Смъртоносна опасност

Глава 19

Животът на хората е свързан с един вид математика. Прехвърляте цифрите машинално, без да го осъзнавате, точно както правят лекарите на бойното поле. Този пациент няма шанс да оцелее. Този има, но само ако оставя третия да умре.

За мен частите на уравнението бяха сравнително елементарни. Демонът, жаден за отмъщение, ще тръгне след онези, които са го погубили. Призракът ще помни само хората, които са били пред очите му в онези последни мигове. Това означаваше, че Мърфи и Майкъл бяха другите му две мишени. Майкъл имаше добра възможност да се защити срещу тази твар – по дяволите, шансовете му бяха дори по-добри от моите. Но не и Мърфи.

Звъннах на домашния телефон на Мърфи. Никой не ми вдигна. Обадих се в кабинета й и тя вдигна телефона, произнасяйки с уморен глас:

– Мърфи.

– Мърф – казах аз. – Виж какво, трябва да ми се довериш и да направиш каквото ти кажа. Ще бъда при теб след около двайсетина минути. Възможно е да се намираш в опасност. Не мърдай оттам и не заспивай, докато не пристигна.

– Хари? – попита Мърфи. Долових в гласа й нотки на раздразнение. – Искаш да кажеш, че ще закъснееш?

– Да закъснея ли? Не, по дяволите. Виж какво, просто прави каквото ти казвам, чу ли?

– Тези глупости не ми харесват, Дрезден – изръмжа Мърфи. – Не съм спала от два дни. Ти ми каза, че ще си тук след десет минути, и аз ти отговорих, че ще почакам.

– Двайсет. Казах двайсет минути, Мърфи.

Можех да почувствам изпепеляващия й поглед през телефона.

– Не се дръж като задник, Хари. Друго ми каза преди пет минути. Ако това е някаква шега, да знаеш, че въобще не ми е смешно.

Примигнах и вътрешностите ми на мястото, където Кошмара бе забил зъбите си, изстинаха. В слушалката се чу пукане и пращене и аз се опитах да се успокоя, преди връзката да прекъсне.

– Чакай малко, Мърфи. Казваш, че си разговаряла с мен преди пет минути?

– Още две секунди, Хари, и ще съм готова да убия следващия, който ме ядоса. А всичко, което ме държи далеч от леглото, ме вбесява. Гледай да не попаднеш в списъка.

И ми затвори.

– По дяволите! – изкрещях аз.

Набрах отново номера на Мърфи, но ми даваше заето.

Нещо беше разговаряло с нея и я беше убедило, че говори с мен. Списъкът на създанията, които могат да приемат чужди лица, е ужасно дълъг, но възможностите бяха ограничени – или на сцената беше излязла някоя друга свръхестествена твар, или – повдигна ми се при тази мисъл – Кошмара беше отхапал достатъчно голямо парче от мен, за да успее да сътвори подобна убедителна шарада.

Все пак призраците могат да придобиват материален образ – ако имат достатъчно сила, за да изваят от материята на Небивалото нова форма, и ако са добре запознати с нея. Кошмара беше изял доста голяма част от магията ми. Той притежаваше нужната сила. Освен това беше и добре запознат с обекта.

Той се преструваше на мен, дявол да го вземе!

Затворих телефона и се засуетих из стаята. Взех ключовете от колата и събрах набързо импровизиран комплект за екзорсизъм от онова, което намерих в кухнята: сол, дървена лъжица, готварски нож, две свещи и кибрит, чаша за кафе. Напъхах ги в една стара училищна кутия за обяд с лепенка на Скуби Ду на капака, а след като помислих малко, бръкнах в торбичката с пясък в килера, която използвам за котешката тоалетна на Мистър, загребах пълна шепа и я изсипах в една найлонова кесия. Прибавих обгорелия ми жезъл и стрелящата пръчка към останалото и хукнах към вратата.

