Смъртоносна опасност

Глава 32

Размахах ръце и крака, наблюдавайки как камината се приближава застрашително, готова да разцепи черепа ми. В последния момент зърнах нещо размазано в бяло и розово и се стоварих върху Томас, събаряйки го върху каменната стена. Той изпъшка, а аз се изтърколих от него и останах да лежа без дъх на пода. После се надигнах на четири крака и го погледнах. Томас беше увил една розова хавлиена кърпа около хълбоците си, но дали заради скоростта му на придвижване, или заради удара, тя се беше свлякла настрани. Гръдният му кош беше леко изкривен и ребрата му имаха странна форма.

Той ме погледна с изкривено лице.

– Ще се оправя. Внимавай!

Обърнах се и видях, че Лидия се приближава към мен.

– Идиот – изсъска тя на Томас. – Какво си мислиш, че ще постигнеш? Така да бъде. Току-що те добавих в списъка.

Майкъл се шмугна между мен и обладаното момиче, а мечът в ръцете му изпълни стаята с леко сияние.

– Стига толкова – рече той. – Връщай се обратно.

Започнах да се изправям и изхриптях:

– Майкъл, внимавай.

Лидия отново се изсмя уродливо и се наведе нап-ред, притискайки гръдната си кост към острието на Аморакус.

– О, да, сър рицарю. Да се върна или какво? Ще убиеш това бедно дете? Не вярвам. Доколкото си спомням, този меч не е способен да пролива невинна кръв, нали?

Майкъл примигна и ме стрелна с поглед.

– Какво?

Изправих се на крака.

– Това е истинската Лидия. Не е някакво магическо създание, каквото сме виждали и преди. Кошмара я е завладял. Каквото и да причиним на тялото на Лидия, то ще остане завинаги с нея.

Момичето погали с длан гърдите си под изопнатата блуза, облиза устните си и впери в Майкъл кървавите си очи.

– Да. Просто едно малко невинно агънце, което се е отделило от стадото. Не искаш да я нараниш, нали, рицарю?

– Хари – каза Майкъл, – как ще се справим с това?

– Ще умрете – измърка Лидия.

Тя се хвърли върху Майкъл, протегнала едната си ръка, за да отбие настрани острието на меча.

Когато беше нападнала мен, аз не бях успял да й се опра. Но Майкъл имаше опит и бойни навици. Той остави меча да падне на пода и отстъпи назад. Сграбчи ръцете на Лидия, които се протягаха към гърлото му, завъртя се и я метна върху дивана. Диванът падна назад и тялото й се претърколи в другия край на стаята.

– Отвлечи й вниманието! – извиках аз. – Ще успея да го изгоня!

Последните думи извиках в движение, докато тичах към спалнята си, за да намеря нужните съставки за екзорсизма. В стаята цареше пълен хаос. Започнах да ровя наоколо, а във всекидневната Лидия отново изкрещя. Последва нов удар, който разклати стената до вратата към спалнята, чуха се и звуци от борба.

– По-бързо, Хари! – изхриптя Майкъл. – Много е силна!

– Знам, знам!

Отворих вратата на килера и започнах да събарям нещата от рафтовете му, вместо да ровя из тях.

Зад резервните флакони с пяна за бръснене успях да открия пет кутийки със свещички за рожден ден от ония, които колкото и да духаш, не можеш да угасиш, и трикилограмова торба със сол.

– Добре! – извиках аз. – Идвам!

Майкъл и Лидия лежаха на пода; той я беше обхванал с крака, а с ръцете си придържаше нейните зад гърба в някакво подобие на двоен нелсън¹⁸.

¹⁸ Вид хватка от борбата. – Б. пр.

– Дръж я така! – изкрещях аз и затичах в кръг около тях, като отблъснах встрани креслото и столчето за крака, изритах всички килими и черги и накрая издърпах последната изпод Майкъл. Лидия се бореше с него, гърчеше се като змиорка и крещеше с цяло гърло.

