Глава 33


Само две подобни брутални ситуации в живота на човек стигат, за да го превърнат в непоправим циник. Достатъчно е някой зъл магьосник да се опитва да ви погуби или няколко пощурели хексенволфа да се опитат настоятелно да ви изтръгнат гръкляна, и започвате да очаквате най-лошото. Всъщност ако най-лошото така и не се случи, дори започвате да изпитвате определено разочарование.

Така че даже се зарадвах, че кръстницата ми успя да ме спипа, въпреки всичките ми усилия да не се срещам с нея. Въобще нямаше да ми е приятно да разбера, че всъщност целият свят не се е опълчил срещу мен. Това щеше да издърпа килимчето изпод краката на моята мания за преследване.

Освен това, изхождайки от предположението, че някаква садистична висша сила ще се погрижи да усложни живота ми докрай, аз си бях подготвил план.

Разхлабих ласото около врата си и изграчих:

– Томас, Майкъл. Сега.

Двамата измъкнаха от джобовете си малки картонени кутийки с големината на човешка длан, почти квадратни. Майкъл разпръсна част от съдържанието на първата кутийка напред, размахвайки ръка наляво и надясно като сеяч на семена. Томас направи същото от другата ми страна, така че малките предмети от кутийките изпопадаха върху тревата наоколо и дори върху мен.

Хрътките на феята изквичаха изненадано и избягаха. Конят на кръстницата ми изцвили и отскочи назад, отдалечавайки се на няколко метра от мен.

Закрих лицето си с ръце, за да попреча на малките гвоздеи да попаднат в очите ми. Те валяха отгоре ми като бодлив душ и се забиваха в тревата около мен. Когато конят се отдръпна назад, кръстницата ми се принуди да отпусне въжето, разхлабвайки примката около врата ми.

– Желязо – изсъска Лий. Прекрасното й лице се изкриви от злоба. – Осмеляваш се да оскверняваш земята на Оунший с желязо! Кралицата ще изтръгне очите ти от черепа!

– Няма – рече Томас. – Това е алуминий. В него няма желязо. Имате прекрасен кон. Как се казва?

Лий погледна бързо към Томас, а после и към гвоздейчетата по земята. Междувременно аз бръкнах в джоба си, сграбчих аварийния ми план и го лапнах. Малко дъвчене, преглъщане и бях готов.

Направих всичко възможно обхваналият ме ужас да не се изпише на лицето ми.

– Не е стомана? – попита Лий. Наведе се към земята и едно от гвоздейчетата скочи в шепата й. Тя го стисна, намръщи се и ме изгледа предпазливо. – Каква е целта му?

– Да ти отвлече вниманието, кръстнице – отвърнах аз. Закашлях се и се потупах по гърдите. – Просто трябваше да изям нещо.

Лий отпусна ръката си върху шията на коня и дивият звяр се успокои. Една от хрътките на сенките пристъпи нап-ред и побутна пирончетата с носа си. Лий подръпна леко въжето, затягайки отново примката около врата ми, и каза:

– Това няма да ти помогне, магьоснико. Не можеш да избягаш от въжето. То е омагьосано да те задържи. Няма да успееш да се измъкнеш от силата ми. Не и тук, в Царството на феите. Твърде силна съм за теб.

– Така е – съгласих се аз и се изправих на крака. – Затова давай да приключваме. Превърни ме в кученце и ми покажи кое дръвце мога да препикая.

Лий ме погледна така, сякаш бях полудял.

Хванах въжето и го разтръсках нетърпеливо.

– Хайде, кръстнице. Направи си магията. Мога ли да си избера цвета? Мисля, че това тъмносиво не ми допада. Дали не можеш да измислиш някоя хубава златиста кожа за мен? Или пък не, сетих се! Зимно бяло! Със сини очи, винаги съм искал сини очи и...

– Замълчи! – изръмжа Лий и разклати въжето.

Почувствах как нещо ме жилва и езикът ми буквално залепна за небцето. Опитах се да продължа да говоря, но в гърлото ми сякаш зажужаха гневни жилещи пчели. Предпочетох да замълча.

– Така – рече Томас. – Това бих искал да го видя. Досега не съм присъствал на външна трансформация. Моля ви, мадам, продължете. – Той махна нетърпеливо с ръка. – Превърнете го в кученце!

