Смъртоносна опасност

Глава 12

Спрях се на прага. Мики Малоун притежаваше хубава къща. Жена му преподаваше в началното училище. Неговата заплата не беше достатъчна, за да купят това място, но заедно бяха успели. Дървените подове бяха излъскани до блясък. На една от стените във всекидневната, близо до входа, висеше морски пейзаж – оригинал. Имаше много саксии с цветя, чиято зеленина, заедно със златистия цвят на подовете, придаваше на целия интериор един естествен уют. Това не беше просто къща, а истински дом.

– Влизай, Дрезден – рече грубо Рудолф. – Лейтенантът чака.

– Тук ли е госпожа Малоун? – попитах аз.

– Да.

– Доведи ми я. Нужно е да ме покани.

– Какво? – попита Рудолф. – Я стига глупости. Да не си граф Дракула?

– Последния път, когато проверихме, Дракула все още си беше в Източна Европа – отвърнах аз. – Но ако искате да ви свърша някаква работа, трябва тя или Мики да ме поканят в дома си.

– За какво говориш, по дяволите?

Въздъхнах.

– Виж какво, домовете, местата, които хората обитават и обичат, и в които са създали живота си, имат собствена сила. Ако разни непознати бяха щъкали напред-назад цял ден, нямаше да имам никакви проблеми с прага, но вие не сте непознати. Вие, момчета, сте приятели.

Мърфи беше права – това наистина беше лично.

Столингс се намръщи.

– Значи, не можеш да влезеш вътре?

– О, бих могъл да вляза – отвърнах аз. – Но ще оставя голяма част от способностите си отвън. Прагът ще ми попречи да използвам силите си в къщата.

– Каква гадост – изсумтя Рудолф. – Граф Дракула.

– Хари – каза Столингс, – не може ли ние да те поканим?

– Не. Трябва да е някой, който живее тук. Освен това така е учтиво – отвърнах аз. – Не обичам да ходя на места, където не съм добре дошъл. Ще се чувствам много по-добре, ако госпожа Малоун няма нищо против да бъда тук.

Рудолф отвори уста, за да ме засипе отново със злъч, но Столингс го прекъсна.

– Просто върви, Руди. Намери Соня и я доведи тук.

Рудолф се намръщи, но направи каквото му беше поръчано.

Столингс измъкна една цигара и я запали. Известно време пуши замислено.

– Значи, не можеш да правиш магия в къща, освен ако някой не те покани вътре?

– Не в къща – отвърнах аз. – В дом. Разликата е огромна.

– А какво ще кажеш за дома на Виктор Селс? Чух, че ти си го заловил, нали?

Поклатих глава.

– Той сам беше осквернил прага си. Вършеше работата си вкъщи, използваше мястото за тъмни церемонии. Къщата му вече не беше дом.

– Значи, не можеш да се бориш срещу някого на негова територия?

– Със смъртните не мога. Чудовищата нямат прагове.

– Защо?

– Откъде да знам, по дяволите? – сопнах му се аз. – Просто нямат. Не мога да знам всичко, нали?

– Сигурно – отвърна Столингс и след миг кимна. – Да, разбирам какво имаш предвид. Това те изключва по някакъв начин?

– Не съвсем, но става много по-трудно да правя каквото и да било. Все едно съм облякъл костюм, подплатен с олово. Затова вампирите трябва да се държат навън. Те и други подобни гадости. Изправят ли се пред такива пречки, на тях ще им е трудно да останат живи, камо ли да използват уродливите си сили.

Столингс поклати глава.

– Ако не бях започнал работа тук, никога нямаше да повярвам на тези магьоснически глупости. Все още ми е трудно да ги приема.

– Така ли? Това е добре. Означава, че не си затънал твърде надълбоко в тях.

Той издиша две бели струйки дим през носа си.

– Нещата може да се променят. През последните два дни са изчезнали някои хора. Скитници, клошари, хора, познати на някои от полицаите и детективите.

Намръщих се.

– Така ли?

– Да. Засега всичко е само слухове. А и хора като тях и без това изчезват всеки ден. Но откакто започнах да работя в Отдела, подобни неща ме изнервят.