Отворих торбата със солта и ги обиколих още веднъж, изсипвайки солта в кръг. При следващата обиколка поставих свещите, като около всяка изсипах купчинка сол, за да не паднат. Лидия видя какво правя, отново изкрещя и удвои усилията си.

– Flickum bicus! – извиках аз, вливайки набързо малко енергия в лекото заклинание.

От усилието ми се замая главата, но свещите пламнаха и кръгът от сол започна да акумулира сила.

Изправих се, протегнах ръка и влях допълнително енергия, превръщайки кръга във вихър, който се въртеше около трите същества: Лидия, Майкъл и Кошмара. Вихърът се въртеше все по-бързо и се вдълбаваше в земята. Почти можех да видя как Кошмара се вкопчва още по-здраво в Лидия. Сега ми трябваше само да уловя точния момент, за да зашеметя Кошмара и да го задържа за миг, за да може екзорсизмът да го прогони отвъд.

– Азортрагал! – извиках аз името на демона. – Азортрагал! Азортрагал! – Протегнах ръка и се концентрирах. – Махай се!

Когато завърших заклинанието, енергията потече от тялото ми, устреми се към Кошмара в тялото на Лидия като вълна, помитаща спящ тюлен от скала... и премина през него, без да го докосне.

Лидия се разсмя безумно, успя да улови едната ръка на Майкъл и рязко я изви. Зловещо изхрущя кост. Майкъл извика от болка и се дръпна от нея, разваляйки с ритниците си кръга от сол. Лидия се изтръгна от ръцете му и се изправи срещу мен.

– Какъв си глупак, магьоснико – каза тя.

Не отвърнах на заяждането й. Дори не останах на място, поразен, че заклинанието ми се е провалило. Просто събрах сили и замахнах с юмрук към лицето й, надявайки се да зашеметя тялото, в което се намираше демонът, и поне временно да го лиша от способността да се движи.

Без особено усилие Лидия се изплъзна от юмрука ми, улови ме за китката и ме просна по гръб. Започнах да се надигам, но тя се хвърли върху мен, сграбчи главата ми и я удари два пъти в пода. Изскочиха ми звезди пред очите.

Лидия легна върху мен и със сладострастно мъркане отърка бедрата си в тялото ми. Опитах се да се измъкна, но ръцете и краката ми не помръднаха. Тя нежно хвана гърлото ми с двете си ръце и прошепна:

– Колко жалко. Толкова време мина, а ти още не си разбрал кой те преследва. Дори не знаеш кой иска да ти отмъсти.

– Предполагам, че някои неща се научават по трудния начин – изхриптях аз.

– Понякога – съгласи се Лидия с усмивка.

След това ръцете й се впиха в гърлото ми, лишавайки ме от въздух.

Когато сте изправени пред лицето на смъртта, имате усещането, че всичко около вас забавя движението си. Предметите придобиват необичайно ясни очертания и почти замръзват на място. Виждате всичко, усещате всичко, сякаш мозъкът ви е решил да запечата последните мигове от живота ви с най-малките подробности и да изцеди от тях и последната капчица живот.

Точно така постъпи моят мозък, само че вместо да започне да ми показва потрошения ми апартамент и колко отчаяно се нуждая от пребоядисване на тавана, той започна трескаво да подрежда парчетата от пъзела. Лидия. Демона. Мавра. Изтезаващите проклятия. Бианка.

В съзнанието ми заседна едно парче от мозайката, което не пасваше никъде. Сюзан беше изчезнала преди ден или два, точно когато нямах никакво време да поговоря с нея. Беше ми казала, че работи върху нещо. Че нещо се беше случило. Това просто трябваше да се впише някъде.

Пред очите ми плуваха звезди и в дробовете ми се разгоря пожар. Опитах се да откъсна ръцете на Лидия от гърлото ми, но безуспешно – обладана от демона, тя просто беше твърде силна.

