Смъртоносна опасност

Глава 16

Намирането на хора е трудна работа, особено когато не искат да бъдат открити. Всъщност е много трудно, защото приблизителният брой на хората, които всяка година изчезват без следа в Съединените щати, достига седемцифрено число. Повечето от тях така и не биват открити.

Не ми се искаше Лидия да стане част от тази статистика. Тя или беше една от лошите и ме беше преметнала здраво, или беше жертва, която се нуждаеше от помощта ми. Ако беше вярно първото, искаше ми се да се срещна очи в очи с нея – имам едно особено отношение към хората, които ме лъжат и се опитват да ме вкарат в беля. Ако беше второто, тогава аз сигурно бях единственият човек в Чикаго, който би могъл да й помогне. Възможно беше в нея да се е вселил някой много голям и много силен дух, който трябваше да бъде прогонен.

Лидия си беше тръгнала от отец Фортхил пеша и според мен не разполагаше с голяма сума пари в себе си. Ако междувременно не беше открила някакви допълнителни източници, значи, най-вероятно все още се намираше в района на Бъктаун и Уикър Парк, затова подкарах синята костенурка натам. Костенурката всъщност вече не беше съвсем синя. Наложи се и двете врати да бъдат сменени, след като бяха разкъсани на парчета, а гюрукът беше разтопен от огън и в него се беше образувала огромна дупка. Моят механик Майк, който в повечето дни успява да поддържа костенурката в движение, не ми зададе никакви въпроси. Той просто подмени всичко с части от други фолксвагени, така че сега синята костенурка всъщност е синя, червена, бяла и зелена. Но прякорът й остана.

Докато шофирах, се опитах да запазя спокойствие, поне доколкото ми се удаваше. Склонността на магьосническата ми сила да поврежда всякаква по-напреднала технология очевидно се засилва, когато съм разстроен, ядосан или уплашен. Не ме питайте защо. Затова направих всичко възможно да се потопя във вътрешния си свят, докато не пристигнах до крайната си цел – паркоместата покрай Уикър Парк.

Когато излязох от колата, лек порив на вятъра развя пешовете на шлифера ми. От едната страна на улицата се издигаха високи къщи и два блока, които сияеха под лъчите на спускащото се над западните равнини слънце. Сенките на дърветата в Уикър Парк приличаха на дълги черни пръсти, протягащи се към гърлото ми. Слава богу, че подсъзнанието ми не е твърде възприемчиво към подобна символика. В парка имаше доста народ – младежи, майки с деца, – а по улиците започнаха да се появяват разни делови лица, облечени в строги костюми, които след края на работния ден се отправяха към някой от многобройните в района шикозни ресторанти, барове или кафенета.

Извадих от чантата парче тебешир и камертон. Огледах се, клекнах на тротоара и нарисувах около себе си кръг, който запечатах с волята си, щом краищата на тебеширената черта се срещнаха. Кръгът затвори в себе си местните магически енергии и аз почувствах пукащото напрежение, когато те започнаха да се наместват в него.

В повечето случаи магията действа чисто и бавно. Ловките номера, които се прилагат, когато някое гадно същество се кани да се нахвърли върху теб, се наричат призоваване. Възможностите им са доста ограничени, а и са доста трудни за изпълнение. Аз мога да правя много добре само две призовавания и в повечето случаи се нуждая от помощта на изкуствен фокусатор, като стрелящата пръчка или някоя от другите ми омагьосани дрънкулки, за да съм сигурен, че няма да изгубя контрола върху заклинанието и да се взривя заедно с лигавещото се чудовище.

В по-голямата си част магията представлява просто концентрация и усилена работа. Точно в това бях най-добър – в тавматургията. Това е традиционна магия, свързана с рисуването на символни връзки между различни предмети или хора и вливането на допълнителна енергия, за да се получи желаният резултат. С тавматургията се постига много, стига да разполагате с достатъчно време, за да планирате всичко, и с още време, за да приготвите ритуалите, символните обекти и магическия кръг.

Все още не съм срещал лигавещо се чудовище, което да прояви учтивостта да ме изчака да завърша всичко.