Но когато стигнах до нея, се спрях и се замислих. Пос-ле отидох до телефона и набрах номера на Майкъл, като едва успявах да улуча дупките на шайбата с изтръпналите си пръсти. Той също даваше заето. Изкрещях раздразнено, затръшнах слушалката и излетях през вратата към синята костенурка.

Вече беше късно; уличният трафик можеше и да е по-зле. Стигнах до полицията за по-малко от двайсетте минути, които бях обещал на Мърфи, и паркирах на едно от местата за посетители.

Районното управление, в което се помещаваше кабинетът й, се гушеше между няколко по-високи сгради, масивно и квадратно, макар и леко очукано, като някой жилав стар сержант, застанал между високите млади новобранци. Изтичах нагоре по стълбището, стиснал в едната си ръка стрелящата пръчка, а в другата кутията със Скуби Ду.

Когато влетях запъхтян през вратата, прошареният сержант, който седеше зад бюрото на дежурния, ме погледна и примигна.

– Дрезден?

– Здрасти – изпуфтях аз. – Накъде тръгнах?

Той отново примигна.

– Какво?

– Минах ли оттук преди около минута?

Гъстите му прошарени мустаци потрепнаха нервно. Той погледна в дневника си.

– Да. Точно преди една минута се качи при лейтенант Мърфи.

– Страхотно – отвърнах аз. – Трябва да я видя отново. Ще ме пуснеш ли?

Той ме погледна втренчено, после протегна ръка и натисна копчето за автоматично отключване на вратата.

– Какво става тук, господин Дрезден?

– Веднага щом разбера, ще ти кажа – уверих го аз.

После минах през вратата и се изкачих по стълбите до четвъртия етаж, където се намираха кабинетите на Специалния отдел. Влетях през вратата и преминах на бегом по коридорчето между бюрата право към стаята на Мърфи. Столингс и Рудолф ме зяпнаха от местата си.

– Какво става, по дяволите? – изтърси Руди и очите му се разшириха.

– Къде е Мърфи? – извиках аз.

– В стаята си – избъбри Столингс. – С теб.

Кабинетът на Мърфи се намираше в дъното на помещението; отделяха го шперплатени стени и шперплатена врата, на която най-после се беше появила истинска метална табелка с името и длъжността й. Засилих се и изритах с крак дръжката. Вратата се разпука, но се наложи да ритна още веднъж, за да я накарам да се отвори.

Мърфи седеше зад бюрото си, облечена със същите дрехи, с които я бях видял последния път. Беше си свалила шапката и късата й руса коса стърчеше разрошена. Кръговете под очите й бяха потъмнели още повече. Тя стоеше напълно неподвижно, вперила поглед напред, а в сините й очи беше застинал ужас.

Зад нея стоях аз, облечен в същата черна униформа като в нощта, когато бяхме спрели Кравос и неговия демон. Кошмара приличаше на мен. Беше хванал лицето й с двете си ръце, опирайки пръстите си в слепоочията й – само че те някак си бяха потънали в главата й, преминавайки през кожата и черепа, и сякаш нежно масажираха мозъка й. Кошмара се усмихваше, наведен леко над нея, и поклащаше глава, сякаш слушаше някаква музика. Не знаех, че лицето ми е способно на такова изражение – едновременно спокойно, но злобно и плашещо.

Около секунда се взирах ужасено в странната гледка. След това изревах:

– Махни се от нея, по дяволите!

Тъмните очи на Кошмара се отместиха към мен и в тях проблесна студен, спокоен разум. Той оголи зъби и изръмжа.

– Замълчи, магьоснико – промърмори създанието. Гласът му прозвуча тихо, но в него прозвънтяха метални нотки. – Иначе ще те разкъсам на парчета, както вече го направих по-рано.

Някъде дълбоко в свития ми стомах се зароди изпълнен с животинска паника вопъл, но аз отказах да го пусна навън. Зад гърба си чух стъпките на приближаващите се Руди и Столингс. Вдигнах стрелящата пръчка и я насочих към главата на Кошмара.

