Смъртоносна опасност

Глава 23

Не ми беше особено уютно да работя на светлината на свещите в лабораторията ми. Знаех, че навън все още е ден, но случилото се предишната нощ пробуждаше у мен инстинктивния страх от тъмното, който беше неразделна част от всяко човешко същество. Бях ранен. Всичко, всяка сянка, всеки тихичък звук ме караха да потрепвам и да се оглеждам.

„Спокойно, Хари – казах си. – Има доста време до залез-слънце. Просто се успокой и се захващай за работа.“

Добър съвет. Двамата с Майкъл бяхме прекарали по-голямата част от сутринта в обикаляне наоколо и събиране на съставките, които ми бяха необходими за заклинанието. Докато Майкъл шофираше, аз преглеждах тетрадката на Кравос. Отвратителна работа. Той беше записвал внимателно всеки етап на ритуалите си, беше допълвал с описания на физическото удоволствие, което бе изпитвал по време на убийствата – общо девет на брой. Повечето от тях бяха на жени и деца, които Кравос беше убил със специален закривен нож. Беше използвал наркотици и шантаж, за да привлече група млади хора в убежището си, а после беше организирал оргии, в които или участваше, или впрягаше натрупалата се от цялата тази похот енергия в своите магии. Това очевидно беше стандартната процедура за всички чародеи от типа на Кравос. Всички печелят.

Той бе последователен човек. Последователен в усилията си да убива и развращава съзнания с цел натрупването на повече сила, последователен в документирането на извратените си удоволствия – и последователен в записването на всички стъпки по призоваването на един познат демон, на име Азортрагал.

Името беше записано грижливо, като на всяка сричка бе поставено ударение.

Магията до голяма степен прилича на речта: в същността си представлява правилното съчетание на различни неща, различни идеи. След като създадете връзките, вливате силата си в тях и карате нещо да се случи. Това в моята работа го наричаме тавматургия – създаването на връзки между малките и големите неща. След като накарате нещо да се случи в малък мащаб, то се случва и в голям. Типичен пример за това са вуду куклите.

Но подобията, от рода на вуду куклите, не са единственият начин за създаване на връзки. Един магьосник може да използва изрязани нокти или коса, или кръв, стига да е прясна, или която и да е друга част от тялото, за да създаде връзка към оригиналното същество.

Или пък можете да използвате името му. По-точно, Името му.

Имената имат сила. Всяко Име разкрива по нещо за своя притежател, независимо дали той го осъзнава, или не. Един магьосник може да използва това Име, за да създаде връзка с някого. При хората е по-трудно. Техните понятия непрекъснато се променят, развиват се, затова дори да успеете да накарате някой да ви каже цялото си име, ако се опитате да осъществите връзката в момент, когато той се намира в съвършено различно настроение, или след някой съществен момент в живота му, който напълно е променил начина, по който възприема себе си, опитът може и да се провали. Един магьосник може да научи името на определен човек от собствената му уста, но ако не го използва достатъчно бързо, може да се окаже, че е изветряло.

При демоните обаче нещата стоят по съвсем различен начин. Демоните не са хора. При тях проблемът с душата не съществува, те не се притесняват за глупави неща като доброто и злото, правилното и грешното. Демоните просто съществуват. Ако един демон реши да ти изгризе лицето, той ще се вкопчи в него при първия удобен случай, независимо дали ще е сега, утре или след хиляда години.

Това до определена степен звучи доста утешително – и ги прави силно уязвими. Щом научите Името на демона, можете да го накарате да прави каквото пожелаете. Аз знаех името на Азортрагал. Макар той вече да беше само призрак, а не демон, той щеше да реагира на спомена за Името си, ако не друго.

Време беше да се залавям за работа.

Около призоваващия кръг бях подредил пет бели свещи, по върховете на един невидим пентаграм. Бели – за защита. Пък и защото бяха най-евтините в местния супермаркет. Хей, магьосниците не карат парите да растат по дърветата.

