърбено от дългото използване не по предназначение, но въпреки това продължавах да го нося. Кръгът със затворената в него петолъчна звезда беше символ на моята магия, на онова, в което вярвах; олицетворение на петте стихии на Вселената, които действат в хармония под контрола на човешката воля. Съсредоточих се върху него, влях му малко от енергията си и талисманът започна да сияе с нежна, синкавосребриста светлина, която се разстла пред мен като неуловима вълна. Тя ми разкри един паднал стол и две медицински сестри, които се бяха отпуснали безжизнено върху бюрото си и дишаха дълбоко.

Докато ги оглеждах, успокояващата, тиха приспивна песен си звучеше. Омаен сън. Нищо ново. Двете бяха в безсъзнание, нямаше да отидат никъде и не виждах смисъл да хабя време или енергия, за да се опитвам да развалям заклинанието, което им беше направено. Тихото пеене продължаваше и аз се улових, че посягам към падналия стол с намерението да го изправя, за да си осигуря удобно местенце, върху което да поседна за малко почивка.

Застинах на място и си напомних, че трябва да съм пълен идиот, за да се оставя дори за няколко секунди под звуците на тази неземна песен. Изкусна и силна магия. Макар да знаех какво да очаквам, едва бях успял да доловя докосването й.

Заобиколих стола и се придвижих напред, към помещение, пълно с подредени в редици закачалки и малки болнични нощници в пастелни цветове, окачени на тях. Тук пеенето се чуваше по-силно, макар гласът да се носеше из стаята с призрачна безплътност. Едната й стена представляваше просто прозрачна преграда от плексиглас, а стаята зад нея се опитваше да изглежда едновременно топла и стерилно чиста.

В нея имаше няколко редици малки стъклени бебешки креватчета на колелца. Мъничките им обитатели с мънички болнични ръкавички на ръчичките с още неоформени ноктенца и мънички болнични шапчици на неокосмените им главички спяха и сънуваха бебешки сънища.

Между креватчетата, видим само в сиянието на моето магическо осветление, се разхождаше източникът на пеенето.

Агата Хагълторн беше умряла още млада. Тя беше облечена както подобава на дама с нейното обществено положение в Чикаго от деветнайсети век – с блуза с висока якичка и дълга, тъмна строга пола. Можех да видя през нея малкото креватче зад гърба й, но във всяко друго отношение тя изглеждаше истинска, материална. Лицето й беше симпатично, въпреки изпития му, костелив вид, а с дясната си длан тя прикриваше чуканчето, с което завършваше лявата й китка.

Ако птичето не пее, мама ще ти купи...

Тя притежаваше омаен глас. В буквалния смисъл. Енергията на песента й се вихреше във въздуха и успокояваше слушателите й, потапяйки ги във все по-дълбок сън. Ако й се позволеше да продължи да пее, тя щеше да докара децата и сестрите до там, откъдето няма събуждане, и властите щяха да хвърлят вината върху въглеродния двуокис или нещо далеч по-нормално от враждебно настроен призрак.

Промъкнах се по-близо до нея. Разполагах с достатъчно антипризрачен прах, за да закова на място Агата и още десетина призрака като нея и да позволя на Майкъл да я изпроводи отвъд с минимум суетня и врява – важното беше да ударя право в целта.

Приклекнах ниско, стиснал здраво малката кесия с дясната си ръка, и се приближих до вратата, която водеше към стаята, пълна със спящи бебета. Призракът като че ли не ме забелязваше – духовете по принцип не се отличават с особена наблюдателност. Предполагам, че след смъртта си човек започва да гледа на живота по съвсем различен начин.

Влязох в стаята и гласът на Агата Хагълторн се прос-мука в мен като наркотик, което ме накара да примигна и да потреперя. Трябваше да съсредоточа мислите си върху хладната сила на магията ми, която преминаваше през пентаграма и струеше от него като призрачна светлина.

Ако диамантеният пръстен не блести...

Облизах устните си и видях как призракът спира до едно от креватчетата на колелца. Тя се усмихна нежно и прошепна песента си в ухото на пеленаче момиченце.

Бебето издиша, потрепервайки, очите му хлътнаха и повече не си пое дъх.

Тихо, бебче...

