Смъртоносна опасност

Глава 10

Мортимър Линдкуист се беше постарал да придаде на къщата си готическа мрачност. По ъглите на покрива стърчаха сивкави гаргойли. В двора се влизаше през страховита желязна порта, а от двете страни на пътечката до входната врата бяха подредени статуи. Самият двор беше обрасъл с висока трева. И може би щеше да се получи, ако покривът не беше покрит с яркочервени керемиди, а стените не бяха варосани в бяло.

В резултат на това къщата приличаше повече на Къщата с духовете от Дисниленд, отколкото на зловещия дом на говорещ с мъртвите. От двете страни на черната желязна порта продължаваше обикновена телена ограда. При поглед отблизо гаргойлите се оказваха пластмасови копия. Ръбестите гипсови очертания на статуите също нямаха нищо общо с чистите, гладки форми на мрамора. Все едно да сложите розово фламинго насред неокосената ливада. Впрочем нощем, при подходящо осветление и настроение, някои хора биха могли да се впечатлят.

Поклатих глава и вдигнах ръка, за да почукам по вратата.

Тя се отвори, преди кокалчетата ми да се докоснат до дървото, и навън, с гърба напред, излезе пъшкащ човечец с добре закръглено тяло и лъскава, плешива глава. Отстъпих встрани. Без да ме забелязва, ниският мъж извлече на верандата един гигантски куфар, а по червендалестото му лице се стичаха струйки пот.

Когато се обърна, за да повлече куфара към портата, мърморейки си нещо под носа, аз се промъкнах към вратата. Поклатих глава и влязох в къщата. Това беше входът за посетители – нямаше го усещането на изтръпване, което изпитвам, когато вляза неканен някъде. Приемната подхождаше на външния вид на къщата. По стените, вратите и прозорците висяха черни драперии. Навсякъде бяха наредени черни и червени свещи. Човешки череп ми се хилеше от полицата, върху която бяха подредени томовете на „Енциклопедия Британика“, от чиито подвързии бяха изстъргани лъскавите букви. Черепът също беше пластмасов.

В стаята Морти беше поставил една маса, около която бяха подредени няколко стола, а зад нея беше разположил кресло с висока облегалка, резбовано с изображенията на чудовищни същества. Седнах в него, облегнах ръце на масата и зачаках.

Закръгленото човече отново влезе в къщата, бършейки лицето си с шарена носна кърпичка, потен и запъхтян.

– Затвори вратата – казах аз. – Трябва да поговорим, Морти.

Човекът изписка и рязко се обърна.

– Т-ти – заекна той. – Дрезден. Какво правиш тук?

Погледнах го втренчено.

– Влизай, Морти.

Той се приближи към мен, но остави вратата отворена. Въпреки пълнотата си, той се движеше с нервната енергия на стресната котка. Под мишниците на бялата му риза се забелязваха петна от пот, които стигаха чак до колана му.

– Виж какво, Дрезден. И преди съм ви го казвал – правилата са ми ясни, нали? Не съм вършил нищо от онова, за което говорите.

Аха. Значи, Белият съвет все пак беше изпратил някого при него. Морти беше професионален измамник. Не вярвах, че ще успея да измъкна от него дори един верен отговор, без да положа огромни усилия за това. Можех пък да се опитам да изиграя тази карта, така щях да си спестя много усилия.

– Нека ти кажа нещо, Морти. Когато отида при някого и не кажа нищо друго, освен „Нека да поговорим“, а в отговор чуя „Не съм го направил“, това неволно ме кара да си мисля, че онзи, към когото се обръщам, със сигурност се е забъркал в нещо. Разбираш ли ме какво ти казвам?

Червендалестото му лице забележимо пребледня.

– Няма начин, човече. Виж какво, нямам нищо общо с онова, което се случва напоследък. Нямам никаква вина, нищо не съм направил, човече.

– Онова, което се случва напоследък – казах аз. За миг наведох поглед към скръстените си ръце, след което отново се втренчих в него. – За какво ти е този куфар, Морти? Да не си направил нещо, което те принуждава да напуснеш града за известно време?

Той преглътна тежко и се наежи.

– Виж какво, Дрезден. Господин Дрезден. Сестра ми се разболя. Просто отивам да й помогна.

– Сигурно е така – отвърнах аз. – Точно това правиш. Напускаш града, за да помогнеш на болната си сестра.

– Кълна се в Бога – рече Морти, вдигайки ръка с искрено изражение на лицето.

Посочих стола, който се намираше срещу мен.

– Сядай там, Морти.

– Иска ми се, но таксито ми скоро ще пристигне.

Той се обърна към вратата.

– Ventas servitas – красиво и театрално изсъсках аз и насочих волята си към вратата.

Внезапен порив на вятъра я затръшна точно под носа му. Той изписка и отстъпи няколко крачки назад, без да сваля очи от нея, след което рязко се обърна към мен.

Използвах остатъците от заклинанието, за да побутна стола към мен.

– Сядай, Морти. Имам няколко въпроса. Така, ако спреш да дрънкаш глупости, току-виж си успял да си хванеш таксито. В противен случай...