Свалих защитната гривна от китката си и я поставих в центъра на кръга – тя щеше да ми послужи за магически канал. Талисманът, който бях дал на Лидия, беше създаден по същия начин като нея и двете гривни щяха да резонират на една честота. Взех камертона и го положих до гривната така, че двата й края да допират до върховете му, създавайки непрекъсната връзка.

След това затворих очи и почерпих от енергията, събрана в кръга. Насъбрах я в себе си и започнах да я оформям във вида на предмета, който търсех, като през цялото време си представях талисмана, който бях дал на Лидия. Енергията не спираше да се натрупва, жужеше в ушите ми и караше косъмчетата на врата ми да настръхват. Когато бях готов, протегнах ръцете си над двата предмета, отворих очи и изрекох твърдо Duo et unum⁸. Енергията се изля от мен с такава бързина, че леко ми се зави свят. Нямаше никакви искри, никакво сияние или каквито и да било други екстри, които щяха да изчерпят бюджета за специални ефекти – просто ме изпълни усещането за завършеност, придружено от тихичко, почти недоловимо жужене.

⁸ Проследяващо заклинание на Хари Дрезден. – Б. пр.

Взех гривната и отново я вързах на китката си, после прибрах камертона и изтрих очертанията на кръга с подметката на обувката, като същевременно му наредих да се прекъсне. Усетих тихото изпукване на остатъчната енергия, която бе пусната на свобода, обърнах се и отидох да взема чантата с екзорсистките принадлежности от костенурката. Отдалечих се на няколко крачки по тротоара, стиснал камертона в протегнатата ми напред ръка. След това спрях и бавно се завъртях на място.

Камертонът мълчеше, докато не направих почти пълен оборот – и тогава рязко потрепери в ръката ми, издавайки тих, кристално чист звук. Стоях с лице, обърнато на северозапад. Погледнах край остриетата на камертона, отдалечих се на още дванайсетина крачки и триангулирах колкото се може по-точно. Промяната в посоката по времето, когато камертонът пропя втори път, беше почти незабележима и дори без да използвам каквито и да било инструменти, можех да разбера, че Лидия се намира доста наблизо.

– Аха – казах си аз и закрачих бързо, като не спирах да местя камертона от едната страна към другата, като поемах в онази посока, където се появяваше звукът.

Така стигнах чак до другия край на парка, където камертонът се насочи право към една сграда, която някога може би е била производствено предприятие, но сега стоеше празна.

Долният етаж се отличаваше с две гаражни врати и закована с дъски входна врата. Повечето прозорци на следващите два етажа също бяха заковани. Прозорците на третия етаж бяха натрошени с камъни от отегчени или отмъстителни вандали и сега, на фона на царящата вътре тъмнина, от рамките стърчаха острите и прашни парчета от стъклата, наподобяващи мръсни ледени шушулки.

Направих още две контролни измервания, като се отдалечих на петдесет крачки вляво, а след това и вдясно от първоначалното място. И двете сочеха към сградата. Тя се извисяваше над мен безмълвна и страховита.

Потреперих.

Може би трябваше да се обадя на Майкъл. Или дори на Мърфи. Можех да намеря телефон и да се свържа с тях. Нямаше да им отнеме много време да стигнат дотук.

И естествено, тогава слънцето щеше да е залязло. Ако Кошмара се беше вселил в Лидия, щеше да е напълно свободен да напусне тялото й и да продължи да скита наоколо. Ако успеех още сега да се добера до нея и да му направя екзорсизъм, това щеше да сложи край на тази унищожителна поредица.

Ако, ако, ако. Твърде много ако. А времето напредваше. Слънцето бързо се скриваше. Бръкнах във вътрешния джоб на шлифера и измъкнах стрелящата пръчка, прехвърляйки чантата с екзорсистките принадлежности в ръката с камертона. Прекосих улицата и се запътих към гаражните врати. Опитах се да отворя едната и за моя голяма изненада тя се вдигна нагоре. Огледах се наляво и надясно и се шмугнах в мрака, като отново я затворих зад себе си.

Очите ми се нуждаеха от малко време, за да привикнат с тъмнината. Стаята се осветяваше единствено от помръкващата дневна светлина, която се процеждаше през закованите върху прозорците дъски и под гаражните врати. Товарна рампа опасваше почти целия първи етаж. Поддържаха я каменни колони. От някоя пукната тръба цъцреше вода и по целия под се виждаха локвички.

