Последният кандидат

52

— Как? — попита Бренда, преди Томас да успее да проговори.

— Ще оставя на Гали да обясни. — Винс кимна към момчето.

— Добре, помислете си за Дясната ръка“ — поде Гали и се изправи. — Тези хора не са войници. Те са счетоводители, портиери, водопроводчици, учители. От друга страна, ЗЛО разполагат със своя малка армия. Обучена да използва най-модерни и скъпи оръжия. Дори да разбием някой склад с гранатомети, пак предимството ще е на тяхна страна.

— Какъв е планът тогава? — не се сдържа Томас.

— Единственият начин да играем наравно е да направим така, че те да не разполагат с никакви оръжия. Тогава вероятно ще имаме шансове.

— И какво — смятате да им ги откраднете? — попита Бренда. — Да спрете доставките?

— Нищо такова — поклати глава Гали. После на лицето му се изписа детинско вълнение. — Въпросът не е колко души можеш да привлечеш за каузата си, а какви са те. От всички, завербувани от „Дясната ръка“, една жена има ключово значение.

— Коя? — попита Томас.

— Името й е Шарлот Чисуел. Тя е водещ инженер в най-голямата компания за производство на оръжия в целия свят. По-точно за свръхмодерни оръжия, използващи технологии от второ поколение. Всеки пистолет, гранатомет — каквото посочиш, — използван от ЗЛО, идва оттам, и те всички разчитат на високотехнологична електроника и компютърни системи, за да функционират. Шарлот е открила начин да направи тези оръжия безполезни.

— Наистина? — В гласа на Бренда се долови съмнение. Томас също намираше идеята за доста неправдоподобна, но продължи да слуша внимателно обясненията на Гали.

— Има един чип, който се използва при всички оръжия, и тя посвети последните няколко месеца на опити да го препрограмира дистанционно — по-точно да го блокира. Накрая успя. Настройката ще отнеме няколко часа и ще е нужно в сградата да бъде поставено миниатюрно устройство — смятаме това да свършат нашите мунита, след като ги предадем на ЗЛО. Ако се получи, ние също няма да разполагаме с оръжия, но поне ще играем наравно с тях.

— Ако не и с известно предимство — добави Винс. — Техните войници и охраната им са обучени да използват тези оръжия. Свикнали са да се уповават на тях. Но нямат нужния опит в ръкопашни схватки. В истински бой. В размяна на удари, в използване на ножове, лопати, прътове. — На устните му затрептя зла усмивка. — Ще бъде като в старите времена. И мисля, че можем да им надвием. Ако не го направим по тоя начин, ако оръжията им все още функционират, ще ни унищожат, преди още да се е почнало.

Томас неволно си спомни за битката със скръбниците в лабиринта. Тя беше нещо като това, за което говореше Винс. Той потрепери при тази мисъл, но все пак бе по-добре, отколкото да се изправиш срещу мощни оръжия.

Ако се получи, значи наистина имаха шансове. Изведнъж го завладя вълнение.

— И как ще го направите?

Винс въздъхна.

— Имаме три берга. Отиваме с около осемдесет души — най-силните от групата. Ще предадем мунитата на нашата връзка със ЗЛО, за да заложат устройството. Това ще е най-трудната част. А Когато то си свърши работата, ще пробием дупка в стената и ще нахлуем вътре. Поставим ли ръка на комплекса, Шарлот ще ни осигури достатъчно функциониращи оръжия за да държим нещата под наш контрол. Трябва да успеем, иначе всеки от нас ще загине. Ако се наложи, готови сме да взривим онова проклето място.

Томас се замисли. Неговата група можеше да е безценна при тази атака. Особено тези от тях, които бяха възвърнали паметта си. Те познаваха разположението на комплекса.

Винс продължи да говори сякаш бе прочел мислите му.

— Ако това, което Гали казва, е истина, ти и приятелите ти ще бъдете особено полезни за осъществяването на нашия план, тъй като познавате онова място като дланта си. Всеки човек е от полза — независимо колко е стар или млад.

— Ние също имаме берг — припомни Бренда. — Освен ако побърканяците не са го натрошили на парчета. Той е зад денвърските стени, на северозападната страна. Пилотът е при нашите приятели.

— Къде са вашите бергове? — попита Томас.

Винс махна с ръка към дъното на помещението.

— Нататък. На сигурно място. Ще ми се да разполагахме с още една седмица за подготовка, но няма такава възможност. Устройството на Шарлот е готово. Хората ни само чакат знак. Можем да ви оставим два дена, за да се запознаете с плановете ни и да се подготвите, но не повече. А после — в атака. Няма причини да се изкарваме герои. Просто ще отидем и ще свършим работата.

Томас го погледна обнадежден.

— Толкова ли си уверен?

— Чуй ме, момче — изгледа го мрачно Винс. — От години насам единственото, за което слушаме, е мисията на ЗЛО. Как всеки грош, всеки мъж или жена, всички налични ресурси трябва да бъдат посветени на каузата да се открие лечение за изблика. Казаха ни, че са намерили хора с имунитет и ако успеят да разберат защо мозъците им не се поразяват от вируса, целият свят ще бъде спасен! А междувременно градовете се рушат, западат образование, медицина, служби за сигурност — всички достижения на човечеството. И всичко това, за да може ЗЛО да прави каквото си пожелае.

— Зная — кимна Томас. — Твърде добре ги познавам.

Винс не можеше да спре да говори, бълваше мисли и идеи, които бе трупал в себе си от години.

— Далеч по-добре е да се съсредоточим върху преустановяване разпространението на болестта, отколкото върху нейното лечение. Но ЗЛО засмукват средства и дърпат при себе си най-добрите специалисти. И не само това — дават ни фалшиви надежди за вълшебния лек, който в края на краищата ще спаси света. Ако почакаме още малко, може да не остане никой за спасяване.

Винс имаше уморен вид. В помещението се възцари мълчание. Томас не намираше аргументи срещу изречените думи.

Най-сетне Винс заговори отново:

— Нашите хора, които продават мунита, биха могли да скрият някъде устройството, след като проникнат вътре, но ще е далеч по-лесно, ако то вече е на място, Когато ние пристигнем. Когато съобщим, че караме с нас мунита, ще получим разрешение да се приземим и… — Той повдигна вежди, сякаш нямаше смисъл да продължава.

Томас кимна.

— И тогава идва времето за моята задача.

— Да — потвърди усмихнато Винс. — Мисля, че тогава идва твоят ред.