Сюзан ме беше попитала за нещо по телефона, беше го вмъкнала между сексуалните закачки. Какво ли беше то?

Чух собствения си глас да произнася нещо като „Гагхк... агхк“. Опитах се да избутам Лидия встрани, но тя просто се претърколи заедно с мен, озова се под тялото ми и отново ме избута настрани, за да ме възседне. Пред очите ми започна да притъмнява, макар да бяха широко отворени. Все едно се взирах в някакъв тъмен тунел, от другия край на който ме гледаха кървавите очи на Лидия.

Видях как Майкъл с побеляло като сняг лице се надига на колене. Той понечи да се приближи към Лидия, но тя просто извърна леко глава и го изрита с крак. Чух как нещо изхрущя и той отлетя назад.

И Мърфи се притесняваше от нещо, за което не искаше да говори, и бързо сменяше темата. Още тогава бях усетил интуитивно някаква връзка между тях. Последвана от знак за равенство.

В този миг го съзрях – последното парче от пъзела. Знаех какво се е случило, откъде се появил Кошмара и защо преследва точно мен. Знаех как да го спра, знаех какви са ограниченията му, как Бианка беше успяла да го вербува и защо заклинанията ми не му действаха.

Колко жалко всъщност. Бях открил отговора точно преди да умра.

Зрението ми изчезна напълно.

Последвано след миг от болката в гърлото.

Но вместо да поема към небитието, аз си поех въздух, кашляйки. Пред погледа ми се появи червена пелена, породена от притока на кръв в главата ми, и зрението ми започна да се прояснява.

Лидия все още седеше върху мен, но беше пуснала гърлото ми. Вместо това ръцете й бяха протегнати назад, над главата, и галеха голите рамене на Томас.

Вампирът стоеше плътно притиснат към гърба й. Устните му бяха притиснати към шията й и с всяко докосване на езика му по тялото й пробягваха тръпки. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, докосвайки голата й кожа, а пръстите му се промъкваха под блузката, за да погалят гърдите й. Лидия изпъшка, налетите й с кръв очи се замъглиха от екстаз, а тялото й реагира с бавна, чувствена грациозност.

Томас ме погледна над рамото й през завесата от тъмни коси. Очите му вече не бяха сивкавосини. Бяха празни, бели, без никакъв намек от цвят в тях. Усещах с кожата си лъхащия от него хлад – ужасяващ, съблазнителен студ. Той продължаваше да обсипва с целувки шията на Лидия до ухото й. Тя изхлипа и потрепери.

Преглътнах и се надигнах на лакти, като бавно се измъкнах изпод тях.

– Дрезден – промърмори Томас толкова тихо, че дори не бях сигурен, че съм го чул. – Не знам още колко дълго ще успея да отвличам вниманието й по този начин. Стига си ме зяпал и направи нещо. По-късно ще ти изнеса частно представление, щом тези неща толкова ти харесват.

След това устните му покриха нейните, тя се вцепени. Очите й се отвориха широко, но после бавно се затвориха и тя отвърна на целувката му.

Думите на Томас ме накараха да се изчервя и главата ми запулсира от болка. Запълзях по пода и събрах свещите, които все още горяха, и торбата със сол. Изсипах солта в кръг около Томас и Лидия, която междувременно свали клина си, прегърна Томас през кръста и го привлече към себе си.

Томас изпъшка от искрено страдание и каза:

– Дрезден. Побързай.

Подредих свещите по местата им и събрах всичката си останала сила, за да запечатам кръга и отново да задвижа вихъра. Ако бях прав, този път щях да освободя Лидия, може би завинаги. Ако грешах, това бяха последните ми остатъци енергия. Кошмара сигурно щеше да ни убие – и според мен никой от нас не беше в състояние да му се противопостави.

В кръга започна да се натрупва енергия, която тръгна да се издига във вихър от невидима сила. Протегнах ръцете си и влях в нея допълнително енергия, от което главата ми се замая.

