Смъртоносна опасност

Глава 30

В игрите, в книгите по история и на лекциите по военно изкуство учителите, старите бойци и другите теоретици представят диаграми и макети на армии, подредени в спретнати редици и колони. Представят ви в методичен порядък как съответната дивизия пробива редиците на противника или как онова подразделение е удържало позицията си, докато останалите са отстъпвали.

Но това е илюзия. Действителното сражение между армии, в което участват стотици или хиляди бойци, е нещо напълно объркано, променливо и трудно проследимо. Илюзията може да ви покаже изхода от битката, но не ви дава никаква представа за вълната от тела, воплите, страха, колебливото втурване напред или назад. По време на битка всичко представлява смесица от необуздани движения и звук, размазани образи, които изчезват от погледа още преди да сте успели да осъзнаете какво виждате. Инстинктът и рефлексите са всичко – няма време за мислене, а ако успеете да спечелите секунда-две, то единствената мисъл в главата ви е: „Как да остана жив?“. Усещате отчетливо какво се случва около вас. Всичко това е някакъв неопределен вид мъчение, един вид преходен ад – защото по един или друг начин присъствието ви в него не продължава дълго.

Вълната от вампири се устреми срещу нас. Нападнаха ни със зверска бързина, неясни очертания на изкривени, опулени лица и плашещи черни очи. Устите им бяха широко отворени, резците оголени, те съскаха и виеха. Един от тях държеше дълго копие, с което мушна напред към голия корем на Томас. Джъстин изпищя. Томас замахна с кристалния си меч и отби удара, отсичайки острието.

Това не обезкуражи нападащия вампир, който се хвърли напред и впи зъбите си над лакътя на Томас. Той се опита да го отблъсне назад, но вампирът стискаше здраво. Томас промени тактиката си, повдигна рязко вампира нагоре така, че краката му се отлепиха от земята, и разпра корема му с меча си, разпилявайки вътрешностите му по пода. Вампирът падна на земята и от гърлото му се разнесе бълбукащ звук, смесен с ярост и агония.

– Целете се в коремите! – изкрещя Томас. – Без кръв ще са твърде слаби, за да се бият!

Майкъл улови за дръжката едно спускащо се над главата му мачете и разпра с ножа си корема на вампира, който го държеше. Плисна кръв и създанието се просна, гърчейки се, на пода.

– Знам – отвърна рязко той и стрелна Томас с раздразнен поглед.

И се изгуби под лавина от облечени в червено тела.

– Майкъл! – извиках аз.

Опитах се да си пробия път до него, но ме отблъснаха. Видях го да се бори, паднал на едно коляно, видях как вампирите се нахвърлят върху него с ножове и зъби, и някой от тях гореше, както преди, аз не можех да го видя.

Зад купчината вампири, затрупали падналия рицар, се появи Кайл Хамилтън. Той ме погледна, оголи зъби и вдигна един полуавтоматичен пистолет, от скъпите модели. Позлатен.

– Сбогом, Дрезден.

Вдигнах бастуна, чиито руни проблясваха в синкаво и бяло, и изкрещях:

– Venteferro!¹⁴

¹⁴ Заклинание на Хари Дрезден, предизвикващо магнитно въздействие върху метала. – Б. пр.

Магическата енергия на руните зашепна мълчаливо. Не съм особено силен в земната магия, но предпочитам да ми е подръка. Руните и силата, която бях влял в бастуна, уловиха пистолета в невидими магнитни вълни. Притеснявах се, че заклинанието, което бях наложил върху бастуна, може и да е изветряло, но то си беше още там. Пистолетът излетя от ръцете на Кайл.

Запратих го право в лицето на друг вампир, който се приближаваше към Джъстин. Оръжието го удари със свръхзвукова скорост и го отхвърли някъде назад в тъмното. Джъстин се обърна точно когато към нея скочи втори вампир, но мечът на Томас му подсече краката.