Между свещите бях подредил предмети от хората, които Кошмара беше докосвал. Там се намираше защитната ми гривна. Майкъл ми беше дал своята брачна халка и тази на Чарити. Минах през полицейското управление и забърсах надписаната на ръка табелка с името на Мърфи, която тя упорито държеше закачена на вратата си, докато предишната година общественото одобрение не принуди общинските съветници да й направят истинска. Тя лежеше на пода до халките. При посещението в дома на благодарния Малоун се сдобих с часовника, който му бяха подарили при пенсионирането. Той попълваше кръга между последните две свещи.

Поех си дълбоко дъх и огледах инвентара си. За да правите магии, не са ви нужни свещи, ножове и всичко останало. Но те могат да помогнат. Подпомагат съсредоточаването. А при моето състояние аз се нуждаех от всяка помощ, която можех да използвам.

Затова запалих свещите и закрачих около призоваващия кръг, като си оставих достатъчно място за работа в кръга от свещи, но извън медния кръг. С малко усилие на волята запечатах кръга и почувствах как нивото на магията в него започна да нараства.

– Хари – извика ми Майкъл от горния етаж. – Приключи ли?

Потиснах едно раздразнено изпъшкване.

– Едва сега започвам.

– Остават четирийсет и пет минути до залез-слънце – каза той.

Този път не успях да скрия яда си.

– Леле, благодаря ти. Престани да ме притискаш, Майкъл.

– Можеш ли да го направиш, или не, Хари? Отец Форт-хил е вкъщи с децата. Ако не можеш да спреш тази твар, трябва да се върна при Чарити.

– Повече от сигурен съм, че няма да се справя, ако продължаваш да ми дишаш във врата. По дяволите, Майкъл, разкарай се и ме остави да работя.

Той изръмжа нещо за търпение, обръщане на другата буза или нещо подобно. Чух стъпките му над главата си, докато се отдалечаваше от вратата в пода, водеща до лабораторията ми.

Майкъл не слезе в нея с мен, защото въпреки всичко, през което бяхме преминали заедно, цялата концепция да се използва магия без помощта на Всевишния му се струваше нередна. Можеше да я изтърпи, но не я одобряваше.

Върнах се към работата си, затворих очи и се опитах да разчистя мислите си, да се съсредоточа върху настоящата си задача. Съсредоточих цялата си енергия върху медния кръг. Димът от свещите погъделичка сетивата ми и започна да се събира в периметъра на външния кръг, без да го напуска. Енергията постепенно нарастваше, а аз стиснах в дясната си ръка ножа, а в лявата – купа с вода.

А сега трите стъпки.

– Враг, мой враг – произнесох аз, вливайки енергия в думите ми. – Аз те търся.

Прекарах ножа отвесно над медния кръг, стигайки почти до долу. Не можех да го видя, без да включа магьосничес-кото си зрение, но усетих мълчаливото напрежение, докато отварях процеп между света на смъртните и Небивалото.

– Враг, мой враг – произнесох отново. – Търся те. Покажи ми лицето си.

Пръснах водата над кръга, където енергията на заклинанието веднага я изпари във вид на ситна мъгла. Пламъкът на свещите създаваше в нея преливащи се, проблясващи дъги.

А сега беше време за трудната част.

– Азортрагал! – извиках аз. – Азортрагал, Азортрагал! Appare!¹²

¹² Заклинание на Хари Дрезден, призоваващо демони. – Б. пр.

Използвах ножа, за да се порежа по пръста и капнах малко кръв на ръба на медния кръг.

Енергията потече от мен в кръга и премина през процепа в тъканта на реалността, а кръгът веднага се издигна като стена над вградения в пода меден обръч. Остра болка прониза порязания ми палец и накара очите ми да се насълзят, докато силата продължи да търси, подхранвана от енергията на кръга и направлявана от предметите, разположени около него.