Кошмара като че ли най-после забеляза какво става. Лидия потрепери и се отдръпна от Томас, прекъсвайки контакта – налетите й с кръв очи отново се отвориха и се втренчиха в мен. Тя се опита да се изправи, но Томас я стисна здраво, задържайки я на мястото й.

Силата продължаваше да нараства. Около тях се появи втори вихър, който черпеше от свръхестествената енергия. Лидия изкрещя.

– Леонид Кравос! – прогърмя гласът ми. Повторих името и видях как Лидия се ококори стреснато. – Махни се, Кравос! Проклет второразреден призовател на огън! Махни се! Махни се!

При последната дума тропнах с крак, изпращайки силата на екзорсизма надолу в земята.

Лидия изпищя, гърбът й се изви като лък, устата й се отвори широко. Във вихъра се появиха сребърни и златни искрици; те образуваха малка фуния над устата на Лидия. От гърлото й избликна алена енергия и за миг гласът й като че ли се раздвои: тънкият женски писък се сливаше с някакъв нечовешки, отвъдземен вик. Други две струи алена енергия избликнаха от очите й и се изгубиха във вихъра.

Последва имплозия, вихърът се всмука в себе си, прев-ръщайки се в безкрайна тънка линия, плъзна се в пода и се продъни в земята.

Лидия проплака изтощено и се строполи безжизнено на пода. Томас, който продължаваше да я държи, падна заедно с нея. Единственият звук в стаята беше тежкото ни дишане.

Най-накрая успях да се надигна и да седна.

– Майкъл – извиках с подрезгавял глас. – Майкъл, доб-ре ли си?

– Спря ли го? – попита той. – Момичето добре ли е?

– Така мисля.

– Слава богу – рече той. – Доста силно ме ритна, счупи ми ребро. Не съм сигурен, че мога да седя.

– Недей – казах аз и избърсах потта от веждите си. – Счупените ребра са кофти работа. Томас? А ти... Хей! Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Томас лежеше, прегърнал Лидия, бледото му голо тяло се притискаше към нейното, а устните му гъделичкаха ухото й. Очите на момичето бяха широко отворени, вече с естествения си цвят, но бяха замъглени. Тя като че ли не беше в съзнание, но тялото й леко помръдваше, притискайки бедрата си към неговите. При думите ми Томас ме погледна и примигна: очите му бяха все така бели и пусти.

– Какво? – попита той. – Тя не се противи. Сигурно просто е благодарна за помощта ми.

– Махни се от нея! – извиках аз.

– Гладен съм – каза той. – Няма да я убия, Дрезден. Не и от първия път. Без мен сега да си мъртъв. Просто ми позволи да...

– Не – отвърнах аз.

– Но...

– Не. Махни се от нея или ще се разправям с теб.

Устните на Томас се отдръпнаха, разкривайки зъбите му – съвсем обикновени, не вампирски. Бели и далеч по-идеални от човешките, но иначе напълно нормални.

Отвърнах студено на погледа му.

Томас пръв наведе глава. За миг затвори очи и когато ги отвори, зениците му бяха започнали да възвръщат нормалния си цвят. Той пусна Лидия и се изтърколи настрани от нея. Гръдният му кош все още изглеждаше изкривен, но не чак толкова, колкото преди. Томас се изправи и отново уви кърпата около хълбоците си, след което се обърна и без да каже нито дума, се върна в банята.

Проверих пулса на Лидия, изчервих се и бързо й нахлузих клина. След това я отнесох обратно на дивана и я пъхнах под завивките. После отидох при Майкъл.

– Какво беше това? – попита той.

Разказах му какво се беше случило, като се опитвах да се вместя в сравнително приемливи ругатни. Той се намръщи и погледна към банята.

