Последният кандидат

43

— Разбрах те — промърмори пилотът и вдигна ръце. — Този път вие печелите.

Миньо изстена.

— И ти си един нещастник — но въпреки това изопна ръце. — А вие, там долу, бъдете нащрек. Само това мога да ви кажа.

Томас знаеше, че нямат друг избор, освен да се подчинят. Той също вдигна ръце и пръв заслиза по рампата. Останалите го последваха и въоръжените ги отведоха от другата страна на берга, където бе паркиран стар и очукан пикап с бръмчащ двигател. Жена със защитна маска седеше на волана, други двама с гранатомети се бяха настанили на седалката зад нея.

Един от тях отвори страничната врата и им кимна да влизат.

— Хайде, вътре. Едно погрешно движение и ще литнат куршуми. Както ви казах, няма какво да губим. Не мисля, че светът ще стане по-лошо място, ако го отървем от вас.

Томас се качи в пикапа, като не спираше да преценява шансовете им. Едва ли можеха да са добри, след като другите имаха оръжия.

— Кой ви плаща да отвличате мунита? — попита той, докато приятелите му се качваха. Искаше някой да потвърди това, което Тереза бе казала на Гали — че напоследък отвличали и продавали някъде мунита.

Никой не отговори.

Тримата, които ги бяха посрещнали при платформата, влязоха последни и затвориха вратата. После насочиха оръжията си към тях.

— Отзад има качулки — каза мъжът, който явно бе водач на групата. — Нахлузете ги. Никак няма да ми хареса, ако видя, че някой от вас наднича под тях. Предпочитаме да запазим нашата малка тайна.

Томас въздъхна — нямаше смисъл да спори. Взе една от качулките и я нахлузи на главата си. Виждаше само чернилка и малко след това пикапът се раздвижи с нарастващо ръмжене на двигателя.

Пътуваха, без да спират, на Томас му се струваше, че измина безкрайно много време. Когато най-сетне пристигнаха, вече му призляваше.

Веднага щом вратата се отвори, той посегна инстинктивно към качулката.

— Не го прави — предупреди го водачът. — Да не си посмял да свалиш качулката. А сега слизайте. И без номера — ако искате да живеете.

— Ама и ти си един смелчага — изръмжа в отговор Миньо. — Лесно ти е да заплашваш, Когато сте шестима и с оръжие. Защо не вземеш да…

Гласът му бе прекъснат от удар, последван от изпъшкване.

Нечии ръце сграбчиха Томас грубо и го свалиха от пикапа. После някой го хвана за ръката и го поведе. Томас едва успяваше да се задържи на крака.

Не каза нищо, докато се спуснаха по стълбище и продължиха по дълъг коридор. Спряха и той чу изщракване на ключалка, сетне скърцане на отваряща се врата. Веднага след това въздухът се изпълни с приглушени гласове, сякаш вътре ги очакваха поне десетина души.

Жената го блъсна и той се олюля. Докато вдигаше ръце да изхлузи качулката, вратата зад него се затвори.

Намираха се в просторно помещение, пълно с хора, ловенето от които седяха на пода. Приглушена светлина от тавана озаряваше няколко десетки лица, едни мръсни, други с белези, трети брадясали.

Към тях се приближи изплашена и разтревожена жена.

— Какво става навън? — попита тя. — Тук сме вече от няколко часа. Случило ли се е нещо сериозно?

И други хора се надигнаха и ги наобиколиха.

— Не идваме от града — отвърна Томас. — Заловиха ни при портата. Какво смятате, че може да става в Денвър?

Жената сведе очи.

— Властите обявиха извънредно положение без никакво предупреждение. После полицаите, летящите машини и мобилните анализатори — те всички изчезнаха. Изведнъж. А тези хора ни отвлякоха. Така и не можахме да разберем какво се случва.