– Iesu domine!¹⁵ – Гласът на Майкъл се разнесе изпод вампирската купчина като сигнална армейска тръба и телата се разлетяха на всички страни, като отхвърлени от взрив. Плътта се свличаше от телата им на кървави парцали, разкривайки лъщящата мазна черна плът отдолу. – Domine! – изкрещя Майкъл и изправяйки се на крака, отърси от себе си безформените вампирски тела така, както куче се отръсква от водата. – Lava quod est sordium!¹⁶

¹⁵ Господи Исусе! (Лат.) – Б. пр.

¹⁶ Изчисти, каквото е нечисто! (Лат.) – Б. пр.

– Напред! – извиках аз и хукнах към стълбите, водещи към платформата.

Майкъл разсече морето от алени костюми на две – зашеметените вампири се надигаха от земята или отстъпваха назад, съскайки. Сюзан и Джъстин хванаха един от тях, който се опитваше да се промъкне по-близо, и отказаха останалите да последват примера му, като го заляха със светена вода от кошничката на Сюзан. Създанието нададе вой, падна на земята и притиснало ръце към очите си, започна да се гърчи като настъпен червей.

– Бианка! – извика Томас. – Единственият ни шанс е да убием водача им!

От тъмнината излетя нож – твърде бързо, за да успея да го видя. Но Томас го забеляза. Той протегна ръка, отби острието с меча си и ножът отлетя в тъмното.

Стигнахме в подножието на стълбата.

– Томас, задръж ги тук. Майкъл, ние се качваме горе.

Не изчаках да видя кой е чул думите ми; просто се обърнах и хукнах нагоре по стъпалата с шпага и бастун в ръце и свит от страх стомах. Нямахме никакви шансове да спасим навреме Лидия.

И въпреки това успяхме. Касапницата очевидно беше привлякла вниманието на Мавра и тя гледаше кръвта с оголени зъби. Щом ме зърна, лицето й се изкриви от злоба. Обърна се рязко към Лидия и вдигна меча над главата си.

– Майкъл! – извиках аз и вдигнах бастуна. – Venteferro!

Когато енергията ми обгърна Аморакус, той избухна в синкави и златисти пламъци и Мавра зави от неочакваната болка. Тя отстъпи назад, но продължаваше да стиска меча с бледните си ръце.

– Какво пък, сама си го изпроси – промърморих аз. Бастунът пушеше и трепереше в ръката ми, но аз стиснах зъби и извиках: – Vente! Venteferro!

Описах с бастуна дъга във въздуха. Мечът издигна съскащата Мавра над земята и полетя като плажна топка надолу. Вампирката се стовари върху камъните, което беше съпроводено от противния звук на трошащи се кости. Аморакус избухна в облак от гневни искри и излетя от ръката й.

Заля ме вълна от умора, зави ми се свят и аз едва не се строполих на земята. Въпреки че бях използвал бастуна с руните като фокусатор, усилието беше изчерпало силите ми. Оставаше ми да стисна зъби и да се надявам, че няма просто да се катурна на една страна. Буренцето ми с магия се беше изпразнило напълно.

– Хари! – извика Майкъл. – Внимавай!

Обърнах се и видях, че Мавра отново се насочва към платформата. Този път не си прави труда да използва стълбището и направо кацна на няколко метра от мен. Майкъл се хвърли напред; в едната си ръка стискаше камата с острието надолу и я протягаше като кръст към Мавра. Вампирката вдигна ръцете си срещу него и тъмнината потече от тях като поток от черен нефт. Тя засъска и забълбука, попадайки върху острието и дрехите на рицаря, но Майкъл разряза пелената й. Камата, превърната в кръст, пламтеше в бял огън. Мавра нададе съскащ вопъл и се отдръпна от него, отдалечавайки се от мен.

– Хари! – изкрещя Томас откъм стълбището. – Побързай! Няма да издържим още дълго!

Погледът ми се плъзна по платформата, но Бианка или прислужниците й не се виждаха никъде, въпреки че ярката светлина от кръста на Майкъл осветяваше и най-тъмните места. Забързах към Лидия, междувременно прибирайки шпагата обратно в бастуна.

– Още дълго? Изненадан съм, че все още сме живи!