– Те са такива. Белият двор. Съблазнители. Хранят се с похот, страх, омраза. С чувства. Но винаги използват похотта, за да привлекат жертвите си. Могат да ги накарат да я усетят, да се отдадат на секса. Така се хранят.

– Секс вампири, знам – промърморих аз. – И все пак е интересно.

– Интересно? – скептично изхъмка Майкъл. – Хари, не бих нарекъл точно това интересно.

– Защо не? – попитах аз. Погледнах замислено към банята. – Каквото и да използва, очевидно повлия на Кошмара. Това е или някаква обкръжаваща магия – може би студът, който усетих, – която влияе на всичко наоколо, или пък е нещо химическо – като отровата на Червения двор. Нещо, което проникна в тялото на Лидия и заобиколи контрола на Кошмара над съзнанието й. Сигурно са някакви феромони.

– Хари – каза Майкъл. – Не искам да обезкуражавам научния ти интерес, но ако нямаш нищо против, би ли ми помогнал с ребрата ми?

Двамата се заехме да оглеждаме пораженията. Аз имах няколко гадни синини на гърлото, но нищо повече. Едно от ребрата на Майкъл със сигурност беше счупено, а друго може би беше пукнато. Бинтовах го доста стегнато. Томас излезе от спалнята ми, облечен в един от анцузите ми. Той му висеше като на закачалка и вампирът се беше принудил да навие ръкавите и крачолите на долнището. Томас се тръсна на един от столовете, но погледът му не спираше да се връща върху спящата Лидия с доста обезпокояваща упоритост.

– Всичко съвпада – казах им аз. – Знам какво става и най-накрая ще мога да направя нещо по въпроса. Ще отида в дома на Бианка и ще изкарам всички навън.

Майкъл ме погледна намръщено.

– Какво съвпада?

– Не демонът е минал отсам, Майкъл. Изобщо не сме се борели с демон. Това е самият Кравос. Кравос е Кошмара.

Майкъл примигна изненадано.

– Но ние не убихме Кравос. Той все още е жив.

– Залагам долар срещу поничка, че не е. Доколкото разбирам, в нощта преди първото нападение на Кошмара той е изпълнил някакъв ритуал и се е самоубил.

– Защо му е да го прави?

– За да се върне като призрак. Да си отмъсти. Замисли се – това беше целта на Кошмара през цялото време. Той вилнееше наоколо, за да отмъсти за Кравос.

– Смяташ ли, че е способен на това? – попита Майкъл.

Свих рамене.

– Не виждам защо да не е, ако е насъбрал сила и ако е мис-лил само как да си отмъсти, дори и като призрак. Особено...

– ...когато границата с Небивалото е толкова нестабилна – довърши изречението ми Майкъл.

– Точно така. Което означава, че специално Мавра и Бианка са му помагали. По дяволите, сигурно те двете са извършили ритуала, от който се е възползвал той. И ако изведнъж се разбере, че някой, който лежи в чикагския затвор, се е самоубил в килията си, това ще вдигне голям шум в местната полиция – и в медиите. Затова Мърфи беше толкова потайна, а Сюзан толкова разсеяна. Тя е работила върху материал, разкрила е какво се е случило. Може би е дочула нещо.

Томас се намръщи.

– Да видим дали съм разбрал правилно. Този Кошмар е призрак на чародея Кравос. Култовият убиец, който се появи в новините преди няколко месеца.

– Да. Смущенията в Небивалото са му позволили да се превърне в гаден призрак.

– Смущения ли? – рече Томас.

Кимнах.

– Някой започна да измъчва местните призраци с изтезаващи проклятия. Те подивяха и започнаха да създават смущения в границата между нашия свят и Небивалото. Реших, че за това са виновни Мавра и Бианка. Същите смущения позволяват на Кравос да напада всички в сънищата им. Така се докопа до мен, така е спипал горкия Малоун и точно по този начин се е вмъкнал в Лидия. Тя е знаела какво може да направи и затова не искаше да заспи. Когато ме нападна в съня ми, той ме хвана напълно неподготвен за битка и ми срита задника.

