Последният кандидат

10

Томас все още бе под въздействието на съня. Виденията от детството изпълваха съзнанието му. Едва успяваше да проследи думите на влезлия.

— Няма да стане — заяви Нют. Беше се изправил, стиснал юмруци и облещил очи в Джансън.

Томас не помнеше да го е виждал толкова развълнуван. Едва сега думите на Плъха стигнаха до съзнанието му.

Той се надигна.

— Нали казахте, че ще ни оставите на мира.

— Боя се, че нямаме голям избор — каза Джансън. — Времето за лъжи отмина. Нищо няма да се получи, докато държим вас тримата в неведение. Съжалявам. Имаме нужда от това. Нют, повярвай, от всички ти ще спечелиш най-много от лечението.

— Вече не ми пука какво ще стане с мен — отвърна почти с ръмжене Нют.

Инстинктите взеха връх над предпазливостта. Томас знаеше, че това е мигът, който са чакали. Това беше последната сламка.

Томас наблюдаваше внимателно Джансън. Лицето на мъжа се напрегна и той си пое бавно дъх, сякаш усещаше назряващата опасност и искаше по някакъв начин да я избегне.

— Вижте, Нют, Миньо, Томас. Разбирам как се чувствате. Видели сте ужасни неща. Но най-лошото премина. Не можем да променим миналото, не можем да ви върнем това, което ви беше отнето. Но няма ли да загубим всичко, ако не завършим плановете си?

— Не можете да ни върнете отнетото? Това ли е всичко, което ще кажете?

— Внимавай — предупреди го един от пазачите и насочи оръжието към него.

В стаята се възцари тишина. Томас никога не бе виждал Нют такъв. Толкова ядосан и неспособен да се овладее.

Джансън продължи:

— Нямаме много време. Да вървим, иначе ще се повтори това, което стана вчера. Моите пазачи са готови за действие, уверявам ви.

Миньо скочи от леглото.

— Той е прав — рече. — Нют, ако можем да те спасим — и да спасим другите, трябва да сме идиоти, за да останем в тази стая дори миг повече. — Той погледна Томас и кимна към вратата. — Хайде, да тръгваме. — Подмина Плъха и излезе в коридора, без да се обръща.

Джансън повдигна въпросително вежди към Томас, който все още се бореше с изненадата си. Решителността на Миньо беше странна — вероятно имаше някакъв план. Сигурно щеше да се престори, че е готов да изпълнява каквото му наредят, за да спечелят време.

Томас се обърна с гръб към Плъха и намигна лекичко на Нют.

— Какво пък, щом нещата стоят така, да вървим и ние. — Опита се да звучи небрежно и искрено, но не му се удаде лесно. — Работил съм за тези хора и преди да дойда в лабиринта. Едва ли съм сбъркал в избора си, нали?

— О, моля те! — Нют завъртя очи, но пристъпи към вратата и Томас се засмя на малката си победа.

— Когато всичко свърши, ще бъдете герои — заяви Джансън на Томас, докато излизаха.

— Млъквай — сряза го Томас.

За пореден път малката група се отправи по коридорите. Докато вървяха, Джансън не спираше да говори, сякаш бе техен гид. Обясни, че сградата нямала много прозорци заради суровия климат отвън и нападенията на банди от заразени хора. Спомена проливния дъжд в нощта, в която езерните бяха изведени от лабиринта, и как група побърканяци нахлули в охранявания периметър и ги видели да се качват на автобуса.

Томас помнеше добре онази нощ. Мигът, в който гумите на автобуса бяха преминали през тялото на жената, която го бе заговорила, преди да се качи на автобуса — шофьорът дори не бе забавил. Не можеше да повярва, че това се бе случило едва преди няколко седмици — струваше му се, че са минали години.

— Защо най-сетне не си затвориш устата? — обади се накрая Нют. Плъха го изгледа сякаш са го зашлевили и наистина млъкна.

Когато стигнаха онази част, в която ги бяха събрали предния ден, Плъха спря и се обърна към тях:

— Надявам се, че днес няма да се противите. Нямате друг избор.

— Къде са останалите? — попита Томас.

— Опитните образци се възстановяват…

Преди да успее да завърши изречението, Нют подскочи, сграбчи Плъха за реверите на бялата куртка и го блъсна в близката врата.

— Ако още веднъж ги наречеш опитни образци, ще ти строша врата!

След миг двама от пазачите се нахвърлиха върху Нют и го дръпнаха настрана от Джансън. Събориха го на земята и опряха гранатомети в лицето му.

— Стойте! — извика им Джансън. — Почакайте. — Той се надигна и изпъна гънките на куртката си. — Не го обезвреждайте. Искам да приключим с това.

Нют се изправи бавно, с вдигнати ръце.

— Не ни наричайте образци. Ние не сме мишки, опитващи се да намерят сирене. И кажи на приятелите ти да се успокоят — нищо няма да ти сторя. Поне засега. — Той погледна въпросително Томас.

ЗЛО е добро.

По някаква необяснима причина тези думи изникнаха в съзнанието на Томас. Сякаш предишният Томас — този, който бе вярвал, че целите на ЗЛО заслужават дадените жертви — се опитваше да го убеди, че това е истина. Че колкото и ужасно да му се струва всичко, трябва да направят каквото се иска от тях, за да открият лек за изблика.

Ала този път имаше нещо различно. Не можеше да разбере какъв е бил преди. Как би могъл да смята, че е редно да се постъпва така. Беше се променил завинаги… но бе длъжен да даде поне един последен шанс на стария Томас.

— Нют, Миньо — рече той тихо, преди Плъха да успее да заговори отново. — Мисля, че той е прав. Време е да направим това, което трябва да се направи. Нали така се уговорихме снощи.

На лицето на Миньо се появи нервна усмивка. Нют стисна ръце в юмруци.

Сега или никога.