Смъртоносна опасност

Глава 28

Зяпнах Сюзан изненадано; не можех да повярвам на ушите си.

Тя ме погледна извинително.

– О, съжалявам. Не исках да ви обидя, господин...

– Дрезден – прошепнах аз.

– Господин Дрезден, значи. – Тя се намръщи, приглади полата си с длан и се огледа. – Дрезден. Не сте ли вие онзи човек, който работи като магьосник?

Чак зъбите ми заскърцаха от гняв.

– Мама му...

– Хари – прекъсна ме Майкъл. – Мисля, че е по-добре да си тръгваме, отколкото да стоим и да ругаем.

Стиснах бастуна толкова силно, че чак кокалчетата на пръстите ми побеляха. Сега не му беше времето да се ядосвам. Майкъл беше прав. Трябваше да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

– Съгласен съм – казах аз. – Сюзан, с кола ли дойде дотук?

– Хей – каза тя, отстъпвайки назад. – Ние не се познаваме, нали? Наричам се госпожица Родригес.

– Виж какво, Сю... госпожице Родригес. Моята фея кръстница току-що открадна спомените ти от последната една година.

– Всъщност – намеси се Майкъл, – вие й ги дадохте, за да премахне едно заклинание, което лишаваше Хари от силите му.

Стрелнах го с гневен поглед и той замълча.

– И сега не ме помниш, както и Майкъл, нали?

– Както и феята кръстница, предполагам – изрече Сюзан със съмнение.

Погледнах към Лий. Тя се обърна към мен и устните й се изкривиха в подигравателна усмивка. После ми обърна гръб и продължи разговора си с Томас.

– О, по дяволите. Каква кучка.

Сюзан завъртя очи.

– Вижте какво, момчета. Беше ми приятно да разговарям с вас, но това сигурно е най-неубедителният претекст да накараш някого да ти осигури превоз, който съм чувала.

Отново протегнах ръка към нея. Тя бързо бръкна в кошничката си и измъкна оттам нож – армейски нож от миналия век с лъскаво острие.

– Вече ти казах – рече тя с равен глас. – Не те познавам. Не ме докосвай.

Отдръпнах ръката си.

– Виж какво, просто искам да се уверя, че си добре.

Дишането й беше леко учестено, но иначе се владееше забележително добре.

– С мен всичко е наред – каза тя. – Не се притеснявай.

– Поне си върви. Тук не си в безопасност. Пристигна с фалшива покана, която сама си изработила. Спомняш ли си?

Тя се намръщи.

– Откъде знаеш?

– Ти ми го каза преди около пет минути – отвърнах аз и въздъхнах. – Точно това се опитвам да ти обясня. Отнеха ти част от спомените ти.

– Помня как дойдох тук – каза Сюзан. – Помня как подправих поканата.

– Знам – отвърнах аз. – Ти я взе от масата в моята всекидневна. Спомняш ли си?

Сюзан се намръщи.

– Взех я... – Лицето й помръкна, тя преглътна и се огледа. – Не помня откъде я взех.

– Ето, виждаш ли? Помниш ли как преди няколко вечери дойде да ме измъкнеш под гаранция от затвора?

Тя вече беше отпуснала ръката си, в която държеше ножа.

– Аз... Помня, че отидох в полицията. И платих пари за гаранция, но... не мога да си спомня...

– Добре, добре – казах аз. Главата ме болеше и щипнах леко с пръсти горната част на носа си. – Очевидно е взела всичките ти спомени, в които съм присъствал аз. Или тя. Ами Майкъл, него помниш ли го?

Тя го погледна и поклати глава.

Кимнах.

– Добре. Трябва да те помоля да ми се довериш, госпожице Родригес. Направена ти е магия и аз все още не съм сигурен как ще оправя нещата. Но тук си в опасност и мисля, че трябва да си вървиш.

– Но не и с теб – отвърна веднага тя. – Нямам представа кой си ти. Освен че си нещо като консултант екстрасенс към Специалния отдел.

– Добре, добре – казах аз. – Без мен. Но поне ни позволи да те изпратим, за да сме сигурни, че всичко ще бъде наред. Тук не можеш да направиш и крачка, без да се натъкнеш на вампир. Затова нека те изпратим до колата ти, и после можеш да отидеш където си искаш.