– Казах ти да се махнеш от нея.

Устните на Кошмара се изкривиха в усмивка. Той махна ръцете си от главата на Мърфи – пръстите му просто се измъкнаха от кожата й като от вода – и демонстративно обърна длани срещу мен.

– Има едно нещо, което забравяш, магьоснико.

– Нима? И какво е то? – попитах аз.

– Отнех част от теб. Аз съм това, което си ти – прошепна Кошмара и завъртя китки, насочвайки пръстите си към мен. – Ventas servitas.

Внезапно се изви бурен вятър и ме отхвърли назад във въздуха. Сблъсках се с Рудолф и Столингс, които тичаха към мен. Тримата се строполихме в купчина на пода.

За миг останах да лежа зашеметен. Чух как Кошмара излезе навън. Просто мина покрай нас със спокойни, равномерни крачки и напусна стаята. Ние постепенно се съвзехме, надигнахме се и останахме да седим на земята.

– Какво беше това, по дяволите? – попита Рудолф.

Главата ме болеше на тила. Сигурно я бях ударил в нещо. Притиснах длан към черепа си и изстенах.

– О, звезди – промърморих аз. – Трябваше да се досетя и да не се изправям очи в очи с него.

Носът на Столингс кървеше и кръвта се стичаше по мустаците му. Бялата му риза беше изцапана с червени петна.

– Това... Мили боже, Дрезден. Какво беше това чудо?

Отблъснах се от земята и се изправих на крака. За миг всичко около мен се завъртя. Цялото ми тяло трепереше и аз се чувствах така, сякаш всеки момент ще се строполя отново долу и ще заплача като бебе. Той беше използвал магията ми. Беше ми откраднал лицето и магията и ги използваше, за да наранява хората. Искаше ми се да закрещя и да започна да троша наред с голи ръце.

Вместо това се затътрих към кабинета на Мърфи.

– Това е същата твар, която беше спипала Малоун – казах на Столингс. – Нещата са малко сложни.

Мърфи продължаваше да седи в стола си и да гледа втренчено с изпълнените си с ужас очи, отпуснала ръце в скута си.

– Мърф? – казах аз. – Карин? Чуваш ли ме?

Тя не помръдна, но дъхът й излезе със свистене, сякаш се опитваше да каже нещо. После дълбоко си пое дъх. Слава богу. Коленичих край нея и я хванах за ръцете. Те бяха леденостудени.

– Мърф – прошепнах аз.

После помахах с длан пред очите й и звучно щракнах с пръсти. Тя дори не мигна.

Красивото лице на Рудолф беше пребледняло.

– Ще се обадя долу. Ще им кажа да не го пускат навън.

Чух го как отива до най-близкия телефон и започва да звъни на дежурния. Не си направих труда да му кажа, че това изобщо няма да помогне. Ако се наложеше, Кошмара можеше да минава и през стени.

Столингс влезе при мен в стаята; изглеждаше доста разтърсен, кожата му беше придобила пепеляв цвят. Загледа се в Мърфи и попита:

– Какво й има? Какво не е наред?

Взрях се в очите й. Зениците й бяха разширени докрай. Съсредоточих се и погледнах по-надълбоко. Когато магьосник погледне в очите ви, не можете да скриете нищо от него. Той може да проникне дълбоко в душата ви, да види истинските черти на характера ви, да види тъмните и светлите петна – а вие можете да погледнете в него. Очите са прозорец към душата. Погледнах в Мърфи, под целия изплувал на повърхността ужас, и зачаках душата й да ми се разкрие.

Нищо не се случи.

Тя просто си седеше там, вперила поглед напред. От устата й почти беззвучно отново излезе треперещ дъх – но този път аз разбрах какво точно означава той.

Мърфи крещеше.