– Светлината сияе най-ярко в най-дълбоката тъмнина! – извика Майкъл и на лицето му се изписа свирепо тържество. Очите му грееха с такава страст, каквато не бях виждал досега. Той продължаваше да изтласква Мавра назад под заплахата от парализиращия огън на кръста, докато тя не падна с писък от платформата. – Елате, сили на нощта! Ние ще удържим!

– Ще се махнем колкото се може по-бързо оттук, ето какво ще направим – промърморих аз под носа си, а на висок глас казах: – Слизаме долу! Бързо!

Обърнах се и видях как Томас, Сюзан и Джъстин удържат вампирите в полукръг под светлината на прожекторите в подножието на стълбата. По телата на вампирите висяха парчета кожа и дрехи. Някои от Червения двор отчасти бяха запазили човешките си лица, но повечето бяха в истинския си вид, без маските си от плът. Черни същества с провиснала плът, с изкривени, ужасяващи лица и кореми, издути от прясно погълнатата кръв. Черните им очи, в които се четеше само глад, проблясваха под прожекторите. Дългите им, кокалести пръсти завършваха с дълги закривени нокти, същите като на краката. Ципите между ръцете и слабините им бяха покрити с противна слуз – от предишните красиви тела и фигури не беше останало нищо.

Един вампир се хвърли върху Томас, докато друг се опита да хване Сюзан. Тя тикна кръста си в лицето му, но този път дървото не засия, както бе станало с Мавра. С магията на вярата невинаги се работи лесно, дори срещу вампири, а членовете на Червения двор, които бяха твърдо стъпили в реалността, за разлика от по-магическите си роднини от Черния, не можеше да бъдат прогонени толкова лесно. Вампирът нададе вой, пастта му зейна и запенена слюнка опръска червената качулка на Сюзан.

Тя се извърна и със свободната си ръка хвърли друго бурканче, пълно със светена вода – но не към вампира, а върху стъклото на прожектора до него. Водата се изпари със съскане почти мигновено и облакът пара обгърна напълно вампира. Той нададе писък, който се извиси до честота, недоловима от човешкото ухо, и отскочи от Сюзан. Кожата му се свлече от тялото, разкривайки черните жилави мускули и костите отдолу.

Сюзан отвори капака на кошничката и измъкна пистолета си. Стреля бързо три пъти в корема на вампира; той се разкъса и от него блъвна облак кръв. Вампирът падна на земята и аз си помислих, че тя току-що беше убила едно от чудовищата – окончателно и безвъзвратно. Връхлетя ме вълна от свирепа гордост и аз се затичах надолу по стълбите.

И тук късметът ни секна.

Джъстин отстъпи на крачка от нас и тогава отнякъде внезапно изскочи Бианка, сграбчи я за косата и я задърпа след себе си. Томас се обърна, но беше твърде късно. Бианка притисна момичето с гръб към гърдите си и пръстите й обхванаха с измамна нежност гърлото й. Другата ръка на Бианка, която не беше изгубила човешката си външност, галеше корема на момичето. Джъстин се опита да се освободи, но вампирката невъзмутимо наведе главата й настрани и бавно и чувствено прокара език по гърлото й. Очите на Джъстин се разшириха, изпълнени с паника. След това погледът й натежа. Тя потрепери, тялото й се отпусна в ръцете на Бианка и бавно се изви назад. Бианка сви плътните си устни и промърмори нещо в ухото на Джъстин, което накара момичето да изскимти.

– Достатъчно – рече Бианка и в двора веднага се възцари тишина. Двамата с Майкъл стояхме на стълбите близо до Томас и Сюзан. Вампирите ни заобиколиха в полукръг, като се стараеха да стоят извън обсега на Томасовия меч. Лидия не помръдваше в прегръдките ми. Бианка ме погледна и каза: – Играта свърши, магьоснико.

– Все още не си ни победила – отвърнах аз. – За всички вас ще е по-добре да се махнете от пътя ми, преди наистина да съм се ядосал.

Бианка се засмя и откъсна няколко листчета от облеклото на Джъстин, разголвайки още повече гърдите й.