Намръщих се и се замислих дали да не разкажа на Столингс за партито на Бианка. Несъмнено за събитието градът щеше да се напълни с вампири. Може би тя и лакеите й подсигуряваха ордьоврите. Но нямах никакви доказателства за това – напълно беше възможно изчезванията, ако наистина бяха изчезвания, да бяха свързани с вълненията в Небивалото. В този случай полицаите не можеха да направят нищо. А ако беше нещо друго, щях да поставя началото на много неприятна поредица от размяна на удари с Бианка. Не исках да насъсквам ченгетата срещу нея безпричинно. Убеден бях, че тя разполагаше с достатъчно ресурси, за да ги изпрати обратно срещу мен – и сигурно щеше да нагласи нещата така, че да изглежда, сякаш съм си го заслужил.

Освен това в кръговете на свръхестественото общес-тво все още действаха законите на Стария свят. Когато имаш проблем, решаваш го лице в лице, вътре в кръга. Не използваш като оръжие ченгетата или някакви други смъртни. Те са ядрените ракети на свръхестествения свят. Ако покажеш на хората, че в този свят цари смут, това ще им изкара акъла от страх и докато се усетиш, те ще тръгнат да палят наред и да избиват всичко, което им попадне пред очите. На повечето от тях няма да им пука, че някое от страшилищата може да е право, а другото да греши. И двете са страшни, затова им резнете главите и ще спите по-спокойно през нощта.

Така стоят нещата още от зората на Епохата на разума и нарастващата власт на расата на смъртните. Дайте им още власт, бих казал аз. Ненавиждах грубияните вампири, демони и кръвожадни стари божества, които вилнееха наоколо така, сякаш светът им принадлежи. Нищо че допреди няколко века наистина беше така.

Във всеки случай реших да си мълча за сбирката на Бианка, докато не събера достатъчно информация, за да съм сигурен.

Двамата със Столингс продължихме да разговаряме, докато на вратата не се появи Соня Малоун. Тя беше средна на ръст, приятно закръглена и вдъхваща доверие. Като млада сигурно е била красавица и в лицето й все още се забелязваха следи от тази красота, към която годините бяха прибавили самоувереност и зрялост. Очите й бяха зачервени и тя не носеше никакъв грим, но изглежда, се държеше. Беше облечена с обикновена рокля на цветя, а единственото бижу, което носеше, бе венчалната й халка.

– Господин Дрезден – рече учтиво тя. – Мики ми каза, че миналата година сте спасили живота му.

Закашлях се и сведох очи. Макар, технически погледнато, това да беше вярно, аз приемах нещата по съвсем различен начин.

– Всички направихме каквото бе по силите ни, мадам. Съпругът ви се държа много смело.

– Детектив Рудолф ми каза, че трябва да ви поканя да влезете.

– Не искам да влизам някъде, където не съм добре дошъл, мадам – отвърнах аз.

Соня сбърчи нос и погледна към Столингс.

– Угасете това нещо, сержант.

Столингс пусна цигарата на земята и я стъпка с крак.

– Добре, господин Дрезден – каза тя. За миг лицето й посърна и устните й започнаха да треперят. Тя затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. – Щом можете да помогнете на моя Мики, моля, влезте. Каня ви.

– Благодаря ви – отвърнах аз.

Пристъпих напред, минах през вратата и почувствах безмълвното съпротивление на прага да се отдръпва пред мен като тежка завеса.

Прекосихме всекидневната, където няколко ченгета, които познавах от Отдела, седяха по столовете и разговаряха тихо. Приличаше ми на погребение. Когато минах покрай тях, те ме погледнаха и разговорите секнаха. Кимнах им и продължих напред към стълбището, което водеше до втория етаж.

– Снощи той остана буден до късно – каза ми тя тихо. – Понякога не може да заспи и дълго време не идва да си ляга. Събудих се рано, но не исках да го будя, затова го оставих да спи. – Госпожа Малоун се спря на площадката в края на стълбището и посочи към една затворена врата в дъното на коридора. – Т-там е – каза тя. – Съжалявам. Н-не мога... – Тя си пое дъх на пресекулки. – Трябва да се погрижа за обяда. Гладен ли сте?

– О! Да, разбира се.

– Добре – рече тя и заслиза по стълбището.

Преглътнах тежко, погледнах към края на коридора и се запътих натам. Стъпките отекваха глухо в ушите ми. Почуках леко по вратата.

Отвори ми Карин Мърфи. Тя изобщо не отговаряше на всеобщата представа за командир на отряд полицаи, натоварени с разследването на всички странни случаи, които не се вписваха в рамките на правораздавателната система. Нямаше вида на човек, който би се изправил непоколебимо срещу връхлитащия като товарен влак лу-гару, вкарвайки мънички сребърни куршуми в туловището му. Но беше точно такава.

