Смъртоносна опасност

Глава 3

Дори дните, които завършват с грандиозна битка срещу полудял призрак и пътуване през границата между нашия свят и царството на духовете, обикновено започват по съвсем обикновен начин. Този например започна със закуска и малко работа в офиса.

Офисът ми се намира в една сграда в центъра на Чикаго. Тя е доста стара и не е в особено добро състояние, особено след аварията на асансьора миналата година. Не ми пука какви ги приказват другите, аз нямам пръст в тази работа. Когато един гигантски скорпион с размерите на ирландски вълкодав се опитва да се докопа до вас, разкъсвайки покрива на асансьорната кабина, внезапно ви изпълва непреодолимото желание да прибегнете до крайности.

Както и да е. Офисът ми е малък – само една стая, затова пък ъглова, с два прозореца. На табелата на вратата пише просто ХАРИ ДРЕЗДЕН, МАГЬОСНИК. Точно зад вратата се намира масата, на която са разпръснати брошурки със заглавия като: „Магията и вие“ и „Защо вещиците не потъват по-бързо от останалите хора – магьосническо мнение“. Повечето съм ги писал аз. Мисля, че за нас, които практикуваме това Изкуство, е важно да поддържаме положителен образ в очите на обществото. Една Инквизиция ни е предостатъчна.

Зад масата има умивалник, плот и стара машина за кафе. Бюрото ми е разположено с лице към вратата, а срещу него съм подредил два удобни стола. Климатикът пот-раква, таванският вентилатор поскърцва при всяко завъртане, а килимът и стените са пропити с миризмата на кафе.

Влязох бавно, с тътрещи се крака, пуснах кафе машината и докато кафето се процеждаше през филтъра, прегледах пощата. Благодарствено писмо от семейство Кембъл за успешното прогонване на призрака от къщата им. Рекламни брошури. И слава богу, чек от полицейс-кото управление на Чикаго за последната работа, която свърших за тях.

Налях си кафе и реших да се обадя на Майкъл и да му предложа дял от заплащането – макар подготвителната част да бе свършена изцяло от мен, той и неговият Аморакус свършиха добра работа на финала. Аз се заех със заклинателя, той се справи с демона и добрите момчета отново спечелиха. Сметнах си хонорара и при петдесетте долара, които вземам на час, си докарах чисти два бона. Майкъл щеше да откаже парите (винаги го прави), но ми се стори редно да му ги предложа; особено като се има предвид колко време прекарвахме заедно напоследък в опит да открием причината за зачестилите призрачни проявления в града.

Телефонът иззвъня, преди да успея да вдигна слушалката, за да се обадя на Майкъл.

– Хари Дрезден – представих се аз.

– Здравейте, господин Дрезден – каза топъл женски глас. – Чудех се дали е възможно да ми отделите част от времето си.

Тръшнах се обратно на стола си и почувствах как устните ми се разтеглят в усмивка.

– Я виж ти, госпожице Родригес, вие ли сте това? Любопитната журналистка от „Аркейн“, онзи безполезен жълт вестник, който публикува истории за вещици, призраци и Голямата стъпка?

– И Елвис в добавка – увери ме тя. – Не забравяйте Краля. Освен това вече съм член на Гилдията. Колонката ми се отпечатва в издания със съмнителна репутация по цял свят.

Засмях се.

– Как сте днес?

В гласа на Сюзан внезапно се промъкна кисела нотка.

– Ами като изключим това, че снощи приятелят ми ме заряза...

Леко потрепнах.

– Да, знам. Съжалявам за това. Вижте, Боб ми намери една работа, която просто не търпи отлагане.

– Аха – рече тя с деловия си, професионален глас. – Господин Дрезден, не ви се обаждам, за да обсъждаме личния ми живот. Звъня ви по работа.

Усетих как усмивката ми отново се появява. Момичета като Сюзан се срещат веднъж на милион, затова не се оплаквах от настойчивостта й.

