Последният кандидат

35

Скоро всички отново се събраха в каюткомпанията. Трябваше да обсъдят как да продължат, но в действителност не знаеха какво да си кажат. И четиримата седяха, свели глави и забили погледи в пода. Томас не можеше да прогони Джансън от мислите си. Дали връщането му при него наистина би допринесло за спасяването на Нют? Всяка частица от съществото му се бунтуваше срещу завръщането в ЗЛО, но ако го направи, ако успее да завърши изследванията…

Миньо пръв наруши мрачното мълчание.

— Искам вие тримата да ме чуете — изгледа ги бавно един по един. — Откакто избягахме от ЗЛО, се съгласявам с всички ваши решения, независимо до какво ни довеждаха. И не съм се оплаквал. Поне не много. — Той се ухили мрачно на Томас. — Но сега, в този момент, аз ще взема решението, а вие ще направите каквото ви казвам. И ако някой от вас се откаже, вървете по дяволите!

Томас вече се досещаше какво ще поиска неговият приятел и бе съгласен.

— Зная, че всеки от нас има по-големи цели — продължи Миньо. — Трябва да се свържем с „Дясната ръка“, да решим как ще постъпим със ЗЛО, всички тия глупости за спасяването на света. Но първо искам да намерим Нют. И това не подлежи на обсъждане. Четиримата — всички ние — ще летим докъдето е нужно и ще измъкнем Нют.

— Наричат го побърканяшки дворец — промърмори Бренда. Томас я погледна, но тя бе извърнала глава настрани. — Вероятно е там. Някои от тези типове с червените униформи, изглежда, са проникнали в берга, открили са Нют и са установили, че е заразен. Все пак е успял да ни напише бележка. Почти съм сигурна, че така е станало.

— Звучи логично — кимна Миньо. — Да не си била там?

— Не. Всеки голям град си има свой побърканяшки дворец — място, където пращат заразените да живеят, докато съвсем откачат. Не зная какво правят с тях след това, но дворецът не е красива гледка, противно на