– Това е номер – изсъска Лий. – Не си мисли, че ще те спаси, магьоснико. Каквито и скрити сили да са приготвили приятелите ти срещу мен...

– Не сме – намеси се Майкъл. – Кълна се в Кръвта на Христос.

Лий си пое рязко дъх, сякаш при тези думи внезапно я беше обхванал студ. Бавно приближи коня си до мен, така че хълбокът на животното да се притисне до рамото ми. Тя намота коженото ласо на ръката си, оставяйки свободни само петнайсетина сантиметра. После дръпна силно примката, като едва не ме събори на земята. След това се наведе към мен и прошепна:

– Кажи ми, магьоснико, какво криеш от мен?

Езикът ми отново бе свободен и аз се прокашлях.

– О, не е кой знае какво. Просто исках да хапна един залък, преди да потеглим.

– Залък – промърмори Лий.

После ме придърпа към себе си, наведе се напред и изящните й ноздри потръпнаха. Тя вдъхна дълбоко, копринената й коса ме погали по бузата и устните й почти докоснаха моите.

Гледах как на лицето й бавно се изписва изненада. Заговорих с нисък глас:

– Разпозна миризмата, нали?

Изумрудените й очи се разшириха.

– Ангелът унищожител – прошепна тя. – Избрал си смъртта, Хари Дрезден.

– Аха – съгласих се аз. – Отровна гъбка. Бяла мухоморка. Както и да е. Аманитинът ще достигне до кръвта ми след около две минути. След това ще започне да разкъсва бъбреците и дроба ми. След няколко часа ще припадна и ако не умра още тогава, ще преживея още няколко дни, докато вътрешните ми органи бавно ще умират. – Усмихнах се. – За нея няма противоотрова. Съмнявам се, че магията ти е толкова силна, че да успееш да ме сглобиш отново. Залепването на рани е доста по-различно от регенерирането на вътрешни органи. И така, ще тръгваме ли? – Аз поех в посоката, откъдето се беше появила Лий. – Ще ти доставя насладата да ме поизмъчваш няколко часа, преди да започна да повръщам кръв и да умра.

Лий дръпна силно ласото и ме накара да спра.

– Това е номер – изсъска тя. – Ти ме лъжеш.

Погледнах я с крива усмивка.

– Хайде, кръстнице – казах аз. – Знаеш, че съм ужасен лъжец. Смяташ ли, че наистина ще успея да те излъжа? Не го ли подуши?

Лий ме погледна и на лицето й бавно се изписа ужас.

– Безмилостни ветрове – ахна тя. – Ти си полудял.

– Не съм – уверих я аз. – Знам точно какво правя. – Обърнах се към моста. – Сбогом, Майкъл. Сбогом, Томас.

– Хари – каза Майкъл. – Сигурен ли си, че не трябва...

– Шшт – казах аз, стрелвайки го с поглед. – Не трябва.

Погледът на Лий прескачаше от мен на него и обратно.

– Какво? – попита настоятелно тя. – Какво има?

Завъртях очи и махнах с ръка към Майкъл.

– Ами – рече той, – както обикновено се случва, аз имам нещо подръка, което би могло да помогне.

– Нещо? Какво? – попита настоятелно Лий.

Майкъл бръкна в джоба на якето си и извади малък мускал, запушен в единия край.

– Това е екстракт от бял трън – каза той. – Използват го в много европейски болници при отравяне с гъби. Теоретично помага на болните да оцелеят. Ако се вземе навреме, разбира се.

Лий присви очи.

– Дай ми го. Веднага.

Цъкнах с език.

– Кръстнице. Като твой верен спътник и любимец считам за свое задължение да те предупредя за това, колко е опасно някоя от висшите ший да приема дарове. Това може завинаги да те обвърже с дарителя, ако не му отвърнеш с подобаващ дар.

По лицето на Лий бавно плъзна червенина – от кремавата кожа на ключиците и гърлото й през бузите, та чак до пищната й коса.

– Значи – каза тя, – ти ми предлагаш сделка. Готов си да погълнеш дори бяла мухоморка, за да ме принудиш да те освободя.

Повдигнах едната си вежда и кимнах с усмивка.

– В общи линии, да. Виждаш ли, аз разбирам ситуацията по следния начин. Нужен съм ти жив. Мъртъв не съм ти от никаква полза. Освен това магията ти не може да се справи с отравянето.