– О, извинете ме, госпожице Родригес. Моля, продължете.

– Така. Мислех си за слуховете, че снощи в старата част на града е имало засилена призрачна активност. Дали няма да се съгласите да споделите някои подробности с „Аркейн“?

– Ммм. Няма да е особено професионално от моя страна. Делата ми обикновено са строго поверителни.

– Господин Дрезден – каза тя, – не ми се иска да прибягвам до някои безразсъдни мерки.

– Защо, госпожице Родригес? – Ухилих се. – Нима вие не сте безразсъдна жена?

Можех да видя как тя повдига едната си вежда.

– Господин Дрезден, не искам да ви заплашвам. Но държа да ви уведомя, че познавам една определена млада дама от вашето обкръжение – и съм в състояние значително да усложня отношенията ви с нея.

– Разбирам. Но ако споделя случилото се с вас...

– Искам ексклузивно интервю, господин Дрезден.

– Ексклузивно – уточних аз – означава, че ще се откажете да ми създавате проблеми?

– Дори ще кажа някоя добра дума за вас пред нея – рече Сюзан развеселено, след което гласът й отново се снижи до лъстив шепот. – Кой знае, току-виж ви излязъл късметът.

Замислих се за миг. Призракът, когото двамата с Майкъл бяхме спипали предишната вечер, беше едно грамадно звероподобно същество, което се криеше в сутерена на библиотеката на Чикагския университет. Не беше наложително да споменавам имената на замесените хора и въпреки че университетът сигурно нямаше да е във възторг, едва ли щеше да пострада сериозно от появата си в списание, което се купува заедно с останалите таблоиди в супермаркета. Освен това само при мисълта за карамелената кожа на Сюзан и меката й тъмна коса под дланите ми... Съблазнително.

– Не мога да отхвърля това предложение – казах й аз. – Имате ли писалка подръка?

Имаше и аз прекарах следващите десет минути в описване на подробностите. Тя си ги записваше, като от време на време ми задаваше бързи, прецизни въпроси, и успя да измъкне цялата история от мен за по-малко време, отколкото бих могъл да си представя. „Наистина е добър репортер“, помислих си аз. Жалко, че пропиляваше времето си в отразяване на свръхестественото, в което от векове хората отказваха да повярват.

– Благодаря ви много, господин Дрезден – каза тя, след като изцеди и последната капчица информация от мен. – Дано нещата между вас и младата дама се развият добре довечера. У вас. В девет.

– Може би младата дама ще предпочете да обсъди възможностите с мен – провлачих думите аз.

Сюзан се засмя гърлено.

– Може и да го направи – съгласи се тя. – Но това е служебно обаждане.

Изкисках се.

– Ужасна си, Сюзан. Никога не падаш по гръб, нали?

– Никога – отвърна тя.

– Наистина ли щеше да ми се ядосаш, ако не ти бях казал?

– Хари – рече тя. – Снощи ме заряза, без да кажеш нито дума. Обикновено не прощавам подобно поведение на никой мъж. Ако не ми беше разказал някоя добра история, щях да си помисля, че си тръгнал да се шляеш по кръчмите с приятели.

– Да, пустият му Майкъл – изкисках се аз. – Страхотен купонджия е той.

– Някой път трябва да ми разкажеш историята му. Успя ли поне отчасти да откриеш каква е причината за появата на всички тези призраци? Опита ли се да я свържеш със сезона?

Въздъхнах, затворил очи.

– Да и не. Все още не мога да разбера защо всички призраци като че ли са откачили едновременно – и засега не сме успели да накараме някой от тях да застане неподвижен достатъчно дълго, за да успея да го огледам добре. Тази вечер получих една нова рецепта, която да изпробвам – може да свърши работа. Но Боб е сигурен, че проблемът не е в Хелоуин. Искам да кажа, че миналата година нямахме никакви призраци.

– Да. Имахме върколаци.