– Нали не ме смяташ за толкова глупава, че да се вържа на блъфа ти, Дрезден. Ти вече похаби голяма част от силата си. Онова, което е останало, едва успява да те държи на крака. Ако можеше да си пробиеш път навън, досега да си го направил. – Погледът й се отмести към Майкъл. – А вие, сър рицарю, вие ще загинете славно, отнасяйки много от ужасните същества на нощта със себе си. Но ние сме много, а вие сте сам и без меч. Ще умрете.

Погледнах към Томас и Сюзан и казах:

– Добре тогава. Изглежда, съм постъпил правилно, като си доведох помощници. Целият ти Двор, Бианка, няма да ни победи. – Огледах вампирите, които се бяха събрали пред стълбището, и продължих: – Всичките ти творения тук имат цяла вечност пред себе си и ще е жалко да се лишат от нея. Накрая сигурно ще ни пипнеш. Но всеки от вас, който пожелае да изгуби вечността пръв, моля да заповяда. Просто да пристъпи напред.

За миг в двора настъпи тишина. Позволих си да допусна мъничко надежда в разтупканото ми сърце. Кени Роджърс, изяж се от яд. Ако блъфът ми проработи, значи, съм по-голям комарджия и от него.

Бианка само се усмихна и каза на Томас:

– Тя е толкова красива, братовчеде от Белия двор. Пожелах я в момента, в който я видях. – Бианка облиза устните си. – Какво ще кажеш за една сделка?

Ухилих се презрително.

– Нима мислиш, че ще се пазарим с теб?

Томас ме погледна. Невероятно, но той беше абсолютно чист – с изключение на няколкото малки капки кръв, които бяха попаднали върху бледата му кожа, набед-рената превръзка и крилата.

– Говори – каза той. – Слушам те.

– Дай ни ги, Томас Рейт – каза Бианка. – Дай ни тези тримата и аз ще ти върна момичето цяло и невредимо. Сега вече мога да имам толкова малки играчки, колкото си искам. Една повече или по-малко...

– Томас – казах аз, – знам, че се познаваме съвсем отскоро, но не я слушай. И без това вече се опита да те убие.

Томас отмести погледа си от Бианка към мен и обрат-но. За миг очите ни се срещнаха – но достатъчно продължително, за да успея да надникна в него. След това той погледна настрани. Останах с впечатлението, че се опитва да ми каже нещо, не знам какво. Може би искаше да се извини.

– Знам, господин Дрезден – каза той, – но... Боя се, че ситуацията се промени.

Той не удари Сюзан; просто вдигна обутия си в сандал крак и леко я тласна към тълпата вампири. Тя успя само да извика изненадано и те я отведоха, повлякоха я към тъмнината.

Томас отпусна меча си и се обърна към мен, с гръб към вампирите. Съскайки злобно, те започнаха да се приближават към мен и Майкъл, заобикаляйки Томас. Един от тях се отърка в краката му. Устните му се изкривиха отвратено и той отстъпи встрани.

– Съжалявам, господин Дрезден. Хари. Наистина ми допаднахте. Но се боя, че харесвам себе си много повече.

Томас отстъпи назад, докато вампирите продължаваха да се приближават към стълбите. Някъде в тъмното Сюзан нададе кратък, изпълнен с ужас писък, който премина в стон. После настъпи тишина.

Бианка ме погледна над полюляващата се глава на Джъстин и се усмихна сладко.

– И така, магьоснико, това е краят. Вие двамата ще умрете. Но не се тревожи. Никой няма да намери телата ви. – Тя се обърна назад, към сумрака, който бавно поглъщаше Томас, и каза: – Кайл, Мавра. Убийте и малкото бледо копеле.

Томас рязко обърна глава към Бианка и изръмжа:

– Ти, кучко!

Отворих и затворих уста, но от нея не излезе нито звук. И как би могъл? Нито една дума не би могла да предаде безсилието, гнева и страха, които се трупаха в мен. Те разкъсаха умората ми като шипове на бодлива тел. Не беше честно. Направихме всичко, което можахме. Бяхме рискували всичко.

