Смъртоносна опасност

Глава 26

Отровено? – тъпо попитах аз.

Томас се взря в лицето ми, после погледна към бокала. Дори се наведе над него, за да провери дали е празен, и каза:

– Аха. Опа.

– Хари. – Майкъл пристъпи до мен и остави настрани чашата си. – Не каза ли, че никога не биха опитали нещо толкова явно?

Стомахът ми продължаваше да ври. Сърцето ми биеше още по-бързо, макар да не знаех дали е от отровата, или от най-обикновения вледеняващ страх, който думите на Томас бяха породили у мен.

– Не могат – отвърнах аз. – Ако умра, Съветът ще узнае за това. Днес им изпратих съобщение, че ще дойда на приема тази вечер.

Майкъл стрелна Томас със студен поглед.

– Какво има във виното?

Бледоликият мъж сви рамене и отново прегърна Джъстин през кръста. Момичето се притисна към него и затвори очи.

– Не знам какво са сложили – каза той. – Но погледнете към онези хора. – Той кимна към облечените в черно младежи, които се бяха изтегнали блажено на земята. – Всички те имат чаши с вино.

Погледнах по-внимателно и се убедих, че казва истината. Из целия двор се суетяха слуги, които прибираха чашите от земята. Пред очите ми друга млада двойка, която танцуваше бавно, се свлече на земята, без двамата да спират да се целуват, след което просто застинаха на местата си.

– По дяволите – изругах аз. – Ето, значи, какво са намислили.

– Какво? – попита Майкъл.

– Не съм им нужен мъртъв – обясних му аз. – Не и по този начин.

Не разполагах с много време. Заобиколих масата с напитки, отидох до една саксия със засадена папрат и се наведох над нея. Чух как Майкъл застава до мен, прикривайки гърба ми. Бръкнах с пръст в устата си. Бързо, просто и гадно. Виното пое обратния път, изгаряйки гърлото ми, а листата на папратта ме гъделичкаха по врата, докато го изплювах върху корените на растението. Когато отново се изправих, ми се виеше свят и ми потрябва известно време, преди предметите отново да възвърнат очертанията си. Някаква възхитителна вцепененост постепенно обхващаше пръстите ми.

– Всички – промърморих аз.

– Какво? – Майкъл коленичи пред мен и ме хвана с ръка за рамото. – Хари, добре ли си?

– Замаян съм – отвърнах. Вампирска отрова. Естествено. Беше ми приятно да я усещам отново в мен и за миг се зачудих за какво ли се притеснявам. Толкова ми беше хубаво. – За всички е. Подправили са виното на всички. Вампирска отрова. Така ще могат да твърдят, че не съм бил единствената им мишена. – Олюлях се и се изправих. – Забавна отрова. Всички изпадат в купонджийско настроение.

Томас се замисли.

– Малко грубовато – отбеляза той, – но затова пък ефективно. – Той погледна към нарастващия брой млади хора, които се присъединяваха към първите, застинали на земята в блажен унес. Пръстите му разсеяно погалиха хълбока на Джъстин и тя потрепери, притискайки се към него. – Очевидно страдам от предразсъдъци. Аз лично предпочитам жертвата ми да е по-жизнена.

– Трябва да те изведем оттук – каза Майкъл.

Стиснах зъби и се опитах да прогоня приятните усещания. Отровата сигурно се усвояваше от организма адски бързо. Макар че бях изхвърлил виното навън, сигурно бях получил доста прилична доза от нея.

– Не – успях да произнеса след миг. – Те точно това искат да направя.

– Хари, та ти едва си стоиш на краката – възрази Майкъл.

– И имате доста нездрав вид – каза Томас.

– Пфу. Щом искат да ме извадят от строя, значи, крият нещо.

– Или просто искат да те убият – обяви Майкъл. – Или да те дрогират до такава степен, че да позволиш на някой от тях да пие от кръвта ти.

– Не – възразих аз. – Ако искаха да ме съблазнят, щяха да опитат нещо друго. Просто искат да ме подплашат. Да ми попречат да открия нещо.

– Не ми се иска да посочвам очевидното – рече Томас, – но защо й е на Бианка да ви кани, ако не ви е искала тук?

– Тя е длъжна да покани представител на Съвета за свидетел. В този град това съм аз. Освен това тя не очакваше от мен да се появя – почти всички бяха изненадани да ме видят.

– Не са вярвали, че ще дойдеш – промърмори Майкъл.

– Да. Какъв гад съм, а? – Вдишах дълбоко няколко пъти и казах: – Мисля, че онзи, когото търсим, е тук, Майкъл. Ще се наложи да поостанем още малко. Да видим дали ще успея да открия точно кой е той.