– Аз те притежавам – изръмжа тя. – Сега си мой!

– Смея да възразя – отвърнах аз. – Твой съм през следващите два дни. След това съм мъртъв и повече няма да ти свърша никаква работа.

– Не – рече тя. – Няма да те освободя в замяна на тази отвара. Аз също мога да намеря бял трън.

– Може би – съгласих се аз. – Току-виж си успяла да го намериш навреме. Но може и да не успееш. Но и в двата случая няма никакъв шанс да оцелея, без да бъда откаран в болница. А ако не получа екстракта скоро, шансовете са нулеви.

– Няма да те изтъргувам! Ти сам ми се предложи!

Майкъл помръдна едното си рамо.

– Мисля, че сте сключили сделката с един глупав младеж, който е бил притиснат в ъгъла от обстоятелствата. Но ние и без това не ви молим да я разтрогнете.

Лий се намръщи.

– Така ли?

– Естествено, че не – рече Томас. – Екстрактът просто ще даде на Хари шанс да живее. Само това искаме от вас. Ще ви помолим само да го пуснете – и да обещаете, че в продължение на една година и един ден, докато той остане в света на смъртните, няма да се опитвате да му навредите или да му отнемате свободата.

– Това е сделката – добавих аз. – И като твой верен галеник, смея да ти обърна внимание на следното: ако умра, никога няма да ме получиш, кръстнице. Ако сега ме освободиш, винаги можеш да опиташ отново някоя нощ. И без това ги имаш в излишък. Можеш да си позволиш да проявиш известно търпение.

Лий мълчеше и ме гледаше. Нощта също утихна. Всички чакахме, без да промълвим нито дума. Тихата паника, която потисках в себе си от мига, в който бях погълнал гъбата, танцуваше из стомаха ми и го караше да се свива и да се бунтува.

– Защо? – попита най-накрая тя със съвсем тих глас, така че само аз да я чуя. – Защо си причиняваш това, Хари? Не разбирам.

– Според мен няма и да разбереш – отвърнах аз. – Някои хора имат нужда от мен. Хора, които са попаднали в опасност заради мен. Трябва да им помогна.

– Не можеш да им помогнеш, ако си мъртъв.

– Както и ако ме вземеш при себе си.

– Готов си да дадеш живота си заради техния? – попита тя недоверчиво.

– Да.

– Защо?

– Защото никой друг не може да го направи. Те имат нужда от мен. Длъжник съм им.

– Дължиш им живота си – рече замислено Лий. – Ти си луд, Хари Дрезден. Може би си го наследил от майка си.

Намръщих се.

– Това пък какво трябва да означава?

Лий сви рамене.

– Тя говореше същото като теб. Преди да умре. – Феята погледна към Майкъл и дръпна юздите на коня си. – Опасно представление изигра тази вечер, магьоснико. Дръзко представление. Нарани много дълбоко традициите на народа ми. Приемам условията ти.

С едно щракване на пръстите тя свали примката от врата ми. Отстъпих със залитане по-надалеч от нея, вдиг-нах от земята жезъла, пръчката и Боб в неговата мрежеста торбичка и тръгнах към моста. Щом стъпих върху него, Майкъл ми подаде мускалчето. Отворих го и изпих отварата до дъно. Течността имаше леко горчив вкус на кал. Затворих очи и си поех дълбоко дъх.

– Хари – каза Майкъл, без да сваля поглед от Лий. – Сигурен ли си, че ще се оправиш?

– Ако отида скоро в болница – отвърнах аз. – Имам от шест до осемнайсет часа на разположение. Може би малко повече. Преди да тръгнем, изпих онази розова гадост. Тя може да забави проникването на отровата в кръвта и да даде възможност на екстракта да се справи с нея.

– Това не ми харесва – промърмори Майкъл.

– Хей, аз съм онзи, който погълна отровата. Остави притесненията на мен.

Томас ме погледна изненадано.

– Значи, всичко, което й каза, е истина?

Погледнах го и кимнах.

– Да. Вижте какво, изчислих, че трябва да влезем и излезем от там в рамките на един час. В противен случай сме мъртви. Така или иначе, всичко ще свърши много преди да се появят първите симптоми на отравянето.

Томас не сваляше очи от мен.

– Мислех, че лъжеш – каза той. – Че блъфираш.

