Смъртоносна опасност

Глава 38

Протегнах лявата си ръка напред, влях енергия в защитната си гривна и изкрещях:

– Riflettum!

Автоматите с грохот избълваха огън. По повърхността на щита ми, на няколко милиметра от ръката ми проб-леснаха искри. Докато охраната ме засипваше с куршуми, гривната постепенно се затопляше. Стрелбата спря също толкова внезапно, колкото беше започнала. Куршумите се разлетяха настрани, дупчейки скъпата дървена ламперия. Един от вампирите на стената извика и се разпльоска на пода като тлъсто насекомо. Автоматът в ръцете на един от охранителите внезапно подскочи и се изкриви, а мъжът закрещя от болка и залитна назад; от ръцете и от разкъсаното му лице се стичаше кръв.

Технологията не се погажда добре с магията. Включително подаващите механизми в автоматичните оръжия.

Още два автомата засякоха, а останалите утихнаха, изпразнили пълнителите си. Продължавах да стоя с протегната ръка. Куршумите се търкаляха на пода пред мен като безформени оловни късчета. Охранителите ме загледаха стреснато, изтеглиха се назад зад Бианка и вампирите и после избягаха през вратата. Не можех да ги виня. Ако единственото, с което разполагах, беше пистолет и той се беше оказал безполезен, и аз щях да побягна.

Направих крачка напред, разпръсквайки с босия си крак куршумите.

– Махнете се от пътя ми – каза аз. – Пуснете ни навън. Никой няма да пострада.

– Кайл – каза Бианка и дръпна косата на Сюзан. – Кели. Тя и без това беше доста луда. Не всеки приема добре трансформацията.

Погледът й се спря върху Сюзан.

Усмивката застина на лицето ми.

– Последен шанс, Бианка. Пуснете ни да си отидем в мир и ще останете живи.

– А ако откажа? – попита тихо тя.

Търпението ми се изчерпа и изръмжах. Вдигнах стрелящата пръчка, размахах я над главата ми, докато концентрирах върху нея волята ми, и изревах:

– Fuego!

Енергията избликна от пръчката и се устреми напред в поток към водачката на вампирите.

Бианка продължаваше да се усмихва. Тя повдигна лявата си ръка, промърмори нещо под носа си и видях как пред нея се сгъсти студена тъмнина. Образува се вдлъбнат диск, който пресрещна енергийното ми копие, погълна го и го разпръсна настрани на малки огнени струйки. Те се стрелкаха насам-натам и падаха на пода в малки пламтящи локвички.

Вперих безмълвно поглед в нея. Знаех, че е научила някои номера, може би един-два воала, някоя и друга магия. Но подобно отразяване на огъня не беше по силите на всекиго. Някои от хората в Белия съвет нямаше да успеят да спрат изстрела ми без странична помощ.

Бианка ми се усмихна и отпусна ръката си. Вампирите се закискаха със съскащ нечовешки смях. Косъмчетата на тила ми настръхнаха и студени тръпки ме полазиха по гърба.

– И така, господин Дрезден – рече меко тя. – Оказва се, че Мавра е била способен учител, а аз съм си научила добре урока. Очевидно се намираме в патова ситуация. Но аз имам още една фигура, която ми се иска да поставя на дъската.

Тя плесна с ръце.

Един от вампирите отвори странична врата. Зад нея стоеше среден на ръст мъж, с тъмни коса и кожа, който стискаше с двете си ръце стилизиран жезъл. Той беше облечен в ръчно ушит тъмносив костюм с безупречна кройка. Приличаше ми на южноамериканец с квадратната си челюст и широкото изсечено лице.

– Хубав костюм – казах му аз.

Той ме изгледа от главата до петите.

– Хубави... патенца.

– Добре – казах аз. – Ще клъвна на примамката. Кой е този?

– Казвам се Ортега – отвърна мъжът. – Дон Паоло Ортега от Червения двор.

– Здрасти, Дон – поздравих го аз. – Бих искал да направя оплакване.

Той се усмихна, показвайки равните си бели зъби.

– Сигурен съм, че искате, господин Дрезден. Но аз отдавна наблюдавам развитието на ситуацията тук. И баронесата – той кимна на Бианка – не е нарушила нито едно от съглашенията. Нито е нарушила законите на гостоприемството или собственото си обещание.

– О, я стига – отвърнах аз. – Тя наруши духа им!

Ортега цъкна с език.

– Уви, в съглашенията изрично е споменато, че приетите от нас закони нямат дух, господин Дрезден. Само букви. А баронеса Бианка ги спази до последната буква. Вие започнахте няколко сражения в дома й, убихте верноподаниците й, нанесохте вреда на имуществото и репутацията й. И сега стоите там, готов да продължите да се жалвате от нея по най-незаконен и пренебрежителен начин. Мисля, че онова, което вършите, понякога е наричано „линчуване“.

