Смъртоносна опасност

Глава 18

Да ме изяде – прошепнах аз. – Аз... не разбирам.

– Нещото, което преследваш. Кошмара. Мисля, че беше тук.

– Кошмара – казах аз. Наведох глава и затворих очи. – Боб, не мога... Не мога да мисля ясно. Какво става?

– Добре. Ти се прибра преди около пет часа, дрогиран до дупка от слюнката на онова вампирско момиче. Ломотеше като някой побъркан. Според мен не си осъзнал, че се намирам в Мистър. Спомняш ли си тази част?

– Да, донякъде.

– Какво се случи?

Разказах на Боб за преживелиците си с Кайл и Кели Хамилтън. Говоренето като че ли премахна световъртежа и успокои вътрешностите ми. Сърцето ми постепенно забави биенето си и пулсът ми вече не препускаше като този на ужасен заек.

– Това прозвуча доста странно – каза Боб. – Сигурно има нещо много важно, което да ги накара да рискуват да излязат навън посред бял ден. Дори в специално оборудван микробус.

– Напълно го осъзнавам, Боб – отвърнах аз и избърсах челото си с ръка.

– По-добре ли се чувстваш?

– Ами... предполагам.

– Мисля, че си бил доста разкъсан, в духовен смисъл. Добре, че започна да крещиш. Пристигнах веднага щом можах, но ти не искаше да се събудиш. Смятам, че е заради отровата.

Надигнах се и седнах с кръстосани крака, но продължавах да се придържам към вътрешността на кръга.

– Помня, че сънувах. Господи, беше ужасно. – Почувствах как вътрешностите ми се втечняват и отново започнах да треперя. – Опитах се да го променя, но не бях готов. Не успях.

– Сън ли? – каза Боб. – Да, всичко съвпада.

– Съвпада? – попитах аз.

– Разбира се – отвърна той.

Тръснах глава, подпрях лакти на коленете си и облегнах брадичка върху дланите си. Не ми се искаше да се занимавам с това. Някой друг можеше да го направи. Аз трябва да се махна, да напусна града.

– Значи, ме е нападнал дух?

– Да.

Поклатих глава.

– В това няма смисъл. Как е успял да мине през прага?

– Като за начало прагът ти не е особено функционален, господин ерген.

Успях да събера достатъчно смелост, за да погледна намръщено Боб.

– Пазачите, тогава. Сложил съм защитни заклинания на всички врати и прозорци. И нямам вкъщи никакви огледала, които да е използвал.

Ако Боб имаше ръце, сигурно щеше да ги потърка доволно.

– Точно така – рече той. – Да, точно така.

Стомахът отново ме присви и нов пристъп на треперене ме принуди да отпусна ръцете си в скута. Искаше ми се да се скрия някъде, да се съдера от плач, да изпов-ръщам и последните остатъци от достойнство, след което да пропълзя в някоя дупка и да засипя отвора й след себе си. Преглътнах тежко.

– Значи... значи, според теб изобщо не е дошъл при мен. Не му се е налагало да преодолява защитите.

Боб кимна и очите му припламнаха.

– Точно така. Ти си излязъл при него.

– По време на съня?

– Да, да, да – избъбри Боб. – Вече всичко се връзва, не разбираш ли?

– Не съвсем.

– Сънищата – рече черепът. – Когато смъртните сънуват, може да се случат най-различни странни неща. Когато един магьосник сънува, нещата стават още по-странни. Понякога сънищата стават достатъчно интензивни, за да създадат един свой малък, временен свят. Нещо като мехур в Небивалото. Помниш ли, когато ми каза, че призракът на Агата Хагълторн е бил толкова силен, че да създаде свое собствено владение в Небивалото?

– Да. Малко приличаше на старото Чикаго.

– Понякога хората могат да направят същото.

– Аз не съм призрак, Боб.

– Не – отвърна той, – не си. Но притежаваш всичко необходимо в себе си, с изключение на подходящите обстоятелства, за да създадеш призрак. Призраците са просто замръзнали образи на хора, Хари, последните отпечатъци от личността. – Боб замълча замислено. – Обикновено хората винаги са ти създавали повече проб-леми от всяко създание, на което си се натъквал в Небивалото.

– Не съм забелязвал – казах аз. – Добре. Значи, твърдиш, че всеки път когато сънувам, създавам свое собствено почасово владение в Небивалото.

– Не всеки път – отвърна Боб. – Всъщност почти никога. Подозирам, че само най-интензивните сънища успяват да извлекат необходимата енергия от хората. Но сега, при всичките смущения в бариерата, преминаването е лесно...

– Сънищата на все повече хора създават мехури от другата страна. Сигурно така е спипало горкия Мики Малоун. Докато е спял. Жена му каза, че предишната вечер го е тормозело безсъние. Създанието е обикаляло около къщата му и е чакало да заспи, и за да убива времето, е започнало да избива животинките.

– Възможно е – рече Боб. – Спомняш ли си съня?