– За какво точно става въпрос? – попита Томас.

– Нищо, което да ви влиза в работа – отвърнах аз.

– Някой казвал ли ви е, господин Дрезден, че сте ужасно дразнеща личност? – Думите му ме накараха да се ухиля и той завъртя очи. – Добре де. Повече няма да се меся в делата ви. Потърсете ме, ако мога да помогна с нещо.

Двамата с Джъстин се присъединиха към тълпата.

Облегнах се на бастуна, за да запазя равновесие, и изпратих с поглед краката на Джъстин.

– Приятен тип – отбелязах аз.

– За вампир – рече Майкъл. – Не му вярвам, Хари. В него има нещо, което не ми харесва.

– О, харесвам го – отвърнах аз, – но проклет да съм, ако му вярвам.

– Какво ще правим сега?

– Огледай се. На този етап имаме храна в черно, вампири в червено, после сме ние двамата и шепа други хора в различни костюми.

– Римски центурион – каза Майкъл.

– Да. И някакъв тип, който прилича на Хамлет. Да видим кои са те.

– Хари, сигурен ли си, че си добре? – попита Майкъл.

Преглътнах. Беше ми замаяно и леко ми се гадеше. Но трябваше да проясня мислите си, да се преборя с отровата. Бях обграден от създания, които гледаха на хората така, както ние гледаме на кравите, и бях почти сигурен, че ако остана, ще бъда убит.

Естествено, ако не останех, щяха да бъдат убити други хора. Ако не останех, щях да застраша хората, които вече бяха пострадали: Чарити. Бебето на Майкъл. Мърфи. Ако не останех, Кошмара щеше да получи достатъчно време, за да се възстанови и заедно със създателя на телесната му обвивка, който според мен присъстваше на това парти, щяха да продължат да стрелят наслуки.

Мисълта да остана на това място ме плашеше. Мисълта какво би могло да се случи, ако се откажа сега, ме плашеше още повече.

– Хайде – казах аз. – Давай да приключваме с това.

Майкъл кимна и се огледа. Сивите му очи бяха потъмнели и студени.

– Това са изчадия, Хари. Тези хора. Те са още деца... а какво правят. Общуват с тези твари.

– Майкъл. Успокой се. Дошли сме тук да съберем информация, а не да събаряме къщата върху главите на неколцина гадове.

– Самсон го е направил – обяви Майкъл.

– Да, и виж после какво му се е случило. Готов ли си?

Той промърмори нещо и тръгна след мен. Огледах се, избрах си човека, облечен като римски центурион, и се насочих към него. Мъж на неопределена възраст, той стоеше сам и леко встрани от останалите. Очите му имаха странен зелен цвят, наситен и напрегнат. Между устните си стискаше цигара. Всички детайли от костюма му, от късия римски меч до сандалите, изглеждаха напълно автентични. Когато го доближих, забавих крачка и го огледах.

– Майкъл – промърморих аз през рамо. – Погледни този костюм. Изглежда почти като истински.

– Той е истински – каза мъжът с отегчен тон, без да ме поглежда.

Издиша облак дим и отново лапна цигарата. Майкъл дори не беше успял да чуе забележката ми. Този тип веднага я беше уловил. Преглътнах на сухо.

– Интересно – казах аз. – Сигурно сте похарчили цяло състояние, за да го сглобите.

Той ме погледна. Подсмихна се леко и самодоволно, а от ъгълчетата на устата му излязоха тънки струйки дим. И не ми отговори.

– Така – казах аз, след като се прокашлях. – Аз съм Хари Дрезден.

Мъжът сви устни и повтори замислено и отсечено:

– Хари. Дрезден.

Когато някой произнесе името ви, то ви докосва. Усещате почти физически онзи звук, който се отличава от останалите и търси вниманието ви. Когато магьосник каже Името ви, когато го произнесе и го изпълни със значение, то има същия ефект, увеличен хилядократно. Човекът в униформа на центурион произнесе част от моето Име и го направи абсолютно вярно. Усещането беше, сякаш някой е ударил с палка по камертон и го е допрял до зъбите ми.

Залитнах и Майкъл ме хвана за рамото, помагайки ми да се задържа прав. Мили боже. Той беше използвал само част от цялото ми име, моето истинско Име, а беше успял да ме достигне и с лекота да ме отблъсне назад.

– По дяволите – прошепнах. Майкъл ме побутна нап-ред. Подпрях се на бастуна, за да получа допълнителна подкрепа, и вперих поглед в мъжа. – Как успяхте да направите това?