– Ако имате да казвате нещо по същество – прекъснах го аз, – сега е моментът.

Очите на Ортега проблеснаха.

– Присъствам тук като свидетел на Червения крал и всички Вампирски дворове като цяло. Това е всичко. Просто съм свидетел.

Бианка ме погледна отново.

– Свидетел, който ще разкаже на Дворовете за предателското ви нападение и незаконното нахлуване в дома ми – каза тя. – Което означава война между нашия род и Белия съвет.

Война.

Между вампирите и Белия съвет.

Мамка му. Това беше немислимо. Подобен конфликт не беше избухвал от векове. Поне никой от живите не си спомняше нещо такова – а някои магьосници живеят адски дълго.

Трябваше да преглътна и да прикрия факта, че съм преглътнал.

– Добре. И тъй като той все още не е хукнал да докладва, мога само да предполагам, че ще ми предложите някаква сделка.

– Винаги съм смятала, че схващате ужасно бързо, господин Дрезден – каза Бианка. – Ще изслушате ли предложението ми?

С всяка изминала минута болката ми се засилваше все повече. Тялото ми отпадаше. Бях изпълнен с енергия, но похарчих голямата част от нея за заклинанията си. Тя щеше да се възстанови, ала батерийките ми се изтощаваха – и вече не можех да не обърна внимание на слабостта и на световъртежа.

Честно казано, вампирите ме бяха хванали на мушката. Нуждаех се от план. Отчаяно. И от време.

– Разбира се – отвърнах аз. – Ще ви изслушам.

Бианка нави косата на Сюзан около пръста си.

– Първо. Ще ви бъде простена вашата... проява на лош вкус през последните няколко дни. Не броя смъртта на последните двама – не мога да кажа, че е била непровокирана, а и поне са умрели бързо. Ще ви простя, господин Дрезден.

– Колко мило.

– Нататък става още по-добре. Когато си тръгвате, можете да вземете със себе си оборудването си, черепа и курвата на Бялото копеле. Цели, невредими и с уверения за неприкосновеността им за в бъдеще. Ще считаме, че сме квит.

Позволи в гласа ми да се промъкне суха нотка.

– Как бих могъл да откажа.

Тя се усмихна.

– Вие убихте един мой много близък човек, господин Дрезден – наистина не директно, но действията ви доведоха до смъртта й. Това също ще ви простя.

Присвих очи.

Бианка поглади Сюзан по косата.

– Тази ще остане с мен. Вие ми отнехте близък човек, господин Дрезден. А аз ще отнема някой близък до вас. Така отново ще сме квит. – Тя се усмихна леко на Ортега, после ме погледна и попита: – И така, какво ще кажете? Ако предпочитате да останете с нея, аз съм убедена, че ще намерим подходящо място за вас тук. След съответните застраховки, гарантиращи ни вашата лоялност, разбира се.

Няколко секунди зашеметено мълчах.

– Е, магьоснико? – попита вече по-рязко тя. – Какъв е отговорът ви? Приемете сделката ми. Моя компромис. Или ще последва война. А вие ще станете първата й жертва.

Погледнах към Сюзан. Тя ме зяпаше безизразно, леко отворила уста, изпаднала в някакъв транс. Сигурно можех да я извадя от него, при условие че вампирите не ме разкъсат на парчета, докато се занимавам с това. Поглед-нах към Бианка. Към Ортега. Към съскащите вампири. Лигите им капеха по полирания паркет.

Болеше ме цялото тяло и се чувствах адски уморен.

– Обичам я – каза аз.

Не го произнесох много силно.

– Какво? – Бианка ме погледна. – Какво казахте?

– Казах, че я обичам.

– Тя вече е наполовина моя.

– И какво от това? Все още я обичам.

– Човешкото в нея вече е съвсем малко, Дрезден. И съвсем скоро тя ще стане моя сестра.

– Възможно е – отвърнах аз – А може би не. Махнете ръцете си от приятелката ми.

Очите на Бианка се разшириха.

– Вие сте луд – каза тя. – Флиртувате с хаоса, с унищожението – с войната. Заради тази наранена душа?

Опрях жезъла си в пода и почерпах енергия. Бръкнах по-надълбоко, отколкото бях опитвал досега. Навън утринното небе се разтресе от гръм.

За миг Бианка и дори Ортега изглеждаха доста неуверени и се озърнаха, преди отново да погледнат към мен.

– Заради една душа. Заради една любима. Заради един живот. – Влях силата в стрелящата пръчка и върхът й засия в огненобяло. – Според мен това е единственото, заради което си струва да се води война.