– Но сега вече можеш ли да го победиш? – попита Майкъл.

– Готов съм за него. Победих негодника, докато беше жив. Сега, когато знам с какво си имам работа, ще успея да се справя и със сянката му. Ще отида в къщата, ще се разправя с Кошмара, и с Бианка, ако е необходимо, и ще изкарам всички навън.

– Да не би да са те ударили по главата, докато не съм гледал? – попита Томас. – Дрезден, вече ти казах за охраната. За автоматите. Споменах автоматите, нали?

Махнах с ръка.

– Вече преминах точката, в която нормалният човек изпитва страх. Охрана и автомати, голяма работа. Виж какво, Бианка държи в плен Сюзан заедно с Джъстин и още двайсетина или трийсет младежи и може би се подготвя да ги превърне във вампири. В този случай ръцете на полицията са вързани. Някой трябва да направи нещо и аз съм единственият човек, който е...

– Готов да бъде напълнен с куршуми – намеси се Томас сухо. – Боже, това наистина ще ни помогне да пос-тигнем общата ни цел.

– О, невернико – рече Майкъл от мястото си. – Продължавай, Хари. Какво си намислил?

Кимнах.

– Добре. Предполагам, че Бианка ще е пръснала охраната из цялата къща. Ще е покрила всички входове; всички коли, които влизат в двора, ще бъдат претърсвани и така нататък.

– Именно – каза Томас. – Дрезден, мисля, че трябва да обединим ресурсите си. Да измислим нещо, използвайки нашите познати и връзки. Примерно да се преоблечем като сервитьори и да се промъкнем вътре. – Той се поколеба. – Добре де. Поне ти би могъл да минеш за сервитьор. Но ако просто нахълтаме в дома й, веднага ще бъдем убити.

– Само ако влезем така, че да ни видят.

Томас се намръщи.

– Да не си намислил нещо друго? Не мисля, че ще успеем да се скрием с магия. Тя се намира на своя територия – няма да е лесно да я заблудим с подобни ефекти.

Погледнах вампира и повдигнах вежди.

– Прав си. Намислил съм нещо друго.

* * *

Минах последен през процепа между света на смъртните и Небивалото. Носех жезъла и стрелящата пръчка, под ръкава на кожения ми шлифер се криеше защитната гривна, а на всяка ръка бях сложил по един меден пръстен.

Небивалото до апартамента ми изглеждаше като... апартамента ми. Само че малко по-чист и светъл. Дълбоко философско свидетелство за духовността на малкия ми сутерен? Може би. В сенките се движеха някакви фигури, притичваха като плъхове или се плъзгаха по пода като змии – малките духове се хранеха от късчетата енергия, които се изсипваха тук от дома ми в истинския свят.

Майкъл държеше в ръка сияещия с перлена светлина Аморакус. Достатъчно му беше да вземе меча и лицето му възвърна цвета си, и той започна да се движи така, сякаш наранените му ребра повече не го безпокояха. Беше облякъл дънки и бархетна риза и носеше подкованите си със стомана ботуши.

Томас беше облякъл едни стари мои дрехи и се беше въоръжил с алуминиевата бейзболна бухалка, която държах в килера. Той се оглеждаше с любопитство; тъмните му коси все още не бяха изсъхнали и падаха на мокри къдрици по раменете му.

Черепът на Боб стоеше в една мрежеста торбичка, която държах в ръката си, и оранжевите светлини в очните му ябълки сияеха слабо, като свещи.

– Хари – рече той. – Уверен ли си, че това е необходимо? Аз лично не бих искал да попадам в Небивалото, освен ако не е абсолютно необходимо. Някои стари недоразумения, ако ме разбираш...

– Не вярвам да имаш повече поводи за притеснения от мен. Ако кръстницата ми ме хване тук, край с мен. Спокойно, Боб – казах аз. – Просто ни преведи по най-краткия път до къщата на Бианка. След това аз ще пробия дупка до другата страна в нейното мазе, прибираме всички наши и ги отвеждаме вкъщи.