Заклинанието ми шареше из Небивалото като сляпо пипало на кракен по палубата, търсещо да сграбчи някоя злочеста душа. Не биваше да става така. То трябваше да се стрелне като мълния в Небивалото, да сграбчи Кошмара и безцеремонно да го довлече в кръга. В опит да насоча заклинанието, аз влях допълнителна сила в заклинанието, представяйки си създанието, с което се бях борил, и резултатите от неговите действия. Едва тогава се натъкнах на някакво чувство от Кошмара – не знам как другояче да го нарека – на ужаса, който беше изпитал, когато заклинанието се вкопчи в нещо. За миг настъпи обезпокоителна тишина, последвана от изблик на дива, буйстваща енергия, на съпротивление, което накара сърцето ми да заблъска в гърдите, а раната на пръста ми да запари така, сякаш някой я беше посипал със сол.

– Appare! – изкрещях аз, влагайки допълнително воля в гласа си, и започнах да издърпвам заклинанието. – Повелявам ти да се явиш пред мен!

В подходящите драматични моменти често използвам архаични изрази. Какво пък, осъдете ме.

През преливащата в цветовете на дъгата мъгла преминаха вълни, сякаш някакво полутвърдо същество разбъркваше въздуха във вътрешността на призоваващия кръг. То буйстваше като полудял бик и се опитваше да се откъсне от заклинанието ми.

– Appare!

На горния етаж телефонът иззвъня. Чух как Майкъл прекосява стаята, докато аз безмълвно се борех с Кошмара, който се опитваше да се измъкне от мрежата на концентрацията ми.

– Ало – каза Майкъл.

Беше оставил вратата отворена и аз ясно чувах гласа му.

– Appare! – изревах отново.

Почувствах как създанието се плъзва към мен и изпълнен със злобен триумф, дръпнах още по-силно. Мъглата и светлините се завихриха, започнаха да придобиват форма, която смътно наподобяваше човешката.

– О. Да, но той е... малко зает – каза Майкъл. – Аха. Не, не съвсем. Мисля, че да, но... – Майкъл въздъхна. – Минутка само.

Чух го да трополи отново в посока към вратата в пода.

– Хари – извика ми той. – Сюзан е на телефона. Казва, че трябва да говори с теб.

Едва не се разкрещях, опитвайки се да удържа Кошмара.

– Ще й се обадя – успях да изпъшкам в отговор.

– Тя казва, че наистина е важно.

– Майкъл! – почти изпищях аз. – Малко съм зает тук!

– Хари – отвърна Майкъл със сериозен глас. – Не знам какво правиш там долу, но тя ми се струва наистина разстроена. Казва, че дълго време безуспешно се е опитвала да се свърже с теб.

Кошмара започна да ми се изплъзна. Стиснах зъби и го задържах.

– Не сега!

– Добре – рече Майкъл.

После се отдалечи от лабораторията и аз го чух как говори тихо по телефона.

Абстрахирах се от гласа му, изключих се от абсолютно всичко, с изключение на кръга, заклинанието ми и създанието на другия му край. Започвах да се изморявам, но същото се отнасяше и за него. Аз разполагах с всичкия ми инвентар, със силата и концентрацията на кръга – той беше силен, но аз можех да му въздействам, така че след още минута, минута и половина отново изкрещях: Appare!, за последен път.

Мъглата в кръга трепереше и се вихреше, докато постепенно придобиваше смътно хуманоидна форма. Фигурата нададе слаб, звънлив писък, като не спираше да се опитва да избяга.

– Не можеш да се измъкнеш! – извиках й аз. – Кой те повика тук? Кой те изпрати срещу мен!

– Магьоснико – изкрещя създанието. – Освободи ме!

– Да бе, да. Кой те изпрати!

Вложих още повече енергия в гласа си.

Създанието отново изпищя – звукът стигна до мен изкривен, като радиосигнал със смущения. Фигурата отказваше да придобие по-ясна форма или повече плътност.