Той завъртя очи, извади цигарата от устата си и издуха дима.

– Няма да разберете.

– Вие не сте от Белия съвет – казах аз.

Той ме изгледа така, сякаш бях изрекъл някаква очевидна истина, като например, че всички хвърлени предмети падат на земята. Погледът му беше изпепеляващ, язвителен.

– Какъв съм късметлия.

– Хари – обади се Майкъл с напрегнат глас.

– Момент само.

– Хари, погледни цигарата.

Примигнах изненадано.

– Какво?

– Погледни му цигарата – повтори Майкъл.

Той се взираше в непознатия с широко отворени очи, а едната му ръка стискаше дръжката на ножа.

Погледнах. Отне ми известно време да осъзная за какво говори Майкъл.

Мъжът издуха още пушек през ъгълчето на устата си и се ухили самодоволно.

Цигарата не беше запалена.

– Той е... – промълвих аз. – Той е, ъъъ...

– Той е дракон – каза Майкъл.

– Какво?

За пръв път в очите на мъжа проблесна интерес и той погледна втренчено – не в мен, а в Майкъл.

– Абсолютно вярно – рече той. – Можете да ме наричате господин Феро.

– А защо просто да не ви наричам Феровакс? – попита Майкъл.

Господин Феро присви очи и изгледа Майкъл абсолютно безстрастно.

– Ти поне си запознат донякъде с Науката, смъртни.

– Чакай малко – казах аз. – Драконите... драконите трябва да са големи. Люспи, нокти, крила. Този мъж не е голям.

Феро завъртя очи и рече с нетърпелива нотка в гласа:

– Ние сме такива, каквито пожелаем, господин Драфтън.

– Дрезден – сопнах му се аз.

Той махна с ръка.

– Не ме изкушавай, смъртни, да ти демонстрирам какво мога да направя, произнасяйки името ти, като при това вложа съвсем малко усилия. Достатъчно е да ти кажа, че ти дори не можеш да разбереш същността на силата, която притежавам. Ако се появя тук в истинския си вид, ще разруша тази жалка сбирщина маймунски колиби и земята ще се напука под краката ми. Ако се вгледаш в мен с магьосническото си зрение, ще видиш нещо, което ще те възхити, ще смири и най-вероятно ще унищожи здравия ти разум. Аз съм най-старият от моя род и най-силният. За мен вашият живот представлява просто една блещукаща свещичка, а цивилизациите ви се издигат и загиват като тревата през зимата.

– Добре – казах аз. – Не знам за истинския ви вид, но от тежестта на егото ви земята е на път да се продъни.

Зелените му очи проблеснаха.

– Какво каза току-що?

– Не мога да понасям грубияните – отвърнах аз. – Да не би да очаквате да стоя тук и да ви предложа първородния си син или да принеса в жертва девственица, или нещо друго? Не съм чак толкова впечатлен.

– Добре – каза Феро. – Да видим дали ще успея да ви направя впечатление.

Стиснах бастуна и съсредоточих волята си, но бях твърде бавен. Феро просто махна леко с ръка в моята посока и нещо ме накара да се стоваря на земята, сякаш на плещите ми внезапно се е стоварил тежащ два тона товар. Дробовете ми се опитваха да поемат въздух, пред очите ми се появиха звезди и ми причерня. Опитах се да използвам магията си, за да отблъсна тази сила, но не можех да се съсредоточа, не можех да говоря.

Майкъл ме погледна безстрастно и каза на Феро:

– Сириотракс трябваше да научи този номер. Тогава може би нямаше да успея да го убия.

Студеният поглед на Феро се плъзна към Майкъл и това веднага отслаби натиска върху мен – не много, но достатъчно, за да успея да изпъшкам Riflettum и да вложа цялата си воля в заклинанието. Магията на Феро се пропука и започна да се разпада. Видях го как ме поглежда и осъзнах, че с лекота може да поднови заклинанието. Но не го направи. Изправих се отново на крака, дишайки тежко.

– И така – рече Феро. – Значи, ти си онзи. – Той огледа Майкъл от главата до петите. – Мислех те за по-висок.

Майкъл сви рамене.

– Не влагах нищо лично. Не се гордея с онова, което направих.

Феро затупа с пръст по дръжката на меча си. После каза тихо:

– Сър рицарю, бих ви посъветвал да проявявате повече скромност в присъствието на по-висшите от вас. – После ме погледна пренебрежително. – Препоръчвам ви да запушите с тапа устата на този тип, докато не се научи на по-добри маниери.