– Все още не съм си направила интервюто – каза Сюзан. – Но... се чувствам толкова странно. – Тя поклати глава и прибра ножа в кошничката си. Чух тихо изщракване – беше изключила диктофона си. – Добре – рече тя. – Мисля, че можем да тръгваме.

Кимнах с облекчение.

– Чудесно. Майкъл, тръгваме ли?

Той замислено задъвка устната си.

– Може би трябва да остана, Хари. Щом кръстницата ти е тук, може и Мечът да е с нея. Току-виж ми се удала възможност да си го върна.

– Да. Току-виж ти се удала възможност да бъдеш нападнат изотзад, след като няма кой да ти пази гърба. Нещата тук са твърде объркани, приятел. Дори за мен. Да вървим.

Майкъл тръгна след мен, от дясната ми страна. До него вървеше Сюзан, която се стараеше да не ни изпуска от погледа си и държеше ръката си в кошничката. За миг се зачудих какви ли нещица е донесла, в случай че големият лош вълк се опита да я измъкне от къщичката на баба.

Озовахме се в подножието на стълбището, което водеше обратно в къщата. Нещо накара косъмчетата на врата ми да настръхнат и аз се спрях.

– Какво има, Хари? – попита Майкъл.

– Тук има някой... – казах аз и затворих очи.

Призовах магьосническото си зрение и усетих лекия натиск в точката между веждите ми. Погледнах отново. Зрението премина през увисналото пред мен заклинание като слънчев лъч през облак. Стоящите зад мен Майкъл и Сюзан едновременно ахнаха от изненада.

Три стъпала над нас стоеше двойникът на Хамлет и се подсмихваше. Едва сега осъзнах, че фигурата е по-скоро на жена, отколкото на мъж. Самуреният жакет, който носеше, прикриваше очертанията на тялото й, придавайки й странна, безполова външност. Кожата й не беше бяла, а бледа, прозрачна. Почти сивкава. Устните й имаха синкав цвят, сякаш доскоро е била замразена. Или мъртва. Потреперих и изключих зрението, преди да ми покаже нещо, което не исках да запазя в спомените ми.

Това изобщо не промени външността й. На главата си имаше една от онези пищно украсени шапки, които се носеха на една страна – тя скриваше изцяло косата й. На колана й висеше рапира. В ръката си държеше череп – истински. А кървавите петна по него едва ли бяха на повече от няколко часа.

– Много добре, магьоснико – каза тя. Гласът й беше дрезгав, тих, наподобяващ съскащ шепот, какъвто обикновено чуваме от някой с пресъхнали уста и гърло. – Малцина успяват да ме видят, ако аз не пожелая да бъда видяна.

– Благодаря ви. А сега, ако ме извините – казах аз. – Тъкмо си тръгвахме.

Синкавите устни се изкривиха в студена усмивка. Никоя друга част от тялото й не помръдна. Дори на сантиметър.

– Но сега е моментът, когато всички трябва да се срещат и да общуват. Имам пълното право да ви се представя, да науча вашите имена и да разменим любезности.

Очите й спокойно изучаваха лицето ми, като очевидно тя не се страхуваше да срещне погледа ми. Реших, че каквото и да представлява, тя сигурно е доста по-напред от мен в областта на опустошителните погледи. Затова се втренчих твърдо във върха на носа й и се опитах да не забелязвам, че очите й са абсолютно безцветни, със съвсем лек сивкавосин оттенък, като покрити с катаракта.

– А ако нямам време за любезности? – попитах аз.

– Тогава може и да се обидя – прошепна тя. – Може дори да се изкуша да поискам удовлетворение.

– Дуел? – недоверчиво попитах аз. – Шегувате ли се?

Погледът й се отмести надясно.

– Естествено, ако предпочетете вместо вас да се сражава някой герой, аз ще приема с удоволствие.

Обърнах се към Майкъл, който гледаше с присвити очи жакета на жената или може би колана й.

– Познаваш ли тази дама?

– Тя не е дама – отвърна тихо Майкъл. Ръката му стискаше дръжката на ножа. – Хари Дрезден, магьоснико от Белия съвет, това е Мавра от Черния двор на вампирите.