– Избягвам да блъфирам, освен при крайна необходимост. Не ме бива много в това.

– Значи, наистина може да умреш. Кръстницата ти е права, да знаеш. Ти си ненормален. Луд за връзване.

– Пълна откачалка – съгласих се аз. – Така. Боб, събуди се.

Разклатих черепа и в празните му очни ябълки грейнаха оранжево-червените светлинки.

– Хари? – рече изненадано Боб. – Ти си жив.

– За известно време – отвърнах аз.

Обясних му по какъв начин бяхме успели да се измъкнем от кръстницата ми.

– Леле – каза Боб. – Ти умираш. Страхотен план.

Намръщих се.

– В болницата ще се погрижат за това.

– Да, да, сигурно. На някои места процентът излекувани от отравяне с аманитин достига петдесет процента.

– Пих екстракт от бял трън – възразих аз.

Боб се прокашля деликатно.

– Дано си поел правилната доза, защото може повече да ти навреди, отколкото да ти помогне. Ако се беше допитал първо до мен, примерно...

– Хари – рече Майкъл рязко. – Погледни.

Обърнах се към кръстницата ми, която се беше отдалечила на известно разстояние от нас и седеше неподвижно върху черния си жребец. Тя вдигна ръката си, в която държеше нещо черно и лъскаво, може би нож. Размаха го в четирите посоки – на север, запад, юг и изток. Произнесе нещо неразбираемо и дърветата застенаха под внезапно появилия се вятър. От тъмния нож в ръката на магьосницата ший заструи толкова силен поток от енергия, че косъмчетата на тила и по ръцете ми настръхнаха.

– Магьоснико! – извика тя. – Тази вечер ти сключи сделка с мен. Няма да те преследвам. Но не си правил подобна сделка с останалите. – Тя отметна глава назад и издаде продължителен силен вик, който бе едновременно ужасяващ и прекрасен. Той отекна в хълмистата равнина и получи отговор. До ушите ни достигнаха нови звуци – силен вой, свирукащи писъци и дълбок гърлен рев. – Има много други, които са ми длъжници. – Лий се ухили злобно. – Няма да позволя да ме измамиш. Ти си беше приготвил отварата. Нямаше да поставиш живота си в опасност, ако нямаше лек подръка. Аз няма да ти посегна – но те ще те доведат при мен. По един или друг начин, Хари Дрезден, тази нощ ти ще бъдеш мой.

Вятърът продължи да се засилва и внезапно появилите се облаци скриха звездите. Воят и виковете се приближаваха, носени от вятъра.

– По дяволите – казах аз. – Боб, трябва да се махнем оттук. Веднага.

– До мястото, което ми показа на картата, има още доста път – отвърна Боб. – Една миля, може би две, ако използваме земните мерки.

– Две мили – отбеляза Майкъл. – Няма да успея да тичам толкова дълго. Не и когато ребрата ми са в такова състояние.

– А аз няма да мога да те нося – каза Томас. – Може да съм невероятен и мускулест, но и моите възможности имат предел. Да вървим, Хари. Сега сме само двамата.

Мислите ми препускаха в главата, докато се опитвах да измисля план. Майкъл нямаше да издържи на темпото ни. Досега беше успял да тича, но лицето му беше посивяло и движенията му бяха доста вдървени, сякаш изпитваше болка. Вярвах на Майкъл. Доверявах му се, когато се биехме рамо до рамо, доверявах му се, когато прикриваше гърба ми. Вярвах, че ще успее да се погрижи за себе си.

Но какво би могъл да направи сам срещу цяла хайка разгневени феи? Нямаше как да съм сигурен – дори и с меча в ръка, той си оставаше просто човек. Би могъл да изгуби живота си. А аз не исках и той да ми тежи на съвестта.

Погледнах към Томас. Красивият вампир караше дори старите ми дрехи да изглеждат като последен писък на модата. Дрипльо nouveau21. Той отвърна на погледа ми с блестяща усмивка и аз се сетих за думите му колко добър лъжец е. Томас беше на моя страна. До голяма степен. Държеше се достатъчно приятелски. Дори очевидно имаше достатъчно причини да иска да ми помогне и да работи заедно с мен, за да си върне Джъстин.


21 Игра на думи с Art nouveau (букв. „ново изкуство“ – съвременен стил в архитектурата, изящните и приложните изкуства). – Б. пр.