Лицето на Бианка се изкриви от гняв. Тя вече не можеше да се сдържа. Кожата й се разцепи като на някоя отвратителна гъсеница и изпод маската от плът се появи черната твар. Пастта й зееше и черните й очи горяха със животинска ярост.

– Убийте го! – изкрещя тя. – Убийте го, убийте го, убийте го!

Вампирите се нахвърлиха върху мен – по земята, от стените, плъпнаха като хлебарки или паяци, но с невероятна бързина. Бианка насъбра сенките в шепите си и ги запрати срещу мен.

Отстъпих крачка назад и отбих удара й с жезъла си. Той рикошира и попадна в един от лакеите й. Тъмнината обгърна вампира и той нададе вой от вътрешността на облака. Когато тъмната мъгла се разсея, от него не беше останало нищо освен прах. Отвърнах с нов огнен фонтан от пръчката, който размахах като сърп срещу приближаващите се вампири. Те пламнаха като факли, загърчиха се и запищяха.

Някъде отгоре към мен полетя струя отровна слюнка и аз едва успях да отскоча навреме. Вкопчилият се в тавана вампир скочи след слюнката си, но налетя на здраво подпрения ми в пода жезъл. Той издаде неприятен гъргорещ звук и се стовари на земята. Замахнах с жезъла към главата му, под съпровода на нов гръм навън. Енергията ми потече по жезъла и разсече главата на вампира като яйце. От тавана се посипа прах, а ноктите на умиращия вампир задраскаха по пода в налудничаво стакато.

За момента се представях добре – най-близкостоящите вампири отстъпваха назад, оголили резците си. Но зад тях се появиха още. Бианка запрати срещу мен нова порция от тъмната си магия и макар да я пресрещах едновременно с жезъла и щита си, смъртоносният студ успя да вцепени пръстите ми.

Силата ми се изчерпваше. Започнах да се задъхвам, а умората и слабостта като че ли спореха коя първа да ме повали. Тръснах глава, прогонвайки замаяността – тъкмо навреме, за да изпратя поредния огнен заряд срещу промъкналия се наблизо вампир, но той отскочи встрани и единственото, което успях да направя, бе да прогоря поредната бразда в пода.

Пламъците ги принудиха да отстъпят за известно време, а аз се опитах да си поема дъх.

Те идваха. Щяха да ме хванат. Мозъкът ми не спираше да го повтаря трескаво, изпаднал в паника. Те идваха. Джъстин, Сюзан и аз все едно бяхме вече мъртви. Мъртви като всички останали. Мъртви като жертвите им.

Облегнах се на стената до стълбите, като дишах тежко и се опитвах да се вкопча в една мисъл. Мъртви. Жертви. Жертвите в мазето. Мъртвите.

Пуснах на земята стрелящата пръчка и се отпуснах на колене.

Използвах жезъла си, за да очертая кръг около мен. Това щеше да е достатъчно. Кръгът се запечата с жужене на енергия. В тази къща имаше магия в изобилие, цяло море от свръхестествена енергия.

Нямах рецепта за това заклинание. Нямах върху какво да се съсредоточа, нямах мишена, но и самата магия не беше от вида, с който обикновено работех. Насочих сетивата си надолу, в земята, като търсещи пръсти. Изхвърлих от главата си горящата зала, враговете ми, воя на Бианка. Изключих се от огъня, пушека, болката и гаденето. Съсредоточих се и бръкнах надолу.

И ги намерих. Намерих мъртвите, жертвите, онези, които бяха похитени. Не само няколкото тела, захвърлени като безполезен боклук. Намерих други. Десетки други. Стотици. Кости, заровени както падне, безименни, забравени. Неспокойни сенки, затворени в земята, твърде слаби, за да направят нещо, да си отмъстят, да потърсят покой. Може би в някоя друга нощ или на някое друго място нямаше да успея да го направя. Но тук Бианка и хората й бяха подготвили всичко за мен. Бяха се погрижили да отслабят границата между живота и смъртта, да използват мъртвите като оръжие срещу мен.

Ала този меч имаше две остриета.

Намерих призраците и започнах да ги докосвам един по един.

– Memorium – шепнех аз. – Memoratum. Memortius.

Енергията потече от мен. Изпусках я колкото се може по-бързо и я споделях с тях. С изгубените. С прелъстените, предадените, бездомните и безпомощните. С всички хора, които вампирите бяха ловили през годините, с всички мъртви, до които успях да се добера. Достигнах до смущението в границата, което бяха създали Бианка и съюзниците й, и влях сила във всичките скитащи сенки.

Къщата започна да се тресе.