Времето изтичаше. В един идеален свят щях просто да хвърля праха върху призрака. Но светът далеч не е идеален – призраците не спазват правилата на реалността, така че да им въздействаме по някакъв начин, преди да са усетили присъствието ни, е нещо много, много трудно. Прекият сблъсък е единственият изход, но единственият сигурен начин да се стигне дотам е да познаваме самоличността на призрака и да произнесем на висок глас името му. На всичкото отгоре повечето призраци не могат да чуят всеки – за да се свържем директно с оня свят, трябва да се прибегне до магия.

Изправих се в цял ръст, стиснах здраво кесията в ръка и се опитах да вложа в гласа си цялата си воля.

– Агата Хагълторн!

Призракът се сепна, сякаш доловил някакъв далечен глас, и се обърна към мен. Очите й се разшириха. Песента внезапно секна.

– Кой сте вие? – попита тя. – Какво търсите в моята детска стая?

Опитах да си припомня всички подробности, които Боб ми беше разказал за Агата.

– Това не е детската ти стая, Агата Хагълторн. От смъртта ти са минали повече от сто години. Ти не съществуваш реално. Ти си призрак и си мъртва.

Призракът ме изгледа недоверчиво и се усмихна с хладна, презрителна усмивка.

– Трябваше да се досетя. Бенсън ви е изпратил, нали? Той винаги измисля подобни дребнави и жестоки неща, а после ме обвинява, че съм си изгубила ума. Луда! Той иска да ми вземе детето!

– Бенсън Хагълторн отдавна е мъртъв, Агата Хагълторн – отвърнах аз и леко изтеглих дясната си ръка назад, приготвяйки се да хвърля кесията. – Както и детето ти. Както и ти. Тези мъничета не са твои, че да им пееш или да ги отнасяш със себе си.

Ръката ми се придвижи напред, подготвяйки се за хвърлянето.

Призракът ме погледна с объркано изражение на лицето. Това му е трудното в общуването с реалните, наистина опасни призраци. Те толкова много приличат на хората. Изглеждат така, сякаш са способни да изпитват чувства, сякаш притежават някакво самосъзнание. Но всъщност не са живи – те са отпечатък в камъка, фосилизиран скелет. Имат формата на оригинала, но са нещо съвсем различно.

Аз пък все изпитвам съчувствие към дамите, изпаднали в беда. Винаги съм бил такъв. Това е уязвимото ми място – широкият една миля и два пъти по-дълбок процеп от галантност в бронята ми. Видях самотата и болката в лицето на Агата и в мен завибрира струната на съчувствието. Отново отпуснах ръката си. Ако ми излезеше късметът, можеше и да успея да я уговоря да се откаже. Такива са те, призраците. Покажи им какво е истинското състояние на нещата, и те ще се изпарят.

– Съжалявам, Агата – казах, – но ти не си такава, за каквато се мислиш. Ти си призрак. Отражение. Истинската Агата Хагълторн е починала преди повече от един век.

– Н-не – заекна тя с треперещ глас. – Това не може да е истина.

– Но е – казах аз. – Отишла си е в същата нощ, когато са починали съпругът и детето й.

– Не – изстена призракът и затвори очи. – Не, не, не, не. Не искам да слушам тези приказки.

Тя отново започна да припява с нисък и отчаян глас, в който този път нямаше никаква магия, никакви подсъзнателни унищожителни нотки. Но бебето все още не си беше поело дъх и устничките му бяха започнали да посиняват.

– Чуй ме, Агата – казах аз, като влях още сила в гласа си, насищайки го с магия така, че призракът да може да ме чуе. – Знам всичко за теб. Ти си умряла. Спомни си. Съпругът ти те е пребил. Ти си се уплашила, че може да стори същото и на дъщеря ти. И когато тя е започнала да плаче, ти си покрила устата й с длан.

Чувствах се като абсолютен негодник заради това, че разказвах всичко с такова хладнокръвие. Призрак или не, болката, която беше изписана на лицето й, бе напълно искрена.

– Не съм – проплака Агата. – Не исках да я нараня.

– Не си искала, разбира се – казах аз, черпейки от информацията, с която ме беше снабдил Боб. – Но той е бил пиян, а ти си била ужасно изплашена и когато си погледнала надолу, тя вече си е била отишла. Нали така?

Облизах устните си и отново погледнах към новороденото. Ако не успеех да приключа бързо с това, то щеше да умре. Изпитвах ужас при вида на неподвижното телце, което лежеше там като малка гумена кукла.

Нещо, някакъв проблясък от спомен просветна в очите на призрака.