Опитах се да му отвърна подобаващо, но все още не успявах да си поема дъх. Просто стоях, облегнат на бастуна си, и дишах хрипливо. Феро и Майкъл си размениха кратки кимвания, като никой от двамата не сведе поглед. След това Феро се обърна и... ами просто изчезна. Без искри, без пламъци. Просто изчезна.

– Хари, ти не си най-голямото дете в махалата – смъмри ме Майкъл. – Трябва да се научиш да бъдеш малко по-учтив.

– Добър съвет – изхриптях аз. – Следващия път ти поемаш всички дракони.

– Така и ще направя. – Той се огледа и каза: – Хората намаляват, Хари.

Беше прав. Докато наблюдавах, една вампирка в прилепнала червена рокля потупа по ръката някакъв млад мъж, облечен в черно. Той вдигна глава и срещна погледа й. Двамата се гледаха известно време, като жената се усмихваше, а лицето на мъжа постепенно се отпускаше. След това тя му каза нещо и го улови за ръката, повеждайки го към тъмнината, където не достигаха лъчите на светещите кълба. Другите вампири също водеха младежи със себе си. Наоколо се забелязваха все по-малко червени костюми и все повече хора се отпускаха блажено на земята.

– Не ми харесва накъде отива тая работа – казах аз.

– И на мен. – Гласът му бе студен като камък. – С божията помощ можем да сложим край на това.

– По-късно. Първо да поговорим с Хамлет. А после ни остава единствено да проверим самата Бианка.

– И не е някой от другите вампири? – попита Майкъл.

– В никакъв случай. Те са подчинени на Бианка. Ако са толкова силни, досега да са я изместили. Изключение правят само най-близките до нея. Това са Кайл и Кели. Тя няма толкова акъл в главата си, а той вече се отнесе. Така че, ако не е някой от гостите, значи, е самата Бианка.

– А ако не е тя?

– Засега да не мислим за това. И без това е доста заплетено. – Огледах се с присвити очи. – Виждаш ли Хамлет някъде?

Майкъл също се огледа и направи няколко крачки, за да огледа зад саксиите с папрат.

С крайчеца на окото си засякох движение. Някаква червена фигура изскочи иззад папратта и се затича към Майкъл. Обърнах се и се хвърлих върху нападателя.

– Внимавай! – изкрещях аз.

Майкъл се завъртя и в ръката му, като с магия, се появи нож. Вкопчих се във фигурата с червено наметало и рязко я обърнах с лице към мен.

Качулката се свлече от главата на Сюзан, разкривайки уплашените й тъмни очи. Беше вързала косата си на конска опашка. Носеше бяла блуза с голямо деколте и къса плисирана пола, бели чорапи до над коленете и обувки с тока. Ръцете й бяха скрити в бели ръкавици. В сгъвката на лакътя й се полюляваше плетена кошничка, а на носа й се мъдреха кръгли очилца с огледални стъкла.

– Сюзан? – измънках аз. – Какво правиш тук?

Тя въздъхна с облекчение и издърпа ръката си от моята.

– Боже, Хари, уплаши ме.

– Какво правиш тук? – попитах настоятелно аз.

– Знаеш защо съм тук – каза тя. – Дойдох да събера материал за статията ми. Опитах се да ти се обадя и да те убедя да ме вземеш, но не, ти беше твърде зает с онова, което правеше, и не можа да отделиш дори пет минутки, за да поговориш с мен.

– Не мога да повярвам – промърморих аз. – Как успя да влезеш тук?

Тя ме изгледа студено и отвори кошничката си. Бръкна вътре и извади спретната бяла покана, същата като моята.

– Сдобих се с покана.

– Какво?

– Добре де, направих си я. Едва ли си имал нещо против да взема за малко твоята назаем.

Което обясняваше защо когато потърсих поканата ми на полицата над камината, тя не беше там.

– По дяволите, Сюзан, нямаш представа какво си направила. Трябва да се махнеш оттук.

– Как ли пък не! – изсумтя тя.

– Сериозно говоря – казах аз. – Намираш се в голяма опасност.

– Спокойно, Хари. Няма да позволя на никой да ме оближе и няма да позволя на никой да ме поглежда в очите. Все едно съм в Ню Йорк. – Тя докосна очилата с пръст. – Засега нещата вървят добре.

– Нищо не разбираш – казах аз. – Нищо не разбираш.

– Какво трябва да разбера? – попита настоятелно тя.

– Нищо не разбираш – измърка нежен глас зад гърба ми. Кръвта ми се смрази. – Когато си се явила тук без покана, ти си изгубила всякакво право на защита според законите на гостоприемството. – Дочу се тих кикот. – Което означава, малка Червена шапчице, че големият лош вълк ще те излапа цялата.