Освен ако не ме лъжеше. Освен ако не се окажеше, че тя изобщо не е отвлечена.

Не можех да му вярвам.

– Вие двамата оставате тук – казах аз. – За да удържите моста. Не е нужно да се съпротивлявате дълго. Просто ги забавете. Накарайте ги да ви заобиколят.

– Ооо – каза Боб. – Добър план. Това доста ще ги изтормози, Хари. Имам предвид, докато не убият Майкъл и Томас и не се впуснат след теб. Но това ще ти спечели минути! Може би дори часове!

Погледнах към черепа, а след това към Майкъл. Той стрелна Томас с поглед, след което ми кимна.

– Ако се появи някакъв проблем, аз ще съм ти нужен, за да те защитя – възрази Томас.

– Мога и сам да се погрижа за себе си – отвърнах му аз. – Виж какво, целият този план зависи от изненадата, скоростта и потайността. Когато съм сам, мога да действам доста по-потайно. Ако се наложи да се бия, няма да има особено значение дали ще съм сам, или ще сме двама. Стигне ли се до бой, с всичко е свършено.

Томас се намръщи.

– Значи, ти искаш да останем тук и да загинем заради теб, така ли?

Погледнах го.

– Задръжте моста, докато се измъкна от Небивалото. След това няма да имат никаква причина да ви преследват.

Вятърът нададе вой, а на хълма с долмените се появиха неясни фигури, тъмни снижени сенки, които се движеха бързо.

– Тръгвай, Хари – каза Майкъл и стисна здраво Аморакус в ръцете си. – Не се притеснявай. Ще ги задържим.

– Сигурен ли си, че не предпочиташ да дойда с теб? – попита Томас, пристъпвайки към мен.

Сияйният стоманен меч на Майкъл се спусна рязко пред него и острието му се притисна към корема му.

– Сигурен съм, че предпочитам да не го оставям насаме с теб, вампире – каза Майкъл с учтив тон. – Ясен ли съм?

– Напълно – отвърна Томас с въздишка. После ме погледна и каза: – Погрижи се да не я оставиш там, Дрезден. И да не загинеш.

– Ще се погрижа – отвърнах аз. – Особено за второто.

И тогава първата чудовищна твар, която напомняше на изтъкан от сенки пещерен лъв, прелетя покрай Лий и замахна към мен с острите си нокти. Томас ме избута с рамо встрани от пътя й и извика, когато създанието разпра ръката му. Майкъл изкрещя нещо на латински; мечът му засия с бяла светлина и разсече сенчестата коткоподобна твар на две половини, които рухнаха върху моста.

– Тръгвай! – изрева Майкъл. – Бог да е с теб!

Побягнах.

Звукът от битката постепенно заглъхна зад гърба ми, докато накрая не започнах да чувам само собственото си хрипливо дишане. Около мен Небивалото се промени. Вместо изваяната приказна градина се появи гъста, тъмна гора; от обграждащите тясната пътека дървета висяха паяжини. В сенките проблясваха очи на създания, които не се виждаха ясно.

– Ето там! – извика Боб. Оранжевите светлинки в очните му ябълки проблеснаха към разцепения ствол на едно мъртво, кухо дърво. – Отвори процепа там и той ще ни отведе на мястото!

Спрях се, дишайки тежко.

– Сигурен ли си?

– Да, да! – отвърна Боб. – Побързай! Оунший ще се появят всеки момент!

Погледнах уплашено назад и започнах да събирам силата си. Заболя ме. Чувствах се толкова слаб. Отровата в стомаха ми все още не беше започнала да разяжда тялото ми, но имах усещането, че я чувствам как се движи, облизва се кръвожадно и оглежда вътрешните ми органи, чудейки се откъде да започне. Прогоних всички подобни мисли от главата си и се опитах да дишам равномерно, да събера нужната енергия и да разкъсам завесата между световете.

– Ъъъ, Хари – внезапно рече Боб. – Чакай малко.

Зад гърба ми пропука клонка. Чу се шумолене от нещо, което бързо се приближаваше към мен. Не му обърнах внимание; протегнах ръка и бръкнах с пръсти в рехавата субстанция, обозначаваща границата на Небивалото.

– Хари! – каза Боб. – Наистина смятам, че трябва да чуеш това.

