Смъртоносна опасност

Глава 11

В алеята пред дома ми ме чакаше една кола без опознавателни знаци, в която седяха двама невзрачни мъже.

Слязох от таксито, платих на таксиджията и кимнах на детектив Рудолф, който седеше зад волана. Хубавият му и спретнат вид не се беше променил за годината, откакто беше започнал работа в Отдела за специални разследвания, негласният отговор на Чикаго на официално непризнатия свят на свръхестественото. Но времето го беше закалило и беше добавило тъмни кръгове под очите му.

Рудолф ми кимна в отговор, без дори да се опитва да скрие кръвнишкия си поглед. Той не ме харесваше. Причината за това може би се криеше в онази случка отпреди няколко месеца. Руди беше офейкал, вместо да остане и да ме подкрепи. Преди това бях успял да се измъкна от ареста на полицията, докато от него се очакваше да ме пази. Имах адски добра причина да избягам и от негова страна не беше честно да ми се цупи, но карай да върви. На кой каквото му отърва.

– Здрасти, детектив – казах аз. – Какво става?

– Влизай в колата – отвърна Рудолф.

Останах на мястото си, пъхнал ръце в джобовете и излъчвайки безгрижие.

– Арестуван ли съм?

Рудолф присви очи и се накани отново да заговори, но човекът, който седеше на пасажерското място, го прекъсна.

– Здрасти, Хари – каза детектив Джон Столингс и ми кимна.

– Как я караш, Джон? Какво те води тук?

– Мърф искаше да те помолим да отидеш на местопрестъплението. – Той вдигна ръка и се почеса по брадата, която не беше бръснал поне от няколко дни. Тя допълваше идеално неподстриганата му коса и интелигентните тъмни очи. – Дано разполагаш с време. Потърсихме те в офиса, но днес не си ходил там, затова тя ни изпрати тук да те изчакаме.

Наместих дневниците на Морт Линдкуист под миш-ницата ми.

– Днес съм зает. Не може ли да почака?

– Лейтенантът каза, че те иска веднага на мястото, така че моментално си завличай задника там – сопна се Рудолф.

Столингс го стрелна с поглед, след което се обърна към мен и завъртя очи.

– Виж какво, Хари. Мърфи ми каза да ти предам, че този път е нещо лично.

Свъсих вежди.

– Лично, а?

Той разпери ръце.

– Така каза тя. – И след като се намръщи, додаде: – Става въпрос за Мики Малоун.

Усетих как стомахът ми се свива нервно.

– Мъртъв ли е?

Мускулите на челюстта на Столингс потрепнаха.

– По-добре иди да видиш сам.

Затворих очи и се опитах да сдържа раздразнението си. Нямах време за странични дейности. Щяха да минат часове, докато прегледам всичките записки на Морт, а до залез-слънце, след което духовете щяха да могат да преминават отсам от Небивалото, не оставаше много време.

Но Мърфи беше направила толкова много неща за мен. Бях й длъжник. Няколко пъти беше спасявала живота ми, както и аз нейния. Освен това тя беше основният ми източник на приходи. Карин Мърфи оглавяваше Специалния отдел – пост, който традиционно означаваше няколко месеца размотаване, последвани от скоростно уволняване от полицията. Мърфи не се беше размотавала – вместо това нае като консултант единствения професионален магьосник в Чикаго. Вече успяваше и сама да се справя достатъчно добре с местните свръхестествени хищници, поне с най-често срещаните от тях, но когато нещата загрубееха, тя ме викаше на помощ. От техническа гледна точка в документацията бях представян като консултант-следовател. Предполагам, че в компютърния архив няма кодове за прогонване на демони, разваляне на заклинания или екзорсизъм.

Година по-рано Специалният отдел се беше сблъскал с едно от най-ужасните неща, които само магьосник като мен би могъл да види – тежащ половин тон неуязвим лу-гару. Дадоха сериозни жертви. Шестима мъртви, включително партньорът на Мърфи. Мики Малоун се беше отървал със скъсано сухожилие. Лежа известно време в болница и се върна за една последна акция, когато двамата с Майкъл спипахме онзи призоваващ демони заклинател. След това обаче реши, че куцането ще му попречи да бъде добро ченге, и се пенсионира по инвалидност.

Донякъде се чувствах виновен за това – може би не-оправдано, но ако тогава бях действал малко по-бързо или по-находчиво, сигурно щях да спася живота на онези хора. И здравето на Мики. Никой друг не смяташе така, освен мен.

– Добре – казах аз. – Дайте ми само секунда да оставя тези неща вкъщи.

Пътувахме в мълчание, ако не се смятаха няколкото нищо не означаващи реплики на Столингс. Рудолф не ми обръщаше никакво внимание. Затворих очи и се опитах да забравя за болката в цялото ми тяло. Радиото на Рудолф изпука шумно и внезапно замлъкна. Усетих миризмата на изгоряла гума или нещо подобно и се досетих, че сигурно аз съм виновен за това.