– Няма кратък път, Хари – каза Боб. – Това е светът на духовете. Нещата са свързани помежду си от понятия и идеи, които не се измерват във физически разстояния, като...

– Запознат съм с основната теория, Боб – прекъснах го аз. – Важното е, че ти можеш да се ориентираш тук много по-добре от мен. Заведи ни там.

Боб въздъхна.

– Добре. Но не мога да ви гарантирам, че ще успеем да влезем и излезем преди залез-слънце. Възможно е дори ти да не успееш да пробиеш дупка, докато слънцето все още грее. То има склонността да разсейва магическата енергия, която...

– Боб. Спести ми лекциите за по-късно. Остави магическата част на мен.

Черепът се залюля към Майкъл и Томас.

– Извинете, някой от вас казвал ли е на Хари, че това е наистина безмозъчен план?

Томас вдигна ръка.

– Аз. Не помогна особено.

Боб завъртя очните си светлинки.

– Винаги става така. Дрезден, ако умреш, много ще се ядосам. Сигурно ще ме захвърлиш под някоя скала в последния момент и ще остана заклещен там през следващите десет хиляди години, докато някой не ме намери.

– Не ме изкушавай. Не говори излишни приказки, а ни води.

– Si¹⁹, мемсахиб²⁰ – рече Боб със сериозен тон. Томас се изкиска. Боб обърна очните си светлини към стълбището, което извеждаше навън от небивалската версия на апартамента ми. – Натам – рече той.

¹⁹ Да (исп.). – Б. пр.

²⁰ Учтиво обръщение към омъжена европейска жена в колониална Индия. – Б. пр.

Излязохме от апартамента и се озовахме в призрачно подобие на Чикаго, което наподобяваше театрална декорация: плоски фасади, зад които липсваше обем, смътна светлина, която можеше да идва от слънцето, луната или уличните лампи, и в допълнение към това – сивкавокафява мъгла, забулваща всичко. Боб ни поведе по един тротоар, после сви в някаква уличка и ни накара да минем през гаражна врата, зад която се появи изсечена в камък стълба, водеща към дълбините на земята.

Следвайки указанията му, ние се спуснахме в тъмното. На моменти единствената светлина, с която разполагахме, беше оранжевото сияние на очните светлини на черепа. Боб завърташе главата си в посоката, в която трябваше да вървим, и ние вървяхме из подземната зона, представляваща предимно тъмнина и ниски тавани. Подът под краката ни постепенно започна да се издига и изведнъж се озовахме на върха на продълговат хълм, в центъра на кръг от стърчащи долмени. Над главите ни сияеха ярки звезди; в гората, която се намираше в подножието на хълма, блуждаеха светлини като полудели светулки.

Застинах като вкаменен.

– Боб – казах аз. – Издъни се, човече. Това е Страната на феите.

– Разбира се, че е тя – отвърна Боб. – Това е най-голямата територия в Небивалото. Не можеш да отидеш никъде, без да минеш през Царството на феите.

– Тогава нека го прекосим по-бързо – казах аз. – Не можем да останем тук.

– Ако щеш, ми вярвай, но и на мен не ми се стои. Или ще попаднем в Дисниевата версия на Страната на феите, с елфи и малки пиксита, и кой знае още какви захаросани сладурчета, или ще ни се падне версията със злата вещица, която е доста по-забавна, но далеч не така здравословна.

– Дори Летният двор не е толкова захаросан и сладък. Боб, млъквай вече. Накъде?

Черепът се обърна безмълвно към западната страна на хълма и ние започнахме да се спускаме по нея.

– Прилича на парк – отбеляза Томас. – Тоест щеше да прилича, ако тревата ни стигаше до коленете. Сега е по-скоро като хубаво игрище за голф.

