Смъртоносна опасност

Глава 35

Сюзан проплака и изстена, размърдвайки се неуверено. Устните й случайно се отъркаха в ръката ми, която все още бе изцапана със засъхнала кръв. Тя се вцепени и цялото й тяло потрепери. Погледна ме с онези тъмни, огромни очи и лицето й се изкриви от копнеж. Посегна към ръката ми, но аз бързо я дръпнах.

– Сюзан, почакай.

– Какво беше това? – прошепна тя. – Много ми хареса.

Сюзан потрепери отново, застана на четири крака и погледът й бавно се фокусира върху мен.

Стрелнах с поглед Джъстин, но видях само краката й, които тя бързо прибра към себе си, свита отново в тясното пространство между пералнята и стената. Обърнах се към Сюзан, която се приближаваше на четири крака към мен.

Отдръпнах се от нея, опипвайки пода с ръка. Напипах окървавената кърпа, която бях използвал по-рано, и я метнах към Сюзан. Тя се спря за миг, погледна кърпата, след което се наведе със стон към нея и започна да я лиже.

Изпълзях по-далеч от нея. Продължаваше да ми се вие свят.

– Джъстин – изсъсках аз. – Какво да правим?

– Нищо не можем да направим – прошепна тя. – Не можем да излезем. Тя не е на себе си. Щом убие веднъж, с нея е свършено.

Погледнах я през рамо.

– Щом убие? Какво имаш предвид?

Джъстин ме гледаше с тъжните си очи.

– Щом убие. Тя е различна. Но докато процесът не бъде завършен, тя не е съвсем като тях. Докато не убие някого, като се храни от него. Така е прието при Червените.

– Значи, все още си е Сюзан?

Джъстин отново помръдна раменете си с незаинтересувано изражение на лицето.

– Може да се каже.

– Ами ако поговоря с нея? Ако успея да проникна в съзнанието й? Ще можем ли да изкараме тази гадост от нея?

– Не съм чувала някой да го е правил – каза Джъстин и потрепери. – Остават си такива. Постепенно се влошават. Накрая губят контрол и убиват. И тогава всичко свършва.

Прехапах устната си.

– Сигурно можем да направим нещо.

– Да я убием. Тя е още слаба. Може да успеем, ако действаме заедно. Ако изчакаме да продължи да се прев-ръща, докато гладът й даде сила, тя ще победи и двама ни. Затова сме тук.

– Не – казах аз. – Няма да я нараня.

След думите ми по лицето на Джъстин се мерна нещо, но не можах да разбера дали е топлота, или нещо по-горещо и гневно. Тя затвори очи и каза:

– Тогава може би след като пие от кръвта ти, ще умре от отровата в нея.

– По дяволите, не може да няма нещо. Нещо, което да ми подскажеш.

Джъстин сви рамене и поклати изморено глава.

– Ние вече сме мъртви, господин Дрезден.

Стиснах зъби и се обърнах към Сюзан. Тя продължаваше да ближе кърпата, издавайки раздразнени, хълцащи звуци. После вдигна глава и се вторачи в мен. Можех да се закълна, че скулите и челюстите й изпъкваха по-силно под кожата. Очите й придобиха бездънна дълбина и се впиха в мен, подканяйки ме да се взра по-надълбоко в тази шеметна, трескава тъмнина.

Извърнах глава, преди да попадна в капана й. Сърцето ми биеше ускорено, но силата на взора й и без това беше започнала да избледнява. Сюзан се намръщи объркано, примигна и тъмната сила, която беше проникнала в очите й, изчезна.

Но въпреки че погледът й не беше успял да ме омагьоса, да ме хипнотизира, превръщайки ме в безпомощна жертва, той ми подсказа нещо важно: спомените на Сюзан от взирането в душата ми не можеха да бъдат изтрити. Кръстницата ми не ги беше пипала. Какъв съм глупак. Когато смъртен погледне в душата на някой, който притежава Зрението, когато наистина проникне в нея, както би направил някой магьосник, то това, което види, се отпечатва завинаги в съзнанието му. А когато магьосник погледне в очите на някой човек, това е просто друг начин за използване на вътрешното зрение. Нещо като двупосочно приложение, защото човекът, в когото се взирате, получава възможност да погледне и във вас.

Двамата със Сюзан бяхме погледнали в душите си преди повече от две години. Тя ме беше подмамила да го направя. Точно след като започна по-упорито да ме прес-ледва в търсене на материали за списанието си.

Лий не би могла да открадне спомените за моята душа. Но можеше да ги прикрие с нещо, да ги замъгли. За обикновения човек няма голяма разлика между двете.

Но аз съм магьосник, по дяволите. Не съм обикновен.

Откакто започнахме да се срещаме, двамата със Сюзан станахме много близки. Време, прекарано заедно. Споделяне на идеи, време, тела. А подобна близост създава здрава връзка. Която аз може би щях да успея да използвам, за да разкрия замъглените спомени. Да помогна на Сюзан да стане отново такава, каквато беше.