– Никой!

– Кой те изпрати! – казах аз и стоварих цялата сила на волята си върху заклинанието и Кошмара. – Кой ти заповяда да нараниш тези хора? Дявол да го време, ти ще отговориш на въпросите ми!

– Никой – изръмжа Кошмара.

Усилията му се удвоиха, но аз се бях вкопчил здраво в него.

И тогава го почувствах – някой трети, който се опитваше да се намеси от другата страна. Почувствах студената ужасяваща сила, която се криеше зад изтезаващите проклятия над Мики Малоун и призрака на Агата Хагълторн. Тя се изля в Кошмара като диазотен оксид в двигател, засилвайки мощността му. Кошмарът се превърна от разбеснял се бик в полудял слон и аз почувствах как пос-тепенно започва да се освобождава от заклинанието ми.

– Магьоснико! – нададе триумфален вой създанието. – Магьоснико, слънцето залязва! Ще ти изтръгна сърцето! Ще намеря приятелите ти и техните деца! Ще ги избия всичките!

– То е и твое сърце – промърморих аз. – И няма да го направиш. – Вдигнах лявата си ръка и замахнах през сияещата мъгла, разпръсквайки из нея капки от кръвта ми. – Прикован бъди – изръмжах аз. Пресегнах се към създанието и намерих онази част от мен, която все още се намираше в него. Тя излъчваше топло усещане, сякаш отново се бях прибрал у дома след дълго пътуване. Едва успях да я докосна, но това ми беше достатъчно. – Ничия душа няма да нараниш, ничия кръв няма да пролееш. Враждата ти е само с мен. Прикован бъди! Прикован! – И след третото повтаряне на думата аз почувствах как зак-линанието се сключи, усетих как се стяга около Кошмара като студени белезници. Повече не можех да го задържа, не можех да му забраня да идва в света на смъртните, но бях абсолютно способен да му попреча да се занимава с когото и да било другиго, освен с мен. – Да те видим сега, заднико, колко си силен в честен двубой.

Тварта изкрещя и едва не разкъса оковите на заклинанието ми, а звукът отекна в цялата стая. Прехвърлих ножа в другата ръка и влагайки в това всичката си останала сила, разсякох въздуха над кръга, освобождавайки удържащото заклинание. Видях как магията се устремява към кръга след топящия се силует на Кошмара. Тя разсече като брадва мъглата с проблясващите в нея дъги и Кошмара изкрещя.

След това мъглата се събра в един буен поток, всмука се в себе си, и чудовището изчезна. Шепа вода се разплиска на земята и свещите угаснаха.

Рухнах на колене и се облегнах на протегнатите си напред ръце. Дишах тежко и треперех целият. Бях успял да нараня копелето. То не беше неуязвимо. Бях го наранил. Сигурно не беше нещо по-силно от раничката на пръста ми или шамар през лицето, но създанието не го беше очаквало.

Не можах да разбера кой стои зад него, но бях почувствал нещо – бях усетил присъствието му, бях доловил парфюма му, метафорично казано. Може би щях да успея да го използвам по някакъв начин.

– Опитай това, боклук – промърморих.

Останах известно време да лежа задъхан на пода; виеше ми се свят от усилието да поддържам заклинанието. После прибрах принадлежностите си и тромаво се изкатерих в стаята на горния етаж.

Майкъл ми помогна да седна. Беше запалил огън и аз с наслада поех топлината. Той отиде в кухнята и ми донесе кола и сандвич. Лакомо погълнах всичко. Едва след като допих и последните глътки от колата, той попита:

– Какво стана?

– Призовах го. Кошмара. Някой му помогна да се измъкне, но преди това успях да го обвържа.

Той ме погледна намръщено, изучавайки лицето ми със сивите си очи.

– Какво е това обвързване?

– Няма да може да те преследва. Или Мърфи. Или семейството ти. Не мога да му попреча да идва отсам, но мога да го огранича.