В далечния край на товарната рампа, точно до високата метър и половина платформа, където някога се бяха товарили и разтоварвали камионите, сега стоеше чисто новичък микробус. Съдейки по тихите звуци под капака, двигателят му беше изключен съвсем скоро и още изстиваше. Над микробуса, увиснала на едната си панта, висеше табела с надпис ФАБРИКА ЗА ТЕКСТИЛ „СЪМЪР“.

Приближих се бавно до микробуса, отпуснал край тялото си ръката, която стискаше стрелящата пръчка. Извадих камертона и го размахах из сумрачната зала. Той звънваше всеки път когато минаваше покрай микробуса.

Белият бус сякаш сияеше в полумрака. Стъклата на прозорците му бяха затъмнени и дори когато се приближих на три метра от него, не можех да видя нищо вътре.

Нещо, дали звук, или някакъв друг знак, който не бях успял да доловя съзнателно, накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Обърнах се бързо и се взрях в тъмнината зад гърба ми, върхът на стрелящата пръчка се насочи напред, а отеклите ми пръсти стиснаха здраво дръжката й. Съсредоточих сетивата си върху мрака и се ослушах, насочвайки цялото си внимание върху заобикалящата ме среда.

Тъмнина.

Капеща вода.

Поскърцване над главата ми.

Нищо.

Прибрах камертона в джоба на шлифера. След това се обърнах отново към микробуса, приближих се бързо до него, рязко отворих страничната врата и пъхнах пръчката вътре.

На пода лежеше нещо, увито в одеяло, което отговаряше приблизително на ръста на Лидия. Една бледа ръка беше простряна настрани от него, а върху тънката й китка беше увит моят талисман, който изглеждаше обгорял и окървавен.

Сърцето ми се качи в гърлото.

– Лидия? – повиках я аз. Пресегнах се и докоснах китката й. Долових пулса й – слаб и забавен. Въздъхнах с облекчение и дръпнах одеялото от бледото й лице. Очите й бяха широко отворени и гледаха втренчено, зениците се бяха разширили дотолкова, че покриваха изцяло ириса. Размахах ръка пред лицето й и повторих: – Лидия.

Тя не реагира. Сигурно я бяха натъпкали с наркотици.

Какво правеше тук, по дяволите? Лежеше в микробуса, дрогирана, увита в одеяло и нагласена удобно. В това нямаше никакъв смисъл, освен ако не беше...

Освен ако не беше оставена тук за отвличане на вниманието. Стръв в капана.

Започнах да се обръщам, но още преди да направя половин оборот, студената енергия, която бях почувствал предишната вечер, заля лицето и гърлото ми. Нещо русо и невероятно пъргаво се блъсна в мен със силата на препускащ бик и ме отхвърли назад върху микробуса. Надигнах се на лакът и видях как към мен се приближава вампирът Кайл Хамилтън – очите му бяха черни и изпразнени от съдържание, а лицето му беше изкривено от гняв. Все още беше облечен с белия си тенис екип. Изритах го в гърдите и въпреки свръхчовешката му сила това го отлепи за секунда от земята, позволявайки ми да си поема дъх. Вдигнах дясната си ръка, на която проблясваше сребърният пръстен, и извиках:

– Assantius!⁹

⁹ Заклинание на Хари Дрезден, което предизвиква избухване. – Б. пр.

Съхранената в пръстена кинетична енергия, която се натрупваше в него при всяко движение на ръката ми, потече с пълна сила право в лицето на вампира. Суровата сила разкъса устните му, но от тях не потече кръв. Розовата англосаксонска кожа на бузите му се разкъса, изпод нея се показа черна плът, а парчетата се развяха под напора на силата като знамена на вятър.

Тялото на вампира отлетя назад и нагоре. Удари се силно в тавана и падна с глух удар на пода. Отдръпнах се от микробуса; гърдите ми пулсираха от тъпа болка. Оставих докторската чанта на пода, свалих защитната гривна и протегнах лявата си ръка напред.