– Сюзан – казах аз, като се стараех гласът ми да звучи силно и отчетливо. – Сюзан Родригес.

Тя потрепери, когато произнесох Името й. Облизах устните си и пристъпих към нея.

– Сюзан, искам да ти помогна. Разбираш ли? Искам да ти помогна, ако мога.

Тя преглътна поредния хленч.

– Но аз съм толкова жадна. Не мога.

Докато се приближавах към нея, протегнах ръка и откъснах едно косъмче от косата й. Тя не реагира, макар че се наведе към мен и вдъхна дълбоко през носа, като при издишането тихо изстена. Можеше да подуши кръвта ми. Не знаех каква част от токсина вече е проникнала в кръвта ми, но не исках Сюзан да пострада. „Няма време за мотаене, Хари.“

Увих косъма около дясната ми ръка. Два пъти. После го стиснах в юмрук, намръщих се и посегнах да хвана лявата ръка на Сюзан. Плюх върху пръстите ми и потърках дланта й, след което притиснах ръката й върху юмрука ми. Връзката, която и без това вече вибрираше между телата ни, се изопна като струна, усилена от слюнката ми, от косъма в ръката ми, от сливането на телата ни на мястото, където плътта ни се беше докоснала.

Затворих очи. Всеки опит да използвам магията ми носеше болка. Отслабеното ми тяло се разтрепери. Нап-регнах се, опитвайки се да концентрирам волята си. Замислих се за времето, което бях прекарал със Сюзан, за всички неща, които никога не бях намерил куража да й кажа. Спомних си смеха й, усмивката, начина, по който устните й се притискаха към моите, уханието на шампоана й под душа, топлината на тялото й, притиснато към моето, докато спим. Събрах всички спомени за времето, прекарано заедно, и започнах да се опитвам да ги изтласкам през връзката, която се беше установила помежду ни.

Спомените потекоха по ръката ми към нейната и бяха спрени там от някаква неясна, гъвкава бариера. Заклинанието на кръстницата ми. Тласнах по-силно, но съпротив-лението само се засилваше.

Сюзан изскимтя жално и гладно. Тя се надигна на колене и се облегна на мен, плъзгайки устни към гърлото ми. Езикът й докосна кожата ми и желанието пробяга по тялото ми като електрически заряд. Предполагам, че и на прага на смъртта хормоните ще продължават да бушуват.

Продължавах да се боря със заклинанието на кръстницата ми, но то не помръдваше от мястото си. Чувствах се като дете, което неуспешно блъска по тежка стъклена врата.

Сюзан потрепери и продължи да ближе гърлото ми.

Кожата ми пламтеше приятно, след което започна пос-тепенно да губи чувствителността си. Част от болежките ми утихнаха. И след това почувствах зъбите й – остри зъби, които се забиват в мен.

Извиках изненадано. Ухапването не беше силно. Когато се забавлявахме, тя ме беше хапала и по-силно. Но тогава очите й не изглеждаха така. И кожата ми не изтръпваше под наркотичните й целувки. Тогава тя не беше на път да стане член на клуб „Вампир“.

Натиснах още по-силно върху заклинанието, но силите ми отслабваха. Сюзан ме ухапа по-дълбоко и аз усетих как тялото й се напряга, става по-силно. Тя вече не се облягаше на мен. Почувствах как едната й ръка се плъзва по тила ми. Това не беше жест на привързаност, а за да ми попречи да се движа. Тя си пое дълбоко дъх.

– Тук е – прошепна тя. – Тук е. Толкова е вкусна.

– Сюзан – казах аз, като не спирах да оказвам натиск върху заклинанието на кръстницата ми. – Сюзан, моля те, недей. Не си отивай. Нужна си ми тук. Ще се нараниш. Моля те. – Почувствах как челюстите й започнаха да се затварят. Зъбите й не бяха остри като вампирските, но и човешките зъби могат с лекота да разкъсат кожата. Тя пропадаше. Почувствах как връзката между нас отслабва. – Толкова съжалявам. Не исках да те подведа – казах аз и се отпуснах в ръцете й.

Нямаше смисъл да продължавам борбата, но въпреки това не се отказвах. Заради нея, не заради мен. Вкопчих се в тази мисъл, в натиска, който оказвах върху заклинанието, в спомените за мен и Сюзан заедно.

– Обичам те.

Защо се получи точно в този момент, защо оплетената от кръстницата ми паяжина поддаде, сякаш тези думи й бяха подействали като жив огън, не знам. Все още не съм намерил обяснение. Вълшебните думи сами по себе си не съществуват. Думите са просто приносители на магията. Те й придават форма, правят я използваема, описват образите, към които се стреми.

Но мога да кажа следното: някои думи имат мощ, която няма нищо общо със свръхестествените сили. Те отекват в сърцето и ума, остават да живеят дълго след като звукът от произнасянето им отдавна е заглъхнал. Те притежават сила и тя си е съвсем истинска.