– Истински вампир – рече Сюзан.

Чух отново изщракването на диктофона й.

– За мен е удоволствие най-после да се запозная с вас, магьоснико – прошепна Мавра. – Трябва да поговорим. Подозирам, че имаме много общо.

– Не виждам какво общо може да имаме, госпожо. Вие двамата познавате ли се?

– Да – отвърна Майкъл.

В гласа на Мавра се промъкна леден полъх.

– Преди известно време добрият рицар изби децата и внуците ми.

– Преди двайсет години – каза Майкъл. – Три дузини хора, избити за един месец. Да, сложих край на това.

Устните на Мавра се изкривиха още повече и разкриха пожълтелите й зъби.

– Да. Преди известно време. Не съм го забравила, рицарю.

– Е – казах аз, – приятно ми беше да си поговорим, Мавра, но ние тъкмо си тръгвахме.

– Не – изрече тя спокойно.

Ако не се смятаха очите и устните й, тя така и не помръдна от мястото си. В неподвижността й имаше нещо зловещо. Истинските неща се движат, дишат. Мавра дори не дишаше.

– Напротив, тръгваме.

– Не. Двама от вас може и да си тръгнат. – Усмивката й стана ледена. – Доколкото ми е известно, в поканата ви пише, че можете да доведете със себе си само един придружител. Което означава, че другият не попада под защитата на старите закони, магьоснико. Ако рицарят не е защитен, тогава двамата с него ще си поговорим малко. Жалко, че не носите със себе си Аморакус, сър рицарю. Тогава разговорът ни поне щеше да е интересен.

Усетих неприятна празнота в корема си.

– А ако не е Майкъл?

– В такъв случай имате много противна компания, магьоснико, и аз съм ужасно недоволна от вас. И ще демонстрирам недоволството си по крайно решителен начин. – Погледът й се отмести към Сюзан. – Непременно. Изберете кои двама си тръгват. След това аз ще си поговоря с третия.

– Искате да кажете, че ще го убиете.

Мавра сви рамене – първото й движение от началото на разговора ни. Стори ми се, че чух лекото изпукване на сухожилията й, които сякаш искаха да възразят срещу повторно размърдване.

– Все пак не мога да ходя гладна. А тези малки замаяни хапки, които Червените са ни довели, са твърде сладки за моя вкус, а и твърде недостатъчни.

Отстъпих назад, обърнах се към Майкъл и заговорих шепнешком:

– Ако изведа Сюзан оттук, можеш ли да се справиш с тази кучка?

– Не е нужно да шепнеш, Хари – отвърна той. – То може да те чуе.

– Да – каза Мавра. – Може.

Само така, Хари. Защо просто не спечелиш благоразположението на чудовищата.

– Добре де – казах на Майкъл. – Можеш ли?

Майкъл ме изгледа и сви устни.

– Вземай Сюзан и тръгвайте – рече най-после той. – Аз ще се оправя тук.

Мавра се разсмя със сух, дращещ смях.

– Какво благородство. Каква чистота. Каква саможертва.

Сюзан пристъпи напред, заставайки близо до мен и Майкъл. Когато го направи, аз забелязах как Мавра леко се отдръпва от нея.

– Момент само – каза Сюзан. – Аз съм вече голяма. Знаех какви са рисковете, когато дойдох тук.

– Съжалявам, госпожице Родригес. – В гласа на Майкъл прозвуча съжаление. – Но това е нещо, което трябва да свърша сам.

– Боже, спаси ме от шовинистичните прасета – промърмори Сюзан и извърна главата си към мен. – Извинете, какво си мислите, че правите?

– Надниквам в малката ти кошничка – отвърнах аз, докато повдигах капака. Подсвирнах. – Дошла си въоръжена до зъби, госпожице Родригес. Светена вода. Чесън. Два кръста. Това трийсет и осми калибър ли е?

Сюзан изсумтя.

– Четирийсет и пети.

– Чесън – рече замислено Майкъл.

От стълбището над главите ни Мавра изсъска.

Погледнах я.

– Томас каза, че Черният двор е почти на изчезване. Чудя се дали причината за това е, че са били твърде дълго център на вниманието. Имате ли нещо против, госпожице Родригес?