Нямах представа какво вижда, какви ужаси е поставил пред погледа й Кошмара. Не знаех и какво е отнел от нея. Докоснах нежно гърлото й, но не почувствах вледеняващия студ на изтезаващото проклятие, на който се бях натъкнал при Малоун. Това поне беше добре. Но щом не можех да надникна в душата й, значи, Мърфи се намираше на някое друго място. Лампите светеха, но вкъщи нямаше никой.

– Тя е... Онази твар е бърникала из главата й. Мисля, че това я кара да вижда разни неща, които в действителност не съществуват. Според мен тя не знае къде се намира и като че ли не може да помръдне.

– Боже опази – прошепна Столингс. – Какво можем да направим?

– Джон – казах аз с тих глас. – Искам да извадиш доказателствата по случая с Кравос. Трябва ми онази голяма, подвързана с кожа тетрадка, която намерихме в неговия апартамент.

Столингс понечи да се изправи, но после се вторачи в мен.

– Какво ти трябва?

Повторих молбата си.

Той затвори очи.

– Господи, Дрезден. Не знам. Не знам дали ще успея да я взема. Напоследък изникнаха доста нови правила.

– Тетрадката ми трябва – казах аз. – Създанието, което върши тези неща, е някакъв демон. Кравос ще е записал името му някъде в тетрадката със заклинания. Ако успея да го открия, мога да заловя тая твар и да я спра. Ще мога да я накарам да ми каже как да помогна на Мърф.

– Не разбираш. Няма да ми е лесно. Нещата се усложниха и няма да мога просто да вляза в склада и да ти донеса проклетата тетрадка, Дрезден. – Той се извърна и погледна разтревожено към Мърфи. – Това може да ми струва работата.

Оставих кутията със Скуби Ду на пода и я отворих.

– Слушай ме внимателно – казах аз. – Ще се опитам да помогна на Мърфи. Искам някой да остане с нея до сутринта и след това да я откара у тях – или още по-добре в дома на Малоун.

– Защо? – попита Столингс. – Какво смяташ да нап-равиш?

– Мисля, че това нещо я кара да преживява нещо като кошмар. Сигурен съм, че мога да го прекратя, но въпреки това тя ще бъде уязвима. Затова ще изградя около нея защита, за да бъде тя в безопасност до утре. – При първите слънчеви лъчи Кошмара щеше да се окаже затворен в капана на тялото, в което се беше вселил, или щеше да е принуден да бяга в Небивалото. – Някой трябва да я наглежда, в случай че се събуди.

– Рудолф може да свърши тази работа – каза Столингс и се изправи. – Ще говоря с него.

Погледнах го.

– Онази тетрадка ми трябва, Джон.

Той се намръщи, забил поглед в пода пред краката ми.

– Ще успеем ли да хванем тази твар, Дрезден?

Под „ние“ имаше предвид полицията. По тона му си личеше.

Поклатих глава.

– Ако ти донеса тетрадката, ще помогнеш ли на лейтенанта? – попита той.

Кимнах му.

Столингс затвори очи и въздъхна.

– Добре – прошепна той.

После излезе от стаята. Миг по-късно го чух да разговаря с Рудолф.

Обърнах се към Мърфи и взех найлоновата торбичка с пясък от кутията. Извадих парче тебешир и избутах стола на Мърфи по-далеч от бюрото, за да мога да нарисувам кръг около нас и да го заключа с волята си. Наложи се да вложа повече усилия от обичайното, което леко ме замая.

Преглътнах и започнах да събирам енергия и да я фокусирам с цялата предпазливост и точност, на която бях способен. Тя се натрупваше бавно, докато Мърфи продължаваше да издишва и вдишва беззвучните си крясъци. Поставих ръката си върху студените й пръсти и се замислих за всичко, което бяхме преживели заедно, за приятелството, което ни свързваше. И в добри, и в лоши времена Мърфи си оставаше честен полицай и добър другар. Тя не заслужаваше такова мъчение.