– Хари – рече тихо Майкъл, – имам лошо предчувствие.

Косъмчетата на тила ми започнаха да настръхват. Обърнах се към него и кимнах.

– Боб, накъде е изходът?

Боб кимна напред и ние заобиколихме група дървета. Над една абсурдно дълбока пропаст се извиваше покрит мост в колониален стил.

– Натам – каза Боб. – Това е границата. Мястото, което търсите, не е много далеч от другата й страна.

В далечината се разнесе тръбенето на ловджийски рог и лаенето на хрътки.

– Тичайте към моста – извиках аз.

Томас хукна напред без някакво видимо усилие. Пог-леднах към Майкъл, който стискаше меча с ефеса напред и беше положил острието му върху лакътя си. Лицето му беше изкривено от усилие и болка, но той не изоставаше.

– Хари – изкомандва Боб. – Няма да е зле да се затичате малко по-бързо. Приближава ни ловна дружинка.

Рогът отново изтръби, отеквайки в долмените, и до ушите ни достигнаха виковете на ловджиите. Томас се извърна да погледне и потича известно време гърбом, преди отново да се обърне напред.

– Мога да се закълна, че допреди миг бяха поне на километър по-далеч.

– Това е Небивалото – изпъшках аз. – Разстояние, време. Тук всичко е объркано.

– Леле – обади се Боб. – Не съм знаел, че адските хрътки стават толкова големи. Погледни, Хари, това е кръстницата ти! Здрасти, Лий!

Ако Боб имаше тяло, сигурно сега щеше да подскача весело и да й маха с ръка.

– Не толкова ентусиазирано, Боб. Ако ме хване, ще трябва да се присъединя към дружинката.

Очните светлинки на Боб се обърнаха към мен и той преглътна звучно.

– О, това е доста неприятно. На това му се вика разо-чарование. Всъщност допълнително разочарование, защото и без това нещата не вървяха много добре.

– Може и така да се каже – изсумтях аз.

– Ами бягай тогава – каза Боб. – Бягай по-бързо. Наистина трябва да се забързаш, Хари.

Краката ми направо летяха над тревата.

Томас стигна пръв до моста и затропа по дъските с кецовете си. Майкъл изоставаше само на крачка. Макар и със счупено ребро и двайсет години по-възрастен от мен, той пак беше успял да ме надбяга до проклетия мост. Трябва да тренирам повече.

– Успях! – изкрещях аз, когато до моста ми оставаше само още една последна дълга крачка.

Преди кракът ми да успее да стъпи върху него, около шията ми се уви ласо и ме дръпна рязко назад. Паднах по гръб на земята, оставайки без въздух за втори път през последните два часа.

– Ох! – каза Боб. – Хари, каквото и да правиш, не ме изпускай. Особено под някоя скала.

– Много ти благодаря – изпъшках аз, докато се опитвах да разхлабя въжето около врата ми.

Тежки копита потънаха в тревата от двете страни на главата ми. Преглътнах тежко и погледнах към черния като нощ жребец със сребристочерна юзда. Копитата му бяха подковани със заострени подкови от някакъв сребрист метал. Не беше желязо или стомана. По подковите имаше кръв, сякаш конят беше стъпкал до смърт някое клето същество. Или го беше разсякъл на части.

Погледът ми се плъзна от коня към ездача му. Лий яздеше звяра странично, напълно спокойна и самоуверена. Тя носеше тъмносиня рокля със самурени кожи, а косата й падаше по гърба, заплетена в свободна плитка. В очите й блестяха отраженията на звездите, ръката й държеше другия край на ласото. Адските хрътки обикаляха около жребеца и гледаха стръвно към моя милост. Можете да го считате за игра на въображението, но те ми изглеждаха адски гладни.

– Значи, вече се чувстваме по-добре, нали? – попита Лий и леко се усмихна. – Това е чудесно. Най-накрая ще можем да изпълним договорката ни.