Потреперих.

– Да... Помня го.

– Кошмара сигурно е влязъл в него през теб.

– Докато духът ми е бил в Небивалото? – попитах аз. – В такъв случай е щял да ме разкъса на парчета.

– Не е задължително – грейна Боб. – Това е владение на твоя дух, забрави ли? Макар и временно. Което означава, че имаш предимството на собствената територия. Не че ти е помогнало особено, но все пак...

– Аха.

– Спомняш ли си някакви подробности, някой персонаж в съня, който да не се държи така, както би трябвало?

– Да – отвърнах аз. Треперещите ми ръце се притиснаха към корема, търсейки отпечатъците от зъби. – По дяволите, да. Сънувах онзи арест от преди два месеца. Когато спипахме Кравос.

– Чародея – рече замислено Боб. – Добре. Това може да се окаже важно. Какво се случи?

Преглътнах, опитвайки се да не повърна.

– Ами всичко се обърка. Демонът, който той беше призовал, се оказа по-силен, отколкото беше в действителност.

– Демонът?

Примигнах.

– Боб, възможно ли е нещо като демон да остави призрак след себе си?

– Ами, ъъъ – поколеба се Боб. – Не мисля – освен ако наистина не е умряло там. Да е изчезнало завинаги. Имам предвид да не сте се ограничили само с унищожението на обвивката му.

– Майкъл го уби с Аморакус – казах аз.

Черепът на Боб потрепери.

– О – рече той. – Аморакус. В такъв случай не съм сигурен. Не знам. Този меч може да е способен да убие демон дори през физическата му обвивка. Всяка основана на вярата магия е ужасно силна.

– Добре, значи, може би си имаме работа с призрака на демон – казах аз. – Демон, който е умрял готов за битка. Може би това го е направило толкова... толкова злобен.

– Възможно е – съгласи се жизнерадостно Боб.

Поклатих глава.

– Но това не дава обяснение за бодливото заклинание, което бе наложено върху духовете и хората.

Вкопчих се в проблема, в оплетените факти с безмълвно отчаяние, като човек, който се дави и не иска да хаби последния си дъх в крясъци. Това ми помогна да продължа.

– Може би заклинанията са дело на някой друг – предположи Боб.

– Бианка – казах внезапно аз. – Тя и нейните лакеи са замесени по някакъв начин – забрави ли, че те са отвлекли Лидия? И ме причакаха онази първа нощ, когато се прибирах от ареста.

– Не мисля, че тя е кой знае колко силна в практическата магия – рече Боб.

Свих рамене.

– Не е, за съжаление. Но освен това току-що са я повишили. Може да се е обучавала. Никога не се е ограничавала само с шантавите вампирски номера – и ако междувременно се е намирала в Небивалото, това може да я е направило по-силна.

Боб подсвирна през зъби.

– Да, така би могло да се получи. Бианка нарушава спокойствието, като измъчва разни духове, и създава размирици, за да може да прекара този Кошмар и да го насъска срещу теб. След като го пусне, си сяда в креслото и се наслаждава на забавлението. Има ли мотив?

– Разкаяние – отвърнах аз, припомняйки си съобщението, което бях прочел преди повече от година. – Тя ме обвинява за смъртта на една от нейните. Рейчъл. Иска да ме накара да се разкайвам за това.

– Чудничко – каза Боб. – И би могла да стои зад всичко това?

– Да. Би могла.

– Средства, възможност, мотив.

– Да, но не се връзва логически. Няма как да убедя Съвета да ми помогне. Нямам никакви доказателства.

– И какво от това? – попита Боб. – Убий я и проблемът е решен.

– Боб – казах аз, – не можеш просто така да убиваш разни хора.

– Знам. Затова ще го направиш ти.

– Не, не. И аз не мога да убивам просто така.

– Защо не? И преди си го правил. Освен това имаш нов пистолет и всичко необходимо.

– Не мога да сложа край на нечий живот заради нещо, което може би е направил.

– Бианка е вампир – отбеляза жизнерадостно Боб. – Тя не е жива в класическия смисъл на думата. Ще взема Мистър, ще ида да намеря патрони и ти...

Въздъхнах.

– Не, Боб. Тя е обградена от много хора. Сигурно ще се наложи да убия и някои от тях, за да се добера до нея.

– О, проклятие. Това е една от ония дилеми за доброто и злото, нали?

– Да, точно такава е.

– Тази етика продължава да ме обърква, Хари.

– Добре дошъл в клуба – промърморих аз.

Поех си дъх на пресекулки и се наведох напред, за да поставя ръцете си върху кръга и да го прекъсна. Без малко да се свия от страх, когато защитната стена изчезна, но положих всички усилия да не го направя. Бях се съвзел достатъчно. Беше време да се съсредоточа върху работата си.