В мен започна да се надига ужасен гняв – не някакъв си мимолетен изблик, а нещо по-дълбоко, по-мрачно, по-хладнокръвно и много по-опасно. Ярост. Ярост, породена от това, че подобно нещо може да се случи с някой толкова самоотвержен и всеотдаен човек като Мърфи. Ярост, породена от това, че тази твар бе използвала моята сила и моето лице, за да успее да се промъкне до нея и да я нарани.

И тази ярост ми даде енергията, от която се нуждаех. Събрах я внимателно и я оформих мислено в най-плавното заклинание, на което бях способен. Внимателно насочих енергията по ръката ми и я влях в песъчинките, които бях стиснал с пръсти. После бавно вдигнах ръката си, като внимавах да запазя баланса на заклинанието, докато леко пръсвам пясък в очите й.

– Dormius, dorme¹¹ – прошепнах аз. – Мърфи, dormius.

¹¹ Заклинание на Хари Дрезден, което предизвиква заспиване без сънища. – Б. пр.

Силата започна да извира от мен и да се стича по ръката ми като вода. Усетих я да пада заедно с песъчинките. Мърфи въздъхна продължително, треперейки, и изцъклените й очи започнаха бавно да се затварят. Изражението на лицето й се успокои, преминавайки от ужас в дълбок, тих сън, и тялото й се отпусна на стола.

Когато заклинанието подейства, аз изпуснах задържания си дъх и наведох глава разтреперан. Протегнах ръка и погалих Мърфи по косата. След това я нагласих по-удобно в стола.

– Там долу няма никакви сънища – прошепнах в ухото й. – Почини си, Мърфи. Аз ще закова тази гадина заради теб.

С едно усилие на волята забърсах кръга и го разруших. После излязох извън него и използвах тебешира, за да го нарисувам отново и със силата на волята си да го затворя около Мърфи. Този път се наложи да се напрегна толкова силно, колкото не ми се беше налагало от дете. Но кръгът се затвори около нея и я запечата в себе си. Над тебеширената черта съвсем леко мержелееше едва забележима мъгла, висока около три-четири сантиметра, напомняща за маранята, която се надига над нагретите от слънцето пътища през лятото. Кръгът щеше да я защити от всяко създание, дошло от Небивалото, а омагьосаният сън щеше да продължи до зазоряване, щеше да я предпазва от съновидения и нямаше да позволи на Кошмара да я нарани отново.

Излязох, залитайки, от кабинета й и отидох до най-близкия телефон. Рудолф ме наблюдаваше. Столингс не се виждаше никъде. Набрах номера на Майкъл. Продължаваше да дава заето.

Искаше ми се да се добера до къщи и да направя на самия себе си заклинание за сън. Исках да се скрия на някое топло и тихо местенце и да си почина. Но Кошмара все още вилнееше някъде навън. Все още жадуваше да си отмъсти, този път на Майкъл. Трябваше да го намеря и да го спра. Или поне да предупредя Майкъл.

Оставих слушалката и започнах да си събирам нещата. Някой ме докосна по рамото. Погледнах нагоре към Рудолф. Полицаят изглеждаше притеснен, пребледнял.

– Дано не се окажеш шарлатанин, Дрезден – рече тихо той. – Не съм съвсем сигурен какво става тук. Но Бог ми е свидетел, че ако заради теб се случи нещо на лейтенанта...

Погледнах го безизразно. После кимнах.

– Ще се обадя по-късно на Столингс. Онази тетрадка ми трябва.

Лицето на Рудолф оставаше сериозно и искрено. Но той и без това не ме харесваше особено.

– Сериозно говоря, Дрезден. Ако позволиш Мърфи да пострада, ще те убия.

– Хлапе, ако нещо се случи на Мърфи заради мен... – Въздъхнах. – Мисля, че ще ти позволя да го направиш.