Карин ме изгледа от височината на своите метър и петдесет. Сините й очи, които обикновено бяха ясни и ведри, сега бяха помръкнали. Беше прибрала златистата си коса под една бейзболна шапка и носеше дънки и бяла тениска, набръчкана на рамото, където висеше коланът на кобура й. Около устата и очите й се бяха образували бръчки, наподобяващи пукнатините по изсушено от слънцето поле.

– Здравей, Хари – каза тя.

Гласът й беше тих и пресипнал.

– Здрасти, Мърф. Не изглеждаш много добре.

Тя се опита да се усмихне. Не й се получи много добре.

– Аз... не знаех към кого друг да се обърна.

Намръщих се, притеснен. Във всеки друг ден Мърфи би реагирала на леко оскърбителната ми забележка. Тя отвори по-широко вратата и ме пусна в стаята.

Помнех Мики Малоун като енергичен мъж със среден ръст, оплешивяващ, с широка усмивка и нос, на който му беше достатъчна една разходка до павилиона за вестници, за да започне да се бели от слънцето. Бастунът и куцането се бяха прибавили към общата картинка твърде скоро, за да се запечатат твърдо в паметта ми. Мики носеше старомодни костюми от качествена материя и винаги внимаваше да не изцапа сакото си, за да избегне конфликтите със съпругата си.

Не си спомнях Мики със залепена на лицето озъбена усмивка и налудничав блясък в очите. Не си го спомнях покрит с драскотини от собствените му нокти, под които беше засъхнала кръвта му, или с ръце и глезени, приковани с белезници към металната рамка на леглото. Той пъшкаше и обезумелите му очи шареха по спретнатата малка стая. Въздухът вонеше на пот и урина. Вътре не светеше нито една лампа, завесите бяха спуснати и в стаята цареше полумрак.

Той се обърна към мен и очите му се разшириха. Пое си дълбоко дъх, отметна глава назад и нададе продължителен фалцетен писък, наподобяващ вой на койот. След това избухна в смях и се заклати напред-назад, като всеки път опъваше стоманените белезници и караше леглото да се поклаща с ритмично поскърцване.

– Соня ни повика тази сутрин – рече Мърфи с равен глас. – Беше се заключила в килера и носеше мобилния си телефон със себе си. Пристигнахме тъкмо когато Мики беше успял да строши вратата.

– Тя ли се обади на ченгетата?

– Не. Обади се на мен. Каза, че не искала да виждат Мики такъв. Това щяло да го съсипе.

Поклатих глава.

– Проклятие. Смела дама. И оттогава е все такъв?

– Да. Той просто проявява... безумна злоба. Крещи, плюе и хапе.

– Казал ли е нещо? – попитах аз.

– Нито дума – отвърна Мърфи. – Издава само животински звуци. – Тя скръсти ръце и за миг се вторачи в очите ми, преди да отмести отново поглед. – Какво му се е случило, Хари?

Мики се изкиска и започна да блъска с бедрата си по леглото, карайки пружините да скърцат така, сякаш върху тях се съвкупяват свръхенергични тийнейджъри. Стомахът ми се сви. Нищо чудно, че госпожа Малоун не беше пожелала да се върне в тази стая.

– Дай ми поне минутка, за да разбера – отвърнах аз.

– Възможно ли е... нали се сещаш. Да е обладан? Като във филмите?

– Все още не знам, Мърф.

– Възможно ли е да му е направено някакво заклинание?

– Мърфи, не знам.

– По дяволите, Хари – сопна ми се тя. – Добре ще е да разбереш колкото се може по-скоро.

Стоеше пред мен със стиснати юмруци и цялата трепереше от сдържан гняв.

Поставих ръка на рамото й.

– Ще го направя. Сега ме остави за малко с него.

– Хари, кълна се, че ако не успееш да му помогнеш... – Гласът й секна и в очите й проблеснаха сълзи. – Той е един от моите, дявол да го вземе.

– Спокойно, Мърф – отвърнах аз колкото се може по-нежно и й отворих вратата. – Върви да свариш кафе, става ли? Ще видя какво мога да направя.

Мърфи вдигна глава към мен, след което погледна към Малоун.

– Всичко е наред, Мики – каза тя. – Всички сме тук, за да ти помогнем. Няма да те оставим сам.

Мики Малоун й отвърна с безумната си усмивка и облиза устни, преди отново да избухне в смях. Мърфи потрепери и излезе от стаята с наведена глава.

А аз останах сам с безумеца.