Не ние. Изборът беше мой.

Аз бях рискувал всичко.

И бях загубил.

Двамата с Майкъл не можехме да се бием срещу тях сами. Те бяха отвели Сюзан. Помощта, която мислехме, че сме намерили, се обърна срещу нас.

Те бяха хванали Сюзан.

И за това бях виновен аз. Не я бях послушал, когато трябваше. Не я бях защитил. И сега тя щеше да умре заради мен.

Не знам как би се почувствал някой друг, осъзнавайки нещо такова. Не знам дали отчаянието, омразата към себе си и безпомощната ярост ще го пречупят като трошлив цимент, или ще го стопят като мръсно олово, или ще го натрошат като евтино стъкло.

Знам само какво ми се случи на мен.

Пламнах.

Огън в сърцето ми, огън в мислите ми, в очите ми. Аз горях, горях дълбоко във вътрешностите ми, горях на места, които дори не знаех, че могат да болят.

Не си спомням заклинанието или думите, които произнесох. Но помня как посегнах към болката. Помня как си помислих, че ако ще умираме, то Бог да ми е на помощ, но слаб или не, безнадежден или не, аз щях да взема тези кръвожадни кучи синове с мен. Щях да им покажа, че не могат просто ей така да си играят със силите на сътворението, със самия живот. Никак не е за препоръчване да се изпречвате на пътя на магъосник от Белия съвет, когато приятелката му е отвлечена.

Мисля, че Майкъл сигурно беше почувствал нещо и беше взел момичето от ръцете ми, защото следващото нещо, което си спомням, бе как протегнах ръце към нощното небе и изкрещях:

– Fuego! Pyrofuego!¹⁷ Горете, мазни копелета! Горете!

¹⁷ Заклинание на Хари Дрезден, предизвикващо опустошителна огнена атака. – Б. пр.

Повиках огъня – и той се отзова.

Върховете на дърветата, подстригани във формата на крепостни кули, избухнаха в ослепителни пламъци, които веднага се прехвърлиха надолу, към храстите. Огънят се издигна във въздуха – на десет, петнайсет метра – и внезапното му избухване създаде бясна буря, която се завихри около нас, повдигайки всички, освен мен, от земята.

Стоях в окото на бурята, а съзнанието ми сияеше, озарено от силата, която протичаше през мен. Тя ме изгаряше и това караше някои части от мен да ликуват. Вятърът развяваше наметалото ми в алено-черен облак. Огънят освети и най-глухите ъгълчета на двора, разкривайки пред погледа ми остатъците от вампирското пиршество. Навсякъде лежаха на жалки купчинки младите хора, които бях видял по-рано. Някои от тях потрепваха. Някои от тях дишаха. Неколцина скимтяха и се опитваха да изпълзят по-далеч от топлината – но повечето лежаха абсолютно, ужасяващо неподвижни.

Бледи. Красиви.

Мъртви.

Яростта ми нарастваше. Набъбваше в мен и ме изгаряше и аз отново посегнах към огъня. Пламъците изригнаха навън и уловиха един от по-страхливите вампири, който се беше стаил най-отзад и се опитваше да нахлузи човешката си маска върху смачканото си прилепско лице. Огънят го докосна, усука се около него, овъглявайки кожата му, повлече го обратно към центъра и го захвърли в бурята.

Магията танцуваше в очите ми, в главата ми, в гърдите ми, бушуваше свободно, без всякакъв контрол. Не можех да проследя всичко, което се случваше. Все повече вампири се оказваха близо до пламъците и започваха да пищят. От земята се извиха огнени пипала, които започнаха да пълзят из двора като змии. Сенките изведнъж оживяха, замятаха се наоколо с писъци, търсейки път за бягство.

Усетих как сърцето ми се сви в гърдите и спря да бие. Олюлях се и изпъшках. Майкъл ме подхвана, преметнал Лидия през рамото си в пожарникарска хватка. Разкъса пламналото си наметало и го хвърли настрани. Прехвърли ръката ми през врата си и ме повлече надолу по стълбите.