— Ние охранявахме побърканяшки дворец — заговори друг мъж. — Но започнаха да изчезват хора и затова преди няколко дни се прибрахме в Денвър. Заловиха ни на летището.

— Възможно ли е положението да се е влошило така внезапно? — попита Бренда. — Бяхме в града преди три дни.

Мъжът се разсмя нервно.

— Градът е пълен с идиоти, които си мислят, че властите ги пазят от епидемия. От доста време се говори противното, но ето че сега нещата излязоха от контрол. Светът няма никакви шансове — вирусът е твърде силен. Някои от нас от доста време насам знаеха, че ще свърши така.

Томас огледа хората около тях. Очите му се разшириха, Когато забеляза Арис.

— Миньо, погледни — сръчка приятеля си с лакът и посочи.

Момчето от група Б вече бе разцъфнало в усмивка и бързаше към тях. Зад него Томас разпозна няколко момичета от групата на Арис. Които и да бяха хората, отвлекли ги тук, умееха да си вършат добре работата.

Арис стигна Томас и застана пред него сякаш се готвеше да го сграбчи в прегръдките си, но вместо това само протегна ръка. Томас я разтърси.

— Момчета, радвам се да ви видя живи и здрави — усмихна се Арис.

— Ние също. — Докато разглеждаше усмихнатото му лице, Томас осъзна, че бе готов да забрави напълно горчивината от случилото се в Обгорените земи. — Къде са останалите?

Лицето на Арис помръкна.

— Повечето вече не са с нас. Прибра ги друга група.

Преди Томас да попита какво има предвид, до него се появи Тереза. Наложи се да се покашля сконфузено, за да прогони буцата, която внезапно заседна в гърлото му.

— Тереза? — завладя го такава мощна буря от чувства, че почти не можеше да говори.

— Здрасти, Том! — Тя пристъпи към него. — Радвам се, че с теб всичко е наред. — Очите й бяха насълзени.

— Аз също се радвам — отговори й, разкъсван между ненавист към нея и болката от раздялата. Искаше да й се разкрещи, задето го бе изоставила на ЗЛО.

— Къде се изгубихте? — попита тя. — Как се добрахте до Денвър?

— Какво искаш да кажеш? Как така къде сме се изгубили? — попита объркано Томас. Тя го изгледа внимателно.

— Има доста неща, за които трябва да си поговорим.

— А ти къде се изгуби досега? — погледна я с присвити очи Томас.

— Не съм готова да… — Обидата изчезна от гласа й. — Очевидно е станало недоразумение. Виж, вчера голяма част от нашата група бе заловена от друг отряд ловци на хора. Вероятно вече са ги отвели и продали на ЗЛО. Сред тях беше и Пържитиган. Съжалявам.

В главата на Томас изплува образът на Пържитиган. Не знаеше дали би могъл да понесе загубата на още един приятел.

Миньо се присъедини към тях.

— Виждам, че си ухилена както винаги. Щастлив съм да се озова отново в слънчевото ти обкръжение.

Тереза се направи, че не го вижда.

— Том, скоро ще ни преместят. Моля те, нека поговорим. Насаме. Сега.

Томас се ненавиждаше, че всъщност иска да говори с нея, и се опита да прикрие желанието си.

— Плъха вече ме засипа с високопарни слова. Кажи ми, че не си на същото мнение като него и смяташ, че трябва да се върна в ЗЛО.

— Дори не зная за какво говориш. — Тя млъкна, сякаш се бореше с наранената си гордост. — Моля те.

Томас я разглеждаше няколко секунди неуверено. Бренда бе съвсем наблизо и по позата й виждаше, че не е радостна от появата на Тереза.

— Е? — подкани го Тереза. Тя махна с ръка. — И без това няма какво да се прави. Или си твърде зает, за да разговаряш с мен?

Томас едва се сдържа да не завърти очи. Посочи няколко свободни стола в ъгъла.

— Да идем там. Но побързай.