– Не сега – промърморих аз.

Шумолящият звук се приближи; вече започваха да се различават стъпките на нещо голямо. Земята се разтърси от оглушителен рев. Свещено сгладне и честлинни комбурси, Батман!22


22 Перифраза на стиха ‘Twas brillig, and the slithy toves от „Алиса в Огледалния свят“ на Луис Карол (На български: „Бе сгладне и честлинните комбурси...“ – превод Стефан Гечев). – Б. пр.


Aparturum! – извиках аз, напрегнах цялата си воля и отворих прохода.

През цепнатината проникна слаба светлина.

Скочих в нея, като междувременно наредих на прохода да се затвори зад гърба ми. Нещо се вкопчи в единия ръб на кожения ми шлифер, но аз се дръпнах рязко, изтръгнах се и преминах от другата страна.

Полетях напред и паднах на земята. В носа ме удари силен мирис на есенен въздух и влажни камъни. Сърцето ми се беше разтуптяло от усилието едновременно да тичам и да поддържам заклинанието. Надигнах глава, за да се огледам и да събера нещата си.

Боб беше спазил обещанието си. Беше ме извел от Небивалото точно в имението на Бианка. Лежах на пода край голямото стълбище, далеч от входната врата и голямата зала.

Освен това бях заобиколен от вампири, които бяха захвърлили човешките си обвивки и стояха надвесени над мен в истинския си облик. Бяха поне дузина, тъмните им очи проблясваха, носовете им помръдваха, от оголените им вампирски зъби на пода капеше слюнка, а ноктите им проблясваха във въздуха или почесваха провисналите им черни тела. Някои имаха пресни рани от изгаряне.

Не помръднах от мястото си. Усещах, че всяко движение, всеки опит да побягна ще ги накара да се нахвърлят като обезумели върху мен.

Докато гледах вцепенен, по стълбите се изкачи Бианка, облечена с бял копринен халат, който шумолеше около изящните й прасци. В ръката си държеше свещ, която я обливаше в мека светлина. Тя ми се усмихна много бавно, много нежно и стомахът ми се сви.

– Я виж ти – измърка тя. – Хари Дрезден. Посещението ти е изключително приятна изненада.

– Опитах се да те предупредя – каза Боб с нещастен глас. – На онова място границата ми се стори много изтъняла. Сякаш някой вече беше минавал оттам. Сякаш държаха това място под наблюдение.

– Разбира се – промърмори Бианка. – Пазач на всеки вход. За глупачка ли ме смятате, господин Дрезден?

Погледнах я, изпълнен с отчаяние. Нямах какво да й отговоря. Вместо това започнах да събирам силата си, за да вложа всичко, което ми беше останало, в изтриването на самодоволната усмивка от красивото й фалшиво лице.

– Скъпи мои – измърка Бианка, без да сваля очи от мен. – Свалете го долу.

Нападнаха ме толкова бързо, че дори не видях движението им. Просто някаква чудовищна сила се стовари върху мен. Помня смътно как ме прехвърляха от нокти в нокти, как ме подмятаха като играчка във въздуха. Под съпровода на сумтящи и квичащи звуци, лъскави черни очи и ужасен, съскащ смях.

Носеха ме надолу, подхвърляйки ме помежду си, взеха ми всичко, Боб изчезна без звук. После ме притиснаха към пода, докато аз се борех и надавах безполезни писъци. Ужасът ми беше твърде голям, за да се съсредоточа, да се опитам да се защитя.

Там, в тъмното, те свалиха всичките ми дрехи. Почувствах как Бианка притиска голото си тяло към моето, онова горещо, гъвкаво, великолепно тяло, което се беше превърнало в кошмар. Усетих как кожата й се нацепи и се разлетя встрани, разкривайки истинската й форма. Мирисът на сладкия й парфюм отстъпи пред вонята на гнили плодове. Мъркащият й глас се превърна във виещо съскане.

После почувствах езиците им. Меки, интимни, топли и влажни. Опитах се да изкрещя, но удоволствието ме заля като вълна. Химическо удоволствие, животинско чувство, безсърдечно и студено, което не се интересуваше от ужаса ми, от отвращението и отчаянието.

Тъмнина. Отвратителна, плътна, чувствена тъмнина.

После дойде болката.

А след това – нищо.


Загрузка...