– Помня – изсъска тя. – Брадвата. Брадвата, брадвата, брадвата. – Чертите на лицето й се промениха, разпънаха се, то стана по-деликатно, по-костеливо. – Взех моята брадва, моята брадва, моята брадва и двайсет пъти ударих моя Бенсън.

Духът започна да расте, да се разширява, от него се изви призрачен вятър, който прошумоля из стаята и разнесе миризмата на желязо и кръв.

– Ох, мамка му – промърморих аз и се приготвих да се хвърля към момиченцето.

– Ангелчето ми го няма – изпищя призракът. – Бенсън го няма. А после и ръката, ръката, която уби и двамата. – Тя вдигна във въздуха чуканчето, което бе останало от ръката й. – Няма ги, няма ги, няма ги!

Духът отметна глава назад и изпищя; звукът, който излезе от устата й, бе оглушителен, зверски рев, който разтресе стените на детското отделение.

Хвърлих се напред към бездиханното дете, а в същото време останалите бебета захленчиха ужасено. Протегнах ръка към момиченцето и го шляпнах по малкото навирено дупенце. То стреснато отвори очи и примигна, пое си дъх и гласът му се присъедини към хора от бебешки плач на останалите.

– Не – изпищя Агата, – не, не, не! Той ще те чуе! Той ще те чуе!

Тя замахна с чуканчето на лявата си ръка към мен и аз почувствах удара едновременно и върху тялото, и върху душата си, сякаш духът бе забил късче лед в гърдите ми. Силата на удара ме отхвърли към стената като играчка и сблъсъкът беше достатъчно силен, за да ме накара да изпусна жезъла и пръчката на земята. Като по чудо успях да запазя кесийката с призрачен прах, но главата ми завибрира като ударена с чук камбана, а тялото ми се разтресе в поредица от ледени потръпвания.

– Майкъл – изхриптях аз колкото се може по-силно, но вратата зад гърба ми вече се беше отворила и тропотът на тежките му ботуши се приближаваше към мен.

Изправих се с усилие на крака и тръснах глава, за да се съвзема. Вятърът премина във вихър, който разпръсна из стаята бебешките креватчета на колелца, а мен принуди да прикрия очите си с ръка. Проклятие. В подобна вихрушка призрачният прах щеше да е напълно безполезен.

– Тихо, бебче, тихо, бебче, тихо, бебче.

Призракът на Агата отново се наведе над креватчето на момиченцето и поднесе чуканчето на ръката си към устата на бебето, като прозрачната й плът премина без усилия през кожата на бебето. Детето се сгърчи и спря да диша, макар да продължаваше да се опитва да плаче.

Изкрещях предизвикателно и се хвърлих към призрака. Тъй като беше невъзможно да я посипя с призрачен прах от другия край на стаята, можех да се опитам да мушна кесийката в призрачната й плът и да я закова на място изотвътре – болезнена процедура, но несъмнено ефективна.

Агата рязко обърна глава към мен, докато се приближавах, и с ръмжене се отдръпна от бебето. Вихрушката беше развалила прическата й и сега косата й се вееше около лицето й като животинска грива, която подхождаше повече на хищническото изражение, изкривило нежните й черти. Тя протегна рязко ръката си назад и внезапно във въздуха над чуканчето се появи късо сатърче. Агата изпищя и замахна към мен.

Призрачната стомана иззвъня при удара с истинското желязо и Аморакус се обля в ярка бяла светлина. Майкъл плъзна крак в отбранителна позиция и стиснал зъби в огромно усилие, успя да попречи на призрачното оръжие да докосне плътта ми.

– Дрезден – извика той. – Прахът!

Борейки се с бесните пориви на вятъра, аз направих крачка напред, пъхнах юмрука си в ръката на Агата, която стискаше сатъра, и разпръснах малко от призрачния прах в кожената кесийка. При контакта с призрачната плът, прахът избухна в хиляди пламтящи мушички от алена светлина. Агата изпищя и отскочи назад, но ръката й остана прикована на мястото си, като застопорена в бетон.

– Бенсън! – изпищя тя. – Бенсън! Тихо, детенце!

След което ръката й просто се откъсна при рамото и Агата изчезна, изоставяйки частта от призрачната си плът. Ръката и сатърчето паднаха на пода, превръщайки се в прозрачна, полутечна желеобразна маса – онова, което остава от призрачната плът, когато духът изчезне; ектоплазма, която бързо щеше да се изпари.