Някъде от мазето се разнесе тътен. В началото звучеше като стенание. Прерасна във вопли. А после премина в оглушителен писък, който поразяваше сетивата и накара сърцето и корема ми да потреперят от скритата в него сила.

Мъртвите дойдоха. Те изригнаха от пода, приели формите на пушек, пламък и пепел. Видях ги, докато се олюлявах изтощен, изцеден от усилията, вложени в изковаването на заклинанието. Видях лицата им. Видях вестникарчета от бурното време на двайсетте и улични скитници латиноси от петдесетте. Видях как разносвачи, бездомници и изгубени деца се надигат, смъртоносни в своята ярост. Призраците размахваха пламтящите си ръце, изгаряха и изпепеляваха; затъкваха носове и гърла с пушечните си тела. Крещяха имената си, имената на своите убийци и имената на хората, които обичаха, и желанието им за мъст разтърси голямата стара къща като торнадо, като земетресение.

Таванът започна да се руши. Видях как вампирите пропадат в мазето заедно с горящите части от пода. Някои се опитаха да избягат, но духовете на мъртвите не знаеха милост, както не познаваха и покоя. Те удряха вампирите, раздираха телата им с призрачните си ръце, на които бях дал сила.

Вампирите умираха. Воплите на призраците се носеха отвсякъде – ужасни и красиви, сърцераздирателни и абсурдни като самото човечество. Тези звуци не оставяха място нито за мисъл, нито за реч и аз ги усещах върху кожата си като реални удари.

Никога през живота си не съм бил толкова уплашен. Изправих се на крака и махнах с ръка към мазето. Джъстин се изкачи нагоре, носейки Боб, чиито очи проблясваха като фар в мъглата. Сграбчих я за ръката и се опитах да намеря изход от рушащия се дом, да заобиколя зейналата дупка в пода, която водеше към ада.

Видях как един призрак се хвърля върху Бианка с протегнати напред пламтящи ръце. Тя го отблъсна встрани с един от своите ледени заряди, хвана Сюзан за китката и я повлече към изхода.

Около нея се събраха още призраци, най-старите мъртъвци в този дом, призраци от огън, дим и трески – един от тях дори си беше изковал тяло от пръснатите по пода куршуми.

Тя успя да ги отблъсне. С нокти и зъби си пробиваше път през тях към входната врата. Сюзан започна да се пробужда, да се оглежда с ужасено изражение на лицето.

– Сюзан! – извиках аз. – Сюзан!

Тя започна да се бори с Бианка, която се обърна със съскане към нея. Опита се да я довлече по-близо до вратата, но един от призраците успя да се вкопчи в крака на вампирката и го запали.

Бианка изкрещя и обезумя от болка и ярост. Тя повдигна едната си ръка с тъмни, блестящи нокти и посегна към гърлото на Сюзан.

С последната сила, която беше останала в тялото и съзнанието ми, аз запратих към тях едно заклинание, заедно с името на Сюзан.

И тогава го видях да се надига. Призракът на Рейчъл. Почти прозрачна, но красива, тя застана между ноктите на Бианка и гърлото на Сюзан. От призрака бликна алена кръв. Сюзан падна на една страна и остана да лежи на пода. Бианка започна да крещи толкова пронизително, че стъклата на прозорците се пръснаха. Окървавеният призрак се притисна към нея и обгърна с ръце чудовищната черна фигура.

Заклинанието ми следваше Рейчъл по петите. Вихърът се блъсна в Бианка, сграбчи я и я подхвърли във въздуха, след което я размаза върху пода. Дъските поддадоха под огромния натиск и от пролома към мен изригнаха пламъци и вълна от зловонен черен дим. Усетих как губя равновесие и се опитах да стигна до вратата, но се строполих на земята.

Призраците се втурнаха след Бианка, огъня и дима и нахлуха в пролома. Къщата заскърца и започна да се руши.

Не можех да се изправя. Почувствах как нечии малки, но силни ръце ме подхващат под мишницата. После усетих как страховито силната ръка на Сюзан ме подхваща от другата страна. Тя ме изправи на крака. Джъстин остана от другата ми страна и тримата заедно излязохме от старата къща.

Не бяхме изминали повече от десетина крачки, когато сградата се срути с грохот. Обърнахме се и аз видях как къщата буквално се свива в себе си, как потъва в земята сред огнения ад. По-късно пожарникарите го нарекоха обратна взривна вълна, но аз си знам какво видях. Видях как призраците на мъртвите си разчистиха сметките.

– Обичам те – казах аз на Сюзан; или поне се опитах да й го кажа. – Обичам те.

Сюзан притисна устните си към моите. Мисля, че плачеше.

– Шшт – каза тя. – Шшт, Хари. И аз те обичам.

Така приключи всичко.

Нямаше друга причина да оставам в съзнание.