Бръкнах в кошничката и измъкнах една хубава, миризлива скилидка чесън, и небрежно я хвърлих към Мавра.

Вампирката не отстъпи – тя просто изчезна за миг и после се появи няколко стъпала по-нагоре. Скилидката падна на мястото, където бе стояла допреди малко, и се търкулна обратно към нас. Наведох се и я вдигнах.

– Аз бих казал едно голямо да. – Погледнах към Мавра. – Това се случи, нали? Стоукър издаде „Голямата книга за избиването на вампирите от Черния двор“?

Сините като на удавник устни оголиха пожълтелите зъби. Резци не се виждаха.

– Няма значение. Вие сте създания от памук и хартия. Мога да разкъсам дузини такива като вас.

– Освен ако не са яли особено пикантна пица, предполагам. Да се махаме оттук, приятели. – Започнах да се изкачвам по стълбите.

Мавра разпери ръцете си встрани и започна да събира тъмнина в шепите си. Това е единственият начин, по който мога да го опиша. Разпери ръце и тъмнината потече към шепите й, докато не обви дланите й до китките в гърчеща се тъмна маса.

– Ако се опиташ да минеш покрай мен с това оръжие, магьоснико, аз ще го приема като нападение срещу личността ми. И ще се защитя по подобаващ начин.

Заля ме ледена вълна. Предпазливо протегнах сетивата си към тъмнината. Стори ми се позната. Сякаш усещах студени вериги и шипове на бодлива тел. От нея лъхаше на пустота и мрак, всичко онова, което липсва в магията.

Мавра беше нашият човек.

– Майкъл – казах аз със задавен глас.

Звънна стомана и той извади един от ножовете си.

– Ъъъ – рече Сюзан. – Защо ръцете й правят така? Вампирите могат ли да правят такива неща?

– Магьосниците могат – отвърнах аз. – Застани зад мен.

И двамата застанаха. Аз вдигнах ръце и се намръщих от напрежение. Опитах се да призова волята си, силата си. Тя потече слабо, неуверено, като през помпа, на която моторчето издъхва. Достигаше ме на етапи, капка по капка, като заекването на някой недодялан селяндур. Но аз я събрах около вдигнатата ми ръка и тя засия със синкава светлина, красива и крехка, хвърляйки върху лицето на Мавра тъмни, резки сенки.

Мъртвите й очи ме погледнаха и аз внезапно разбрах защо Майкъл я беше нарекъл „то“. Мавра вече не беше жена. В каквото и да се беше превърнала, тя не беше човек. Поне не по начина, по който аз разбирах хората. Тези очи се впиха в моите, привличайки ме със своето ужасяващо очарование – по същия начин, по който се изкушавате да видите какво се крие под чаршафа в моргата или да обърнете мъртво животно на другата страна, за да видите доколко се е разложило. Преборих се и отместих погледа си настрани.

– Ела, магьоснико – прошепна Мавра с абсолютно безизразно лице. – Нека си премерим силите, аз и ти.

Напрегнах волята си още по-силно. Силата ми нямаше да стигне за два опита. Трябваше да я поваля още от първия път или нямаше да успея никога. Тя излъчваше такъв студ, че върху пода под краката й се образуваха мънички шушулки.

– Но няма ти първа да нанесеш удар, нали? – Едва след това осъзнах, че съм изказал мислите си на глас. – Защото тогава ще нарушиш примирието.

Най-накрая на лицето й се изписа някаква емоция. Гняв.

– Нападай, магьоснико. Или не нападай. Аз ще взема един от смъртните – по твой избор. Не можеш да прилагаш защитата на гостоприемството и върху двамата.

– Махни се от пътя ми, Мавра. Или не се махай. Ако се опиташ да ни попречиш да си тръгнем, ако се опиташ да нараниш някой, който се намира под моята протекция, ще си имаш работа с магьосник от Белия съвет, Рицар на Меча и момиче, което има кошница, пълна с чесън и светена вода. Не ми пука колко си голяма, лоша и грозна, накрая от теб ще остане просто едно мазно петно на пода.

– Само посмей – прошепна тя.

Фигурата й се разми и тя отново се озова пред мен. Поех си дълбоко дъх, но тя ме спипа по време на издишването и не ми остана никакво време да освободя енергията, която й бях подготвил.

