Последният кандидат

73

Томас едва успяваше да си поеме дъх. Не спираше да кашля, от устата му се стичаше гъста слюнка. Сърцето му туптеше като полудяло и отказваше да се успокои. Беше се приземил на дървения под на бараката и сега пълзеше напред, за да се отдалечи от равнотранспорта, в случай че през него долети някой отломък. С крайчеца на окото зърна Бренда. Тя натискаше някакви копчета на пулта за управление и сивият правоъгълник зад тях внезапно изчезна и на негово място се показа дъсчената стена на бараката. „Откъде знае как се борави с него?“ — зачуди се Томас.

— Вие с Миньо излезте навън — нареди тя и в гласа й се долови настойчива тревога, която Томас не можеше да си обясни. Нали вече бяха в безопасност. Или не бяха? — Аз трябва да свърша една последна работа.

Миньо се надигна и дойде да помогне на Томас.

— Лично аз не смятам да остана и секунда повече тук. Остави я да прави каквото иска. Хайде.

— Разбрано — отвърна Томас. Двамата се спогледаха и си поеха дъх, за първи път изпитващи облекчение, че са се измъкнали от лапите на неминуемата смърт. Пробуди се и плаха надежда, че може би всичко най-сетне е свършило.

Ала независимо от облекчението Томас бе преизпълнен с болката от загубата. Образът на издъхващата пред очите му Тереза бе нещо, което едва ли щеше някога да забрави. Очите му се напълниха със сълзи. В този момент се закле никога да не казва на Миньо какво бе направил с Нют.

— Размърдай се, сбръчканяко — подкани го отново Миньо. Но на лицето му нямаше и следа от усмивка. Гледаше го, сякаш разбираше всичко. Разбираше, че двамата ще трябва да живеят с тази мъка до края на дните си. После се обърна и се отдалечи.

След няколко секунди го последва и Томас.

Когато излязоха навън, той спря да се огледа. Намираха се на място, за което му бяха казали, че вече не съществува. Всичко бе зелено и свежо, трептящо от живот. Стоеше на върха на хълм, над поле с висока трева и диви цветя. Из полето сновяха хората, които бяха спасили, някои от тях тичаха, други подскачаха радостно. Вдясно хълмът се спускаше към долина с високи дървета, която се простираше много мили нататък и завършваше в подножието на скалиста планина, извисяваща се към безоблачното небе. А вляво бе океанът, чиито високи и тъмни вълни, обрамчени с белезникави гребени, се стоварваха върху пясъчен бряг.

Това беше раят. Бяха се озовали в рая. Можеше само да се надява, че един ден сърцето му отново ще се изпълни с радост на това място.

Чу зад него да се затваря вратата на бараката. Когато се обърна, до него стоеше Бренда, която го избута настрани от обхванатата от пламъци сграда.

— За по-сигурно? — попита той.

— За по-сигурно — потвърди тя и го дари с искрена усмивка. — Аз… съжалявам за Тереза.

— Благодаря. — Това бе единственото, което му хрумна да каже.

Известно време тя мълча, Томас също не намери думи. Двамата се спуснаха по склона и се присъединиха към останалите. Повечето от приятелите му носеха белези от скорошния бой с хората на Джансън. Томас зърна Пържитиган и още неколцина, и им кимна. След това като всички останали се обърна към бараката и остана да я гледа как догаря в пламъците.

Няколко часа по-късно Томас седеше на върха на надвесената над океана скала, провесил крака през ръба. Слънцето почти се бе скрило зад хоризонта, който изглеждаше като обхванат от пожарища. Една от най-изумителните гледки, на които някога бе ставал свидетел.

Миньо вече бе поел командването на хората долу в гората, където бяха решили да живеят — организираше групи за набавяне на храна, строеж и охрана. Томас се радваше, че друг поема отговорността. Сега тя му се струваше непосилна. Беше уморен, физически и душевно. Надяваше се, че се намират в някое наистина изолирано място, докато останалият свят открие начин да се справи с изблика, със или без лечение. Знаеше, че процесът ще е дълъг и мъчителен, и бе напълно сигурен, че не желае да участва в него.

Беше приключил с това.

— Здравей, човече.

Томас се обърна и видя Бренда.

— Здравей и на теб. Искаш ли да седнеш?

— Ами да, благодаря ти. — Тя се отпусна до него. — Напомня ми за залезите в ЗЛО, макар че там никога не са били толкова ярки.

— Същото важи за цял куп други неща. — Той неволно потрепери, след като пред погледа му за миг изникнаха лицата на Чък, Нют и Тереза.

Известно време двамата мълчаха, загледани в изчезващата дневна светлина и в небето, което от оранжево стана розово, виолетово и накрая тъмносиньо.

— Какви мисли се въртят в тази твоя глава? — попита Бренда.

— Абсолютно никакви. Приключих с мисленето за известно време. — Говореше напълно сериозно. За първи път в живота си бе едновременно свободен и в безопасност, колкото и скъпо да му бе струвало това.

После Томас направи единственото, което му хрумна. Пресегна се и хвана ръката на Бренда.

Тя стисна пръстите му.

— Тук сме към двеста души. Всичките с имунитет. Ще е добро начало.

Томас я погледна, малко учуден от увереността в гласа й, сякаш тя знаеше нещо, което не му бе известно.

— И какво трябва да означава това?

Тя се наведе и го целуна по бузата, после по устните.

— Нищо. Съвсем нищичко.

Томас изгони всяка мисъл от ума си и я придърпа в обятията си, докато слънчевата светлина се топеше зад хоризонта.