Изправих се и се приближих до работната маса. Очите ми бяха привикнали към тъмнината. Взех най-близката свещ, но не намерих кибрит. Затова насочих показалеца си към нея, намръщих се и промърморих:

– Flickum bicus.¹⁰

¹⁰ Заклинание на Хари Дрезден за създаване на малък пламък. – Б. пр.

Простичкото заклинание, което бях използвал хиляди пъти, излезе трудно и със запъване, енергията потрепна, вместо да потече свободно. Фитилът на свещта запуши, но не пламна.

Намръщих се, затворих очи, вложих малко повече усилия и повторих заклинанието. Този път почувствах леко замайване и свещта пламна. Улових се с една ръка за ръба на масата.

– Боб, гледаше ли? – попитах аз.

– Да – отвърна начумерено Боб.

– Какво се случи?

– Ами първия път не вложи достатъчно енергия в заклинанието.

– Вложих толкова, колкото всеки път – възразих аз. – Стига де, правил съм това заклинание милиони пъти.

– Аз съм бил свидетел на седемнайсет хиляди и петдесет и шест.

Втренчих се в свещта, след което промърморих под носа си:

– Защо ми се наложи да се съсредоточа, за да запаля това нещо?

– Вероятно Кошмара е отхапал част от силата ти, Хари.

Завъртях се бавно и погледнах Боб, примигвайки.

– Какво е направил?

– Когато в съня ти те нападна, той насочи ли се към някоя определена част от тялото ти?

Поставих ръка на корема си, притиснах го силно и усетих как очите ми се ококорват.

Боб потрепна.

– Оооо, чакра точка. Това не е на хубаво. Попаднал е точно в твоето чи.

– Боб – прошепнах аз.

– Добре обаче, че не се е нахвърлил върху моджото ти, нали? Искам да кажа, че във всичко може да се открие положителна...

– Боб – произнесох аз малко по-силно. – Да не би да казваш, че то... е изяло магията ми?

Боб ме погледна отбранително.

– Не цялата. Събудих те колкото се може по-бързо. Хари, не се притеснявай за това, ще се излекуваш. Вярно, че няколко месеца няма да си в най-добра форма. Или, ъъъ, години. Добре де, може би десетилетия, но вероятността за това е много малка...

Прекъснах го, размахвайки ръка.

– Изял е част от силата ми – казах аз. – Това означава ли, че Кошмара е станал по-силен?

– Ами, естествено, Хари. Ти си това, което ядеш.

– По дяволите – изругах аз и се хванах за главата. – Добре, добре. Сега вече наистина трябва да намерим това нещо. – Закрачих нервно напред-назад. – Ако използва силата ми, значи, аз съм отговорен за нещата, които върши с нея.

Боб се ухили подигравателно.

– Хари, това е нелогично.

Стрелнах го с поглед.

– Което не го прави по-малко вярно – сопнах му се аз.

– Добре – рече примирено той. – Значи, напускаме гара Логика и здрав разум. Следваща спирка – Лунатиквил.

Изръмжах, без да спирам да крача.

– Трябва да открием каква ще е следващата му стъпка. Разполага с цялата нощ.

– Шест часа и трийсет минути – поправи ме Боб. – Не би трябвало да е трудно. Докато спеше, се зачетох в дневниците на ектоманта. Тази твар може да се появява в кошмарите, но всички те имат нещо общо. Призраците са способни на такава сила само ако действат в рамките на своя анклав.

– „Ан-“ какво?

– Погледни от следната гледна точка, Хари. Призракът може да влияе само върху нещата, които са свързани директно със смъртта му. Агата Хагълторн не би могла по никакъв начин да тероризира играта на „Чикаго Къбс“ например. Там тя няма сила. Може да се занимава само с бебета, с жестоки съпрузи, може би с тормозени съпруги...

– С магьосници, които й се бъркат в делата – промърморих аз.

– Ти й се изпречи на пътя – каза Боб. – Но Агата, така или иначе, не може просто така да връхлети някъде и да започне да сее опустошение.

– Тоест Кошмара трябва да има някакво лично отношение към това – отвърнах аз. – Това ли искаш да ми кажеш?

– Ами трябва по някакъв начин да е свързано със смъртта му. Така че, да. Предполагам, че точно това искам да кажа. По-точно, това казва Морт Линдкуист в дневниците си.

– Аз. И Лидия. И Мики Малоун. Как сме свързани, по дяволите? Никога по-рано не бях виждал Лидия. – Намръщих се. – Или поне така ми се струва.

– Тя не се вписва в уравнението – съгласи се Боб. – Защо не я извадиш от него за малко?

Направих го и изведнъж всичко ми стана ясно като бял ден.

– По дяволите – казах аз.

Обърнах се, хукнах към стълбата с омекналите си крака и започнах да се катеря по нея с единствената мисъл да стигна до телефона.

– Какво? – извика Боб след мен. – Хари, какво има?

– Ако това нещо е призрак на демона, знам точно какво иска. Отмъщение. Той преследва хората, които са го убили – извиках му от стълбата. – Трябва да намеря Мърфи.