Тялото на Кайл помръдна и той внезапно се изправи на четири крака. Тялото му беше изкривено, раменете му стърчаха твърде много, а гърбът му се беше извил под странен ъгъл. От лицето му висяха парчета кожа, под които се виждаше черната, приличаща на гума плът. Кожата около очите му също се беше обелила и те изглеждаха изпъкнали и черни, огромни и нечовешки. Челюстта му зейна, проблеснаха мокрите му кучешки зъби. От тях по влажния под капеше слюнка.

– Ти – изсъска вампирът със смущаващо спокоен глас.

– Леле, колко оригинално – промърморих аз, събирайки силата си. – Да, аз. Какво правиш тук, по дяволите? И какво се опитваш да постигнеш с Лидия?

Нечовешкото му лице потрепна.

– С кого?

Гърдите ми пламтяха от остра, пронизваща болка, сякаш нещо беше счупено. И то зле. Но аз продължавах да стоя изправен, без да му позволявам да забележи слабостта ми.

– Лидия. Кофти боя за коса, хлътнали очи, лежи в мик-робуса ти и носи талисмана ми на китката си.

От устата му се разнесе съскащо подобие на смях.

– Така ли се представи? Използвали са те, Дрезден.

Отново ме побиха тръпки и присвих очи. Не усетих нищо, но инстинктът ме накара внезапно да се хвърля настрани.

Сестрата на вампира, Кели, руса и красива, какъвто беше изглеждал и той само допреди няколко секунди, се приземи на мястото, където бях стоял. Тя също застана на четири крака и изсъска с оголени зъби и изпъкнали очи. Носеше подчертаващ тялото й костюм на жената котка, само че бял, заедно с бели ботушки и ръкавици, и късо наметало с голяма качулка. Дрехите й бяха измачкани и изцапани с червени петна, а косата й беше разрошена. Устните й бяха изцапани с кръв, която изглеждаше като размазано червило или като устата на дете, жадно пило доматен сок. Кървав мустак. По дяволите.

Лявата ми ръка продължаваше да е изпъната напред, а с дясната насочих стрелящата пръчка към Кели.

– Значи, вие двамата сте отвлекли Лидия, а? Защо?

– Позволи ми да го убия – простена женската, без да сваля от мен черните си, празни и гладни очи. – Кайл, гладна съм.

Съдете ме колкото искате, но направо откачам, когато някой започне да говори, че иска да ме изяде. Насочих стрелящата пръчка право в лицето на Кели и я заредих с толкова енергия, че върхът й засия.

– Да, Кайл – каза аз. – Позволи й да опита.

По плътта на Кайл под кожата му преминаха вълнички, което бе достатъчно, за да ми докара неприятно чувство в стомаха. Такива неща просто изглеждат неестествено, дори и да знаете какво се крие под тази кожа.

– Тази работа не те касае, магьоснико.

– Момичето се намира под моя защита – обявих аз. – Омитайте се и двамата, за да не се налага играта да загрубява.

– Това няма да стане – отвърна Кайл със смъртоносно тих глас.

– Кайл – изстена отново женската.

Лигите потекоха от устата й и закапаха по пода. Тя започна да трепери, да се тресе така, сякаш всеки момент щеше да се разкъса на парчета. Или да се хвърли към мен. Устата ми пресъхна и аз се приготвих да я взривя.

С крайчеца на окото си забелязах движението на Кайл. Насочих защитната гривна към него и прехвърлих силата си в нея, но успях само отчасти да отразя отчупеното парче бетон, което беше запратил към главата ми. То ме удари в слепоочието и аз изгубих равновесие. Видях как Кели се хвърли към мен с развята пелерина, насочих стрелящата пръчка към нея и изкрещях:

– Fuego!

От края на пръчката изригна огнена струя, която пропусна на косъм тялото на Кели, но успя да подпали пелерината й. Докато падах на земята, видях как пламъкът изригна в огнена арка, облиза тавана и се плъзна по стената, разрязвайки дърво, тухла и камък като огромна газова горелка.

Кели се озова върху мен и стисна краката ми между бедрата си, стенейки от възбуда. Замахнах със стрелящата пръчка към нея, но тя я отби с лекота настрани, изсмя се безумно и истерично и отметна настрани горящата пелерина. Хвърли се към гърлото ми, но аз протегнах ръце и се вкопчих в разрошената й грива. Знаех, че от това няма никаква полза – тя просто беше адски силна. Нямаше да успея да я задържа настрани за дълго, най-много за няколко секунди. Сърцето ми блъскаше силно в болящите ме гърди и аз се борех отчаяно, опитвайки се да си поема дъх.