Майкъл примигна изненадано. След това изрече бавно:

– Като го накараш да тръгне след теб.

Ухилих му се, показвайки всичките си зъби, и кимнах.

– Наложи се да го измислям в последната секунда, в движение. – В гласа ми се долавяше гордост. – Не го бях планирал, но проработи. Така че, докато съм жив, той няма да може да досажда на никой друг.

– Докато си жив – каза Майкъл. Той се намръщи, облегна лакти на колете си и притисна плътно длани. – Хари?

– Да?

– Това не означава ли, че сега със сигурност ще се опита да те убие? Без тормоз, без садистични мъчения – просто удар с всички сили и смърт.

Кимнах.

– Да.

– И... онзи, който стои зад Кошмара, който му е помогнал да избяга – това означава, че просто си застанал на пътя му. Той не може да използва оръжието си, докато не те премахне.

– Да.

– Значи... ако досега не е било нужно да те убиват, вече нищо няма да ги спре.

Помълчах известно време, размишлявайки над думите му.

– Направих своя избор, човече – казах най-накрая аз. – Но по дяволите, вече толкова съм затънал в тая работа, че няма повече накъде. Нека Кошмара и кръстницата ми да се разберат кой от тях е пръв на опашката.

Майкъл ме погледна право в очите.

– О, Хари. Не трябваше да го правиш.

Намръщих се.

– Хей, това е най-доброто, което успяхме да постигнем досега. И ако можеше, ти щеше да постъпиш по същия начин.

– Да – отвърна Майкъл. – Но семейството ми е добре осигурено. – Той се поколеба и додаде с тих глас: – Освен това съм сигурен къде ще отиде душата ми, когато й дойде времето.

– Ще се притеснявам за Ада по-късно. Освен това мис-ля, че имам план.

Той се намръщи.

– Не се притесняваш за душата си, но имаш план.

– Все още нямам намерение да се оставям да ме убият. Трябва да вземем инициативата в свои ръце, Майкъл. Ако просто си седим и чакаме, той ще ни разкъса на парчета.

– Ще разкъса теб – каза той. Лицето му изглеждаше още по-разтревожено. – Хари, без Аморакус... Не съм сигурен как ще ти помогна.

– Ти си разбираш от занаята, Майкъл. Едва ли Всевишният ще се откаже от отбора само защото сме си изгубили топката, нали?

– Разбира се, че не, Хари. Той е верен докрай.

Наведох се към него, положих ръка на рамото му и го погледнах в очите. Не го правя твърде често. Малцина са онези, с които мога да си го позволя.

– Майкъл. Това създание е голямо, зло и ми изкарва акъла от страх. Но аз може да съм единственият човек, способен да го спре. Нуждая се от теб. И от помощта ти. По дяволите, човече. Искам да знам, че си до мен, че вярваш в онова, което правя. С мен ли си, или не?

Той огледа изпитателно лицето ми.

– Казваш, че си изгубил голяма част от силата си. А аз вече нямам меч. Враговете ни го знаят. Може и двамата да бъдем убити. Или нещо по-лошо.

– Ако стоим със скръстени ръце, така или иначе, ще ни убият. И може би заедно с нас и Мърфи, Чарити и децата ти.

Той наведе глава и кимна.

– Прав си. Всъщност нямаме кой знае какъв избор. – За миг голямата му, мазолеста, силна ръка полегна върху моята, след което той се изправи, изпъна гръб и разкърши рамене. – Просто не трябва да губим вяра. Господ няма да ни даде повече изпитания, отколкото можем да понесем.

– Дано си прав – казах аз.

– И какъв е планът, Хари? Какво ще правим сега?

Станах и отидох до полицата над камината, но онова, което ми трябваше, не беше там. Намръщих се, огледах стаята и го забелязах върху масичката за кафе. Наведох се и взех малкия бял плик с поканата, която ми бяха доставили Кайл и Кели Хамилтън.

– Отиваме на купон.