Отворих едното си око и видях как Рудолф ме поглежда намръщено в огледалото за обратно виждане. Подсмихнах се и отново затворих очи. Кретен.

Колата спря в един жилищен квартал край Уест Армитидж Авеню в Бъктаун. Районът беше получил името си от някогашните домове на имигранти, които се бяха издигали тук, и козите, които хората бяха отглеждали в дворовете си⁶. Тогавашните постройки са представ-лявали мънички колибки, в които са се тъпчели големи семейства с много деца.

⁶ Buck (бък) – козел. – Б. пр.

За последните сто години Бъкстаун беше пораснал значително. В буквалния смисъл. Заради малките терени къщите нямаше накъде да се разширяват, затова компенсираха с височина, придавайки на целия квартал един удължен, разтегнат вид. Навсякъде в дворовете растяха стари дъбове и кленове, с изключение на местата, където ги бяха изсекли грубо, за да направят място за електропроводите и покривите. Високите дървета и къщи хвърляха сенки, покриващи улиците и тротоарите с мрежа от тъмнина и светлина.

В малката алея, която водеше към една от двуетажните, боядисани в бяло къщи, бяха паркирани шест автомобила, плюс мотоциклета на Мърфи, който беше подпрян на стойка в предния двор. Рудолф спря колата край отсрещния тротоар и угаси двигателя. Той затрака и се изкашля за миг, преди да замлъкне окончателно.

Излязох от колата и веднага почувствах нещо нередно. През тялото ми премина тревожно усещане, по врата и гърба ме полазиха тръпки.

Останах на място, мръщейки се, докато Рудолф и Столингс не излязоха от колата. Огледах квартала, опитвайки се да уловя източника на странното усещане. Листата на дърветата, облечени в есенната си премяна, шумоляха и въздишаха при повеите на вятъра и от време на време някое от тях падаше на земята. Премятащите се по улицата сухи листа стържеха по асфалта. В далечината преминаваха коли. Над главите ни прогърмя дълбокият и далечен звук на прелитащ самолет.

– Да вървим, Дрезден – рече сопнато Рудолф.

Вдигнах ръка, усилвайки обхвата на сетивата си.

– Почакай малко – казах аз. – Трябва да...

Отказах се от опитите едновременно да говоря и да търся източника на усещането. Какъв беше той, по дяволите?

– Проклет фукльо – изръмжа Рудолф.

Чух как стъпките му се приближават към мен.

– Почакай, хлапе – каза Столингс. – Остави човека да работи. И двамата сме виждали на какво е способен.

– Не съм виждал нищо, което да не може да бъде обяснено – изръмжа Рудолф, но остана на мястото си.

Прекосих улицата, приближавайки се към двора на въпросната къща, и открих първия труп на пет крачки вляво от мен, сред купчина нападали листа. Там лежеше малка пухкава котка на жълти и бели петна. Тялото й бе усукано така, че предните лапи сочеха в едната посока, а цялата й задница – в другата. Вратът й също беше строшен.

Догади ми се. Смъртта не представлява особено приятна гледка. При хората е по-лошо, но при животните, които живеят заедно с човека, е доста по-гадно, отколкото при останалите представители на дивата природа. Котката все още не беше пораснала съвсем, може би дори беше котенце от пролетното котило, което се беше пръснало из квартала. На шията й нямаше каишка.

Около телцето усещах малък облак от смущения, психическа енергия, останала след травматизиращи, болезнени и мъчителни събития. Но смъртта на това малко същество не беше достатъчна, за да ме накара да я усетя от колата, която бе паркирана чак от другата страна на улицата.

На няколко крачки по-нататък попаднах на мъртва птица. Намерих крилата й на две отделни места. После още две птички, без глави. След това нещо, което някога е било малко и космато, а сега беше малко, космато и сплескано – може би полска мишка или лалугер. По-нататък имаше още. Още много – може би около дузина мъртви животни в предния двор, над които все още витаеха дузина облачета от яростна енергия. Нито едно от тях не би могло да смути магьосническите ми сетива, но всичките вкупом го бяха направили.

Какво, по дяволите, беше избило тези животни?

Потърках ръцете си с длани и усетих как ме обзема противен страх. Вдигнах глава и видях, че Рудолф и Столингс са вървели след мен. Лицата им изглеждаха позеленели.

– Господи – каза Столингс. Той побутна тялото на котката с крак. – Какво е могло да причини това?

Поклатих глава и повдигнах рамене.

– Може би ще ми е нужно известно време да разбера. Къде е Мики?

– Вътре.

– Добре тогава – рекох аз и се изправих, отупвайки ръцете си. – Да вървим.