Тогава лигите й започнаха да капят по гърлото, бузите и в устата ми. И изведнъж вече нищо нямаше значение.

По тялото ми се разля възхитително усещане – топ-лина, сигурност, спокойствие. Плъзналият по кожата ми екстаз проникна в тялото, премахвайки цялото ужасяващо напрежение в мускулите. Пръстите ми пуснаха красивата коса на Кели и тя измърка, приближавайки устните си към моите. Почувствах дъха й върху кожата ми, гърдите й се притискаха към мен през тънкия плат на костюма й.

Нещо, някаква досадна мисъл, продължи да ме тревожи още няколко секунди. Сигурно намирах нещо притеснително в бездънната тъмнина на очите й или в начина, по който кучешките й зъби се отъркаха в гърлото ми – колкото и приятно да беше усещането. Но когато почувствах устните й върху кожата ми, когато я чух да си поема дъх в напрегнато очакване, вече нищо нямаше значение. Аз просто исках още...

В този миг се разнесе гръмотевичен трясък и като в мъгла забелязах как западната стена на сградата се срутва, разпадайки се на големи, горящи парчета от дърво и тухли. Огнената струя, която бях запратил срещу Кели, беше прорязала тавана, стените и подпорните греди. Сигурно беше нарушила структурата на цялата сграда.

Опа.

През облака прах нахлу слънчева светлина, последните лъчи на залязващото слънце, топлината им обля лицето ми, а яркостта им ме накара да примижа.

Кели изпищя и цялата й кожа, която не беше покрита с плат – най-вече от брадичката нагоре – избухна в пламъци. Светлината я удари със силата на юмрук и я отхвърли настрани от мен. Веднага почувствах тъпата болка и притеснителното парене по бузата, гърлото и всички останали места, където беше покапала слюнката й.

Няколко секунди не усещах нищо друго, освен жега, светлина и болка, чувах как някой пищи. След миг се надигнах и се огледах. Огънят се разпространяваше из сградата, от горните етажи се чуваха глухи пукащи звуци, а през липсващата част от стената чувах приближаващия се вой на сирени. На бетонения под се виждаха някакви черни, мазни петна, които водеха към белия микробус. Светлината едва докосваше задния прозорец на превозното средство. Страничната врата беше широко отворена и Кайл, от чието лице продължаваха да висят парчета кожа, прегръщаше някакво гротескно същество – своята сестра, чийто истински вид вече не беше прикриван от маската на човешката форма. Момичето вампир пищеше пронизително от болка, докато брат й я настаняваше в задната част на микробуса. Той затвори рязко вратата и разцепените му устни се изкривиха в злобна гримаса. Кайл пристъпи към мен, но раздразнено стисна зъби, спирайки се на самия ръб на слънчевото петно.

– Магьоснико – изсъска той. – Ще си платиш. Ще те накарам да си платиш за това.

После се върна при микробуса със затъмнените стъкла и скочи на шофьорското място. Миг по-късно двигателят изрева и микробусът се понесе към гаражните врати. Удари се в едната от тях, разпиля я на парчета, излетя на улицата и се изгуби от погледа ми.

Останах на мястото си зашеметен, със замъглено съзнание, пронизван от пареща болка. После се изправих със залитане и закуцуках към дупката в стената. Когато излязох на улицата, звукът от сирените се беше приближил.

– По дяволите – промърморих аз, поглеждайки назад към вихрещите се пламъци. – Не се отнасям особено деликатно към сградите.

Тръснах глава, опитвайки се да проясня мислите си. Тъмно. Ставаше тъмно. Трябваше да се прибера вкъщи. Вампирите излизат, когато падне мрак. Вкъщи, помислих си аз. Вкъщи.

Запътих се бавно към костенурката.

И докато се отдалечавах от сградата, слънцето се скри зад хоризонта – освобождавайки всички същества, които чакат падането на нощта, за да излязат навън и да започнат да се забавляват.