Майкъл и Сюзан се раздвижиха едновременно с нея, протягайки ръцете си покрай мен. Тя държеше обикновен дървен кръст, а той беше стиснал камата си за острието, с дръжката нагоре, така че тя също се беше превърнала в своеобразно разпятие. И дървото, и стоманата засияха със студена бяла светлина, в която Мавра се блъсна като в каменна стена. Събраните в шепите й сенки се разпръснаха и се изсипаха между пръстите й като пясък. Ние стояхме пред нея – аз в ореола на синята ми светлина, Майкъл и Сюзан – в сиянията на своите кръстове, които излъчваха толкова чиста и спокойна енергия, каквато не бях виждал преди.

– Чедо на Дракона, онзи стар дявол – произнесе тихо Майкъл. – Ти и себеподобните ти нямате сила тук. Заплахите ти са безпочвени, в думите ти няма капка истина, също както няма любов в сърцето ти и живот в тялото ти. Прекрати това веднага, преди да си предизвикала гнева на Всевишния. – Той погледна към мен и добави, най-вероятно само за да ми достави удоволствие: – Или преди приятелят ми Хари да те е превърнал в мазно петно на пода.

Мавра се изкачи бавно по стълбите с поскърцващи сухожилия. Наведе се, за да вземе черепа, който беше изпуснала по време на спора ни. След това се обърна отново към нас и рече със спокойна усмивка:

– Няма значение. Часът настъпи.

– Час? За какъв час говори тя, Дрезден? – попита ме Сюзан с напрегнат глас.

– Часът на приобщаването – прошепна Мавра.

Тя се изкачи по стълбите и затвори вратите, водещи навън. Те изтракаха зловещо.

Всички светлини угаснаха. Всички, с изключение на синия ореол около ръката ми и избледняващата светлина на двата кръста.

– Страхотно – промърморих аз.

Сюзан изглеждаше уплашена, лицето й беше напрегнато и тя едва се владееше.

– Какво ще стане сега? – прошепна тя, а очите й шареха из сенките.

Около нас се разнесе смях, нежен и подигравателен, тих, съскащ, влажен и бълбукащ. Стане ли дума за страховит смях, никой не може да бие вампирите. Повярвайте ми. И те са наясно с това.

Нещо проблесна в тъмнината и сиянието на енергията, събрана в ръката ми, освети Томас и Джъстин. Той вдигна и двете си ръце едновременно и каза:

– Имате ли нещо против да остана при вас?

Погледнах към Майкъл, който се намръщи. После към Сюзан, която гледаше към застаналия до нея в цялото великолепие на голотата си Томас... доста внимателно. Сбутах я с хълбок, тя примигна и ме погледна.

– О! Не, не, нищо против. Предполагам.

Томас хвана Джъстин за ръката и двамата застанаха от дясната ми страна, където щеше да ги наглежда Майкъл.

– Благодаря, магьоснико. Боя се, че тук не ме обичат много.

Стрелнах го с поглед. На шията му, като печат, аленееше белег във формата на прекрасни женски устни. Щях да ги помисля за червило, но усетих леката миризма на опърлено месо.

– Какво се е случило на шията ви?

Лицето му леко пребледня.

– Кръстницата ви ме целуна.

– Проклятие – казах аз.

– Добре казано. Готов ли сте?

– За какво?

– За събирането на Двора. За раздаването на подаръците.

Волята ми, с която удържах светлината, отслабна и аз отпуснах треперещата си ръка бавно, освобождавайки се постепенно от напрежението. Последната светлина примигна и угасна, потапяйки ни в тъмнина. Никога не бях и помислял, че тъмнината може да е толкова абсолютна.

И тогава тя отново беше прорязана от светлина – познатите прожектори осветиха платформата и трона, на който седеше Бианка с пламтящата си рокля. Устата, шията и пищният й бюст бяха покрити със струйки прясна кръв, а устните й проблеснаха влажно, когато се усмихна на тъмнината, на десетките чифтове светещи очи, които гледаха към платформата с обожание или ужас, или похот, или и трите едновременно.

– Всички станете – изкоментирах аз шепнешком, а от тъмнината около нас се разнесоха шепот и стонове, не всичките човешки. – Вампирският двор влиза.