Около нас се кълбеше дим, гъст и задушаващ. Бях напълно безпомощен, кашлях и ми се повдигаше. Потокът на магията, който течеше през тялото ми, беше започнал да забавя ход и вече едва цъцреше – не защото му бях наредил да спре, а просто защото вече се бях изчерпал. Болеше ме. Огънят изригваше от сърцето ми, ръцете и краката ми се свиваха и разпускаха конвулсивно. Не можех да си поема дъх, не можех да мисля и някъде сред всичката тази болка знаех, че ще умра.

– Господи! – Майкъл се закашля. – Господи, знам, че Хари невинаги е постъпвал така, както би постъпил Ти! – Той залитна напред под тежестта ми и тази на момичето. – Но той е добър човек! Той се бие срещу враговете Ти! Не заслужава да умре тук, Господи! Затова, ако проявиш милостта да ми покажеш как да се измъкна оттук, наистина ще съм Ти благодарен.

В този миг димът се раздели и чистият въздух ни удари в лицата като кофа изворна вода.

Паднах на земята. Майкъл пусна момичето някъде край мен и разкъса евтиния смокинг. Постави дланта си върху сърцето ми и тихо проплака. После си спомням само болката и ритмичните силни удари по гърдите ми.

След това сърцето ми потрепна и отново затуптя, а червената пелена на болката пред очите ми се разсея.

Погледнах нагоре.

Димът се беше разделил, образувайки тунел – сякаш някой беше пъхнал в него прозрачна стъклена тръба за чист въздух и ние стояхме в нея. В далечния край на тунела стоеше слаба, гъвкава фигура, висока, женствена. От двете й страни стърчаха нещо като криле, макар че може и да ми се привиждаше: светлината струеше от всички страни, създавайки игра на светлосенки.

– Не знаех, че Той е толкова прозаичен – изхриптях аз.

Майкъл се отдръпна от мен и на изцапаното му със сажди лице грейна усмивка.

– Оплакваш ли се?

– Б-боже, не. Къде е Сюзан?

– После ще се върна за нея. Да вървим.

Бях твърде уморен, за да споря. Позволих му да ме изправи на крака. Той вдигна Лидия и тръгнахме, залитайки, към фигурата в далечния край на тунела.

Лий. Моята кръстница фея.

Двамата се спряхме. Майкъл потърси ножа си, но той беше изчезнал.

Лий ни погледна, повдигайки елегантната си вежда. Абсолютно чистата й синя рокля се вееше около нея, а ореолът от копринени коси можеше да съперничи с яркостта си на бушуващия пожар. Видът й беше много съб-лазнителен и тя все още държеше под мишница черната кутия, която й беше подарила Бианка.

– Кръстнице – изненадано промълвих аз.

– Е, глупчо? Какво чакаш? Направих си труда да ти покажа пътя за бягство. Бягай.

– Ти си ни спасила? – изхриптях аз.

Тя въздъхна и завъртя очи.

– Макар това да ми причинява неописуема болка, която просто не мога да изразя с думи – да, дете. Как иначе ще те получа, ако позволя на тия съскащи твари от Червения двор да те убият? Кълна се в звездите, магьоснико, смятах те за по-умен.

– Ти си ме спасила. За да можеш да ме вземеш.

– Но не по този начин – отвърна Лий, притискайки деликатно към носа си копринена кърпичка. – В момента представляваш просто една огризка, а аз искам целия плод. Върви си почини, дете. Скоро пак ще поговорим.

След това отстъпи назад и изчезна.

Майкъл ме измъкна от къщата. Спомням си миризмата на стария му пикап – дървени стърготини, пот и кожа. Старата седалка изскърца под тялото ми.

– Сюзан – промърморих аз. – Къде е Сюзан?

– Ще се опитам.

Известно време се носех в тъмнината, усещайки само тъпата болка в гърдите и топлата кожа на Лидия, която докосваше ръката ми. Опитах се да се размърдам, да проверя дали момичето наистина е добре, но това изискваше твърде много усилия.

Вратата на пикапа се отвори и отново се затвори. Моторът забръмча.

След това милостивият мрак покри всичко.