Тези две думи бяха точно такива.

Аз нахлух в нея през връзката, потънах в тъмнината и объркването, които я сковаваха, и видях в мислите й, че появата ми е като пламък в безкрайния студ, като маяк, проб-лясващ в нощта. Светлината се появи, понесла спомена за нас двамата, и събори вътрешните прегради, унищожи заклинанието на Лий, изтръгна тези спомени от кръстницата ми, където и да се намираше тя, и ги върна у дома.

Чух Сюзан да плаче от внезапно нахлулите спомени. Беше се променила право там, в ръцете ми. Мъчителното нечовешко напрежение се беше променило. Не беше изчезнало, но се беше променило. Сега това бяха напрежението на Сюзан, объркването на Сюзан, болката на Сюзан – чувстващата, застанала нащрек Сюзан.

Силата на заклинанието бавно избледня, оставяйки след себе си само някакво бледо възпоминание, като паднала в нощта светкавица, която оставя в тъмното заслепяващи цветове.

Установих, че стоя на колене до нея и я държа за ръката. Тя продължаваше да притиска главата ми към себе си. Зъбите й все още бяха долепени към гърлото ми.

Посегнах с другата си трепереща ръка и я погалих по косата.

– Сюзан – казах нежно аз. – Сюзан, остани с мен.

Натискът отслабна. Почувствах горещите й сълзи върху рамото ми.

– Хари – прошепна тя. – О, господи, толкова съм жадна. Искам го толкова силно.

Затворих очи.

– Знам – отвърнах й. – Съжалявам.

– Можех да пия от теб. Можех да го направя – прошепна тя.

– Да.

– Ти нямаше да можеш да ме спреш. Ти си слаб, болен.

– Нямаше да мога да те спра – съгласих се аз.

– Кажи го отново.

Намръщих се.

– Какво?

– Кажи го отново. Помага ми. Моля те. Толкова е трудно да не...

Преглътнах.

– Обичам те – казах аз.

Тя се сгърчи така, сякаш я бях ударил в корема.

– Обичам те – повторих аз, – Сюзан.

Тя отлепи устните си от кожата ми и ме погледна в очите. Нейните си бяха старите – кафяви, топли, кървясали, пълни със сълзи.

– Вампирите – каза тя. – Те...

– Знам.

Тя затвори очи и по бузите й потекоха сълзи.

– Оп-питах се да им попреча. Опитах се.

Отново ме преряза болка, но този път тя нямаше нищо общо с отровата или с нараняванията ми. Прониза ме остро точно под сърцето, сякаш някой ме беше пробол с ледена шушулка.

– Знам, че си се опитала – казах аз. – Знам.

Тя се притисна към мен, плачейки. Прегърнах я.

След доста продължително мълчание тя прошепна:

– Още е в мен. Не си отива.

– Знам.

– Какво да правя?

– Ще поработим върху това – отвърнах аз. – Обещавам. Точно сега имаме други проблеми.

И докато я прегръщах в мрака, аз набързо й разказах какво се беше случило.

– Някой ще дойде ли за нас? – попита тя.

– Аз... не вярвам. Дори Томас и Майкъл да са успели да се измъкнат, те не могат да нападнат къщата. Ако изобщо успеят да се измъкнат от Небивалото. Майкъл би могъл да отиде при Мърфи, но тя не може просто така да нахлуе тук без заповед. А контактите на Бианка сигурно ще я забавят доста време.

– Трябва да те измъкнем оттук – каза тя. – Трябва да отидеш в болница.

– На теория става. Просто трябва да измислим как да го приложим на практика.

Тя облиза устните си.

– Аз... можеш ли да вървиш?

– Не знам. Каквато и сила да ми беше останала, всичката замина при това последното заклинание.

– Ами ако заспиш? – попита тя.

– Кравос ще получи възможността да ме измъчва.

Замълчах и се загледах в отсрещната стена.

– Господи – прошепна Сюзан. После нежно ме прегърна. – Обичам те, Хари. Трябва да свикваш да го чуваш... – Гласът й секна и тя ме погледна. – Какво?

– Точно така – казах аз. – Точно така трябва да се случи.

– Какво трябва да стане? Не разбирам.

Колкото повече го обмислях, толкова по-щуро ми се струваше. Но можеше и да се получи. Ако успеех да преценя точно времето...

Хванах Сюзан за раменете и я погледнах в очите.

– Можеш ли да издържиш? Да не се поддаваш на съб-лазънта още няколко часа?

Тя потрепери.

– Така мисля. Ще се опитам.

– Добре – казах аз и си поех дълбоко дъх. – Защото аз трябва да заспя достатъчно дълбоко, за да започна да сънувам.

– А Кравос? – рече Сюзан. – Кравос ще се вмъкне в теб. Ще те убие.

– Да – отвърнах аз и отново въздъхнах. – Точно на това разчитам.