– Съвсем друга работа – казах аз. – Накарах Боб да работи извънредно, за да наглежда призрачния свят за някакви нови прояви. Ако нещо се накани да изскочи, ние ще сме готови.

– Добре – рече Сюзан. После се поколеба за миг и каза: – Хари, аз...

Изчаках я да продължи, но тъй като тя отново замълча, бях принуден да попитам:

– Какво?

– Аз, ъъъ... Просто исках да се убедя, че си добре.

Останах с впечатлението, че тя искаше да каже нещо друго, но не настоях.

– Просто съм изморен – казах аз. – Имам само няколко синини от подхлъзването върху ектоплазмата, при което се стоварих върху един шкаф картотека. Но иначе съм добре.

Тя се засмя.

– Мога да си го представя. Значи, до довечера?

– Чакам го с нетърпение.

Вместо довиждане тя издаде тих, доволен звук, преливащ от сексуалност, и затвори телефона.

Денят премина сравнително бързо в занимания с обичайните дела. Направих заклинание, за да открия изгубена брачна халка, и отказах на един клиент, който искаше да направя любовна магия на любовницата му. (В обявата ми в „Жълтите страници“ изрично се казва „Без любовни еликсири“, но незнайно защо хората винаги смятат, че техният случай е специален.) Минах през банката, разговарях по телефона с познат частен детектив и се срещнах с един новоизлюпен пироман в опит да го науча как да престане неволно да подпалва домашната си котка.

Тъкмо заключвах офиса, когато чух някой да излиза от асансьора и да тръгва по коридора към мен. Стъпките бяха забързани и тежки, сякаш човекът носеше ботуши.

– Господин Дрезден? – разнесе се глас на млада жена. – Вие ли сте Хари Дрезден?

– Да – отвърнах аз, заключвайки вратата на офиса. – Но тъкмо си тръгвам. Може ли да си уговорим час за утре?

Стъпките спряха на няколко метра от мен.

– Моля ви, господин Дрезден. Трябва да говоря с вас. Само вие можете да ми помогнете.

Въздъхнах, без да я поглеждам. Тя бе произнесла точните думи, които задействаха готовността ми да хукна да помагам. Въпреки това все още можех да си отида. Когато разберат, че здраво са загазили, много хора си мислят, че магията може да ги отърве от неприятностите им.

– С удоволствие, мадам. Това ще е първото нещо, с което ще се заема утре сутринта.

Заключих вратата и понечих да й обърна гръб.

– Почакайте – каза тя.

Усетих как пристъпи към мен и ме улови за ръката. Болезненото изтръпване плъзна чак до лакътя. Реагирах мигновено, без да се замислям – издигнах мисловния си щит, предпазвайки се от външни въздействия, издърпах ръката си от пръстите й и отстъпих няколко крачки назад от младата жена.

Ръката ми все още пламтеше от сблъсъка с енергията на аурата й. Тя беше слаба девойка, облечена с черна плетена рокля, носеше черни кубинки и беше боядисала косата си в черен матов цвят. Чертите на лицето й бяха нежни и привлекателни, кожата й беше бяла като тебешир, а хлътналите очи с дълбоки сенки проблясваха с предпазливостта на улична котка.

Раздвижих пръстите си, като избягвах да срещам погледа на момичето за повече от частица от секундата.

– Вие имате способности – казах тихо аз.

Тя прехапа устната си и отмести поглед, кимайки утвърдително.

– И имам нужда от помощта ви. Казаха ми, че ще ми помогнете.

– Давам уроци на хора, които желаят да избегнат травмите от неумението да управляват своите способности – казах аз. – Това ли искате?

– Не, господин Дрезден – отвърна момичето. – Не съвсем.

– Тогава защо търсите мен? Какво искате?

– Нуждая се от защитата ви. – Тя вдигна треперещата си ръка и започна да усуква кичур коса около пръста си. – И ако не я получа, не съм сигурна, че ще доживея до сутринта.