Последният кандидат

33

Вървяха около час, без да видят нито една кола, още по-малко такси. Срещнаха неколцина закъснели минувачи, а от небето от време на време долиташе зловещото бръмчене на патрулките. На всеки няколко минути чуваха в далечината звуци, които караха Томас да си спомни за Обгорените земи — някой говореше твърде високо, екваха писъци и смях. Колкото повече се стъмваше, толкова по-силен ставаше страхът им.

Накрая Бренда спря и се обърна към тях.

— Ще трябва да почакаме до утре — обяви тя. — Очевидно няма да намерим кола, нито ще стигнем далече. Трябва да поспим, за да сме свежи на сутринта.

Томас призна с неохота, че е права.

— Трябва да има някакъв начин да се измъкнем оттук — заяви инатливо Миньо.

Хорхе го стисна за рамото.

— Безполезно е, хермано. Летището е на поне десет мили. И като гледам какво става в града, току-виж са ни видели сметката, преди да стигнем до него. Бренда е права — по-добре да съберем сили и да отидем да му помогнем утре.

Томас нямаше какво да възрази. Доводите на Хорхе бяха разумни. Намираха се в огромен град, спускаше се нощта и те бяха на произвола на неизвестни сили.

— Поне близо ли сме до нашия мотел? — попита Томас. Молеше се Нют да изкара още една нощ сам.

Хорхе посочи наляво.

— Само на две пресечки.

Те се отправиха нататък.

Бяха на една пресечка от мотела, Когато Хорхе внезапно спря и вдигна ръка във въздуха, а другата опря на устата си. Томас се закова до него, внезапно завладян от тревога.

— Какво има? — попита Миньо.

Хорхе се завъртя бавно, оглеждайки района около тях, и Томас направи същото, учуден какво ли може да го е обезпокоило. Беше съвсем тъмно и редките улични лампи не допринасяха особено за борбата с мрака. Свят на сенки, в който сякаш дебнеха ужасни неща.

— Какво? — повтори шепнешком Миньо.

— Ами стори ми се, че чух нещо — отвърна Хорхе. — Някакъв шепот. Не от нас…

— Ето там! — извика Бренда и гласът й прогърмя в тишината. — Видяхте ли? — Сочеше вляво от себе си.

Томас извърна очи нататък, но не видя нищо. Улицата, поне доколкото можеше да прецени, бе пуста.

— Някой се подаде зад онази сграда, после се шмугна обратно. Кълна се, че го видях.

— Ей! — викна Миньо. — Кой е там?

— Луд ли си? — попита го Томас. — Хайде да се прибираме в мотела.

— Успокой се, приятел. Не мислиш ли, че ако са искали да ни застрелят, или нещо от тоя род, вече щяха да са го направили?

Томас въздъхна обезсърчено. Всичко това никак не му се нравеше.

— Трябваше да ви кажа още Когато за пръв път го видях — укори се Хорхе.

— Може да не е нищо важно — успокои го Бренда. — А и да е, няма смисъл да се бавим повече. Хайде да изчезваме оттук.

— Ей! — извика отново Миньо и Томас подскочи. — Ей, ти! Кой е там?

Томас го тупна по рамото.

— Хайде, ще престанеш ли с това?

Но Миньо не му обърна внимание.

— Излез и се покажи!

Не последва отговор. Миньо явно се готвеше да тръгне към ъгъла и Томас го хвана за ръката.

— Няма да стане. Измисли нещо друго. Тъмно е, може да е клопка, дори още по-лошо. Хайде да идем да поспим и да съберем сили за утре.

Миньо не възрази.

— Добре. Щом настояваш. Но аз ще спя в леглото тази нощ.

След което те продължиха към мотела.

Мина доста време, преди Томас да успее да заспи, умът му продължаваше да се терзае над мисълта кой би могъл да ги следи. Сети се за Тереза и другите. Къде са те? Дали Тереза не е била на улицата и не се е опитвала да ги проследи? Или са били Гали и „Дясната ръка“?

Но най-много от всичко го измъчваше мисълта, че са изоставили Нют. Ами ако нещо се случи с него?

Най-сетне мислите му се замъглиха и той потъна в сън.