Вихрушката утихна, макар че лампите продължиха да примигват. Моята синкавобяла магьосническа светлина и бледото сияние на меча на Майкъл бяха единствените надеждни източници на осветление в стаята. Ушите ми писнаха от внезапно настъпилата тишина, въпреки че лежащите в креватчетата си бебета продължаваха да проплакват ужасено.

– Добре ли са децата? – попита Майкъл. – А тя къде отиде?

– Мисля, че са добре. А призракът сигурно е преминал в отвъдното – предположих аз. – Тя разбра, че за нея няма друг изход.

Майкъл бавно се завъртя на мястото си, стиснал меча в бойна поза.

– Значи, вече я няма?

Поклатих глава, оглеждайки стаята.

– Така мисля – отвърнах му аз и се наведох над креватчето на момиченцето, което едва не бе задушено.

На гривничката на мъничката му китка се четеше името Алисън Ан Съмърс. Погалих го по мъничката бузка, а то се обърна към пръста ми, бебешките му устнички го засмукаха и плачът му постепенно утихна.

– Извади си пръста от устата му – смъмри ме Майкъл. – Мръсен е. Сега какво ще правим?

– Ще сложа защитно заклинание над стаята – отвърнах аз. – А след това ще изчезваме оттук, преди полицията да се е появила, за да ни арест...

Алисън Ан се сгърчи и спря да диша. Мъничките й ръчички и крачета се вцепениха. Усетих как над нея преминава някакъв хлад и дочух далечно монотонно припяване на налудничавата приспивна песен.

Тихо, бебче...

– Майкъл – извиках аз. – Тя е още тук! Призракът достига дотук откъм Небивалото.

– Господ да ни пази – изсъска Майкъл. – Хари, ще трябва да минем оттатък.

При тази мисъл сърцето ми прескочи един удар.

– Не – отвърнах аз. – Няма начин. Това е силен призрак, Майкъл. Нямам намерение да отивам незащитен на нейна територия и да й предлагам да играем до две победи от три срещи.

– Нямаме друг избор – сопна ми се Майкъл. – Погледни.

Погледнах. Едно по едно бебетата утихваха, тихият им плач секваше рязко насред поемането на дъх.

Тихо, бебче...

– Майкъл, тя ще ни разнищи. А дори и да не успее, кръстницата ми сигурно ще го направи.

Майкъл поклати намръщено глава.

– Не, за бога. Няма да позволя това да се случи. – Той се обърна и впери в мен пронизващия си поглед. – Нито пък ти, Хари Дрезден. В сърцето ти има твърде много доброта, за да позволиш тези деца да умрат.

Отвърнах неуверено на погледа му. При първата ми среща Майкъл беше настоял да го погледна в очите. Когато магьосник те погледне в очите, значи, работата е сериозна. Той може да проникне в дълбините на душата ти, да види всичките ти тъмни тайни и да долови скритите ти страхове – а ти съответно виждаш неговите. Душата на Майкъл ме накара да заплача. Искаше ми се и моята да му е изглеждала по този начин. Но бях адски убеден, че не е така.

Възцари се пълна тишина. Всички бебета утихнаха.

Затворих кесийката с призрачен прах и я прибрах в джоба си. Нямаше да ми свърши никаква работа в Небивалото.

Обърнах се към лежащите на пода жезъл и стреляща пръчка, протегнах ръка и им се сопнах:

– Ventas servitas!¹

¹ Ventas servitas – заклинание на Хари Дрезден, с което се призовават силите на ветровете. – Б. пр.

– Изви се лек вихър, който поднесе жезъла и пръчката в протегнатата ми длан, преди отново да утихне.

– Добре – казах аз. – Сега ще отворя проход, който ще ни даде пет минути. Да се надяваме, че кръстницата ми няма да успее да ни намери за това време. Във всеки случай забавим ли се малко повече, или ще сме мъртви, или ще сме се върнали вече тук.

– Ти имаш добро сърце, Хари Дрезден – каза Майкъл и устните му се разтегнаха в свирепа усмивка. Той пристъпи напред и застана до мен. – Господ ще се зарадва на нашия избор.

– Да. Помоли Го да не превръща апартамента ми в Содом и Гомор и ще сме квит.

Майкъл ме изгледа обидено. Аз го стрелнах със сприхав поглед. Той положи длан върху рамото ми и го стисна.

И тогава аз протегнах ръка, улових реалността с върховете на пръстите си и с усилие на волята и едно прошепнато Aparturum² отворих проход между този свят и другия.

² Aparturum – заклинание на Хари Дрезден, което отваря проход към Небивалото. – Б. пр.