Не довърших изречението. Хубавото на заплашителния тон е, че ако оставите повечко на въображението, хората винаги могат да си представят много по-страшни неща от онова, което наистина можете да им причините.

Той ме погледна и отново преглътна, а адамовата му ябълка подскочи. После се приближи предпазливо до стола, сякаш очакваше, когато седне, отнякъде да изскочат вериги и да го привържат към седалката. Настани кръглото си тяло на ръба на стола, облиза устни и ме изгледа преценяващо – сигурно се опитваше да измисли най-доб-рите лъжи в отговор на въпросите, които очакваше.

– Знаеш ли, Морти – казах му аз, – чел съм всичките ти книги. „Призраците на Чикаго“. „Призрачният фактор“. Още две или три други. Добра работа си свършил.

Изражението му се промени, очите му се присвиха подозрително.

– Благодаря.

– Искам да кажа, че преди двайсетина години си бил наистина добър изследовател. Притежавал си силен усет към духовните енергии и призрачните феномени. Бил си от хората, които в нашите среди наричаме ектоманти.

– Да – отвърна той. В погледа му се забеляза омекване, но не и в гласа. Той избягваше да ме гледа право в очите. Повечето хора правят така. – Но това беше преди много време.

Продължих, без да променям тона и изражението си.

– А сега какво? Провеждаш спиритически сеанси. Колко пъти наистина си осъществявал контакти с духове? Веднъж на всеки десет? Веднъж на двайсет? Това е истинско отстъпление от същинската работа. Театралниченето имам предвид.

Признавам, че много го биваше в прикриването на чувствата си. Но аз съм свикнал да разчитам хората. Начинът, по който изпъваше напрегнато врата и раменете си, разкриваше гнева му.

– Предлагам законни услуги на нуждаещите се хора.

– Не. Възползваш се от мъката им, за да измъкнеш колкото можеш от тях. Дълбоко в себе си ти знаеш, че не постъпваш правилно, Морти. Можеш да се оправдаваш както си искаш, но самият ти не харесваш онова, което правиш. В противен случай силите ти нямаше да отслабнат толкова много.

Той стисна зъби и вече не се опитваше да скрие гнева си – първата искрена реакция, която забелязах у него след изненадания му вик в началото.

– Ако искаш да ми кажеш нещо, Дрезден, не се мотай. Трябва да хващам самолет.

Сложих ръцете си на масата и разперих пръстите им.

– През последните две седмици – казах аз – призраците направо полудяха. Сигурно си видял какви проблеми причиняват. Онзи полтъргайст в дома на семейство Кембъл. Чудовището в сутерена на Чикагския университет. Агата Хагълторн в болницата „Кук Каунти“.

Морти се намръщи и отново избърса потта от лицето си.

– Да. Чувам разни работи. Двамата с Рицаря на Меча сте се справили с най-тежките случаи.

– Какво още се случва, Морти? Започвам да ставам раздразнителен от недостига на сън, така че бъди кратък и ясен.

– Не знам – отвърна начумерено той. – Забрави ли, че съм си изгубил силата?

Присвих очи.

– Но сигурно чуваш това-онова, Морти. Все още имаш някакви източници в Небивалото. Защо напускаш града?

Той се засмя, но гласът му потрепери.

– Нали каза, че си чел книгите ми? Прочете ли „Те ще възкръснат“?

– Хвърлих й един поглед. Разни приказки за края на света. Реших, че си общувал твърде много не с онези призраци, с които трябва. Те обожават да пробутват на хората разни глупости за Армагедон. Повечето са същите мошеници като теб.

Той не обърна внимание на думите ми.

– Значи, си прочел теорията ми за бариерата между нашия свят и Небивалото. Която бавно се разкъсва.

– И според теб сега вече се разпада на парчета? Морти, тази стена съществува от зората на времето. Не мисля, че ще се срути точно сега.

– Стена. – Морти се ухили презрително. – По-скоро е найлоново фолио, магьоснико. Като желе. Огъва се, гърчи се и се вълнува.

Той потърка длани в бедрата си и потрепери.

– И сега се разпада?

– Огледай се! – извика той. – За бога, магьоснико! През последните две седмици бариерата се поклаща насам-натам като проститутка на магистралата. Защо според теб се надигат всички тези призраци?

Дадох си вид, че внезапното повишаване на тона му не ме е смутило.

– Искаш да кажеш, че заради тази нестабилност призраците могат по-лесно да преминават насам от Небивалото?

– По-лесно е след смъртта на хората да се получат по-големи и по-силни духове – отвърна той. – Ти си мислиш, че сега се сблъскваш с разярени призраци? Почакай, докато някоя отлична ученичка, която току-що е спечелила университетска стипендия, загине при катастрофа или в престрелка между уличните банди. Почакай, докато някой нещастен човечец, който се е заразил със СПИН при кръвопреливане, изпусне последния си дъх.

– По-големи, по-зли духове – казах аз. – Супердухове. Това имаш предвид.

Той се изкиска злобно.

– Ще се появят и нови поколения вируси. Всичко отива по дяволите. Накрая бариерата ще изтънее до такава степен, че през нея ще може да премине плюнка, и тогава ще нараснат проблемите с демонските нападения и гангстерското насилие.

Поклатих глава.

– Добре – казах му аз. – Да речем, че повярвам на тези приказки, че бариерата е течна вместо бетонена. В нея се появяват смущения, които правят по-лесно преминаването и в двете посоки. Възможно ли е нещо да причинява тези смущения?

– Че аз откъде да знам, по дяволите? – изръмжа той. – Представа си нямаш какво е, Дрезден. Да разговаряш с неща, които съществуват в миналото, в бъдещето и в този момент. Да идват при теб, докато си седиш в закусвалнята, и да ти разказват как са убили жена си в съня й.

Ти си мислиш, че държиш нещата под контрол, че си наясно, но накрая всичко се разпада на парчета. Мошеничеството е много по-просто, Дрезден. Ти създаваш ред. На хората не им дреме дали чичо Джефри наистина им е простил за това, че не са отишли на партито за последния му рожден ден. Те искат да чуят, че светът е място, където чичо Джефри може да им прости и ще го направи. – Той преглътна и погледна към стаята, към фалшивите книги и фалшивия череп. – Точно това им продавам аз. Завършек. Точно както в телевизията. Те искат да знаят, че накрая всичко ще свърши добре, и с удоволствие плащат за това.

Навън се чу автомобилен клаксон. Морти ме погледна.

– Приключихме.

Кимнах.

Той скочи на крака; бузите му леко порозовяха.

– Боже, как ми се пие нещо. Махай се от града, Дрезден. Снощи отсам премина нещо, каквото не съм срещал никога.

Спомних си за съсипаните коли и розовите храсти, които бяха посадени на светена земя.

– Знаеш ли какво е то?

– Голямо е – отвърна Морти. – И е адски ядосано. То ще започне да убива, Дрезден. И според мен нито ти, нито който и да е друг ще успее да го спре.

– Но за призрак ли става въпрос?

Той ми се ухили, разкривайки кучешките си зъби. Те изглеждаха зловещо на фона на червендалестото му лице и ококорените очи.

– Това е Кошмар.

Той започна да се обръща. Искаше ми се да го пусна, но не можех. Човекът се беше превърнал в лъжец, в лицемерен измамник, но невинаги е бил такъв.

Изправих се и успях да стигна до вратата преди него и да го уловя за ръката. Той се обърна с лице към мен, издърпа ръката си от моята и се втренчи непокорно в очите ми. Избегнах зрителния контакт. Изобщо не исках да поглеждам в душата на Мортимър Линдкуист.

– Морти – казах му тихо аз, – откажи се известно време от сеансите. Иди на някое тихо място. Почети малко, отдъхни. Сега си по-зрял, по-силен. Ако си дадеш шанс, силата ще се върне.

Той отново се засмя, уморено и измъчено.

– Да бе, Дрезден. Просто ей така.

– Морти...

Той ми обърна гръб и излезе през вратата. Не си направи труда да я заключва след себе си. Гледах го как върви към таксито, което го чакаше край тротоара. Набута чантата си на задната седалка и се пъхна вътре след нея.

Преди таксито да потегли, Морти свали прозорчето.

– Дрезден – викна ми той. – Под стола ми има скрито чекмедже. Вътре са записките ми. Щом толкова ти се иска да си изгубиш главата, изправяйки се срещу онази твар, няма да е зле поне да разбереш с какво си имаш работа.

Морти вдигна стъклото и таксито потегли. Изпратих го с поглед и се върнах в къщата. Намерих чекмеджето, скрито в основата на резбованото дървено кресло, а вътре открих три дневника, подвързани с кожа. Пергаментовите страници на най-стария от тях бяха изписани със ситен, четлив почерк, който в последните страници преминаваше в нервни драсканици. Поднесох тефтерите към носа си и вдъхнах миризмата на кожа, мастило и хартия; мухлясала, оригинална, истинска.

Морти не беше длъжен да ми дава записките си. Може би все пак някъде дълбоко в него се криеше частица от някогашния Морти, която все още не беше угаснала. Може би съветът ми все пак му е помогнал донякъде. Искаше ми се да вярвам в това.

Въздъхнах шумно, намерих телефона и си повиках такси. Трябваше да измъкна костенурката от полицията. Може би Мърфи щеше да ми помогне с това.

Събрах дневниците и тръгнах към портата, за да си чакам таксито, като затворих вратата зад гърба си. Нещо голямо минава през града, беше казал Морти.

– Кошмар – произнесох на глас.

Възможно ли беше Морти да е прав? Възможно ли бе бариерата между света на духовете и нашия свят да се разпада? При тази мисъл ме побиха тръпки. Нещо се беше появило, нещо голямо и злобно. И инстинктът ми подсказваше, че е дошло тук с някаква цел. Всяка сила, без значение дали е страховита, или доброжелателна, без значение дали притежателят й знае, че я владее, или не, има някаква цел.

Значи, този Кошмар беше дошъл тук заради нещо. Чудех се какво ли иска. Чудех се какво ли ще направи.

И се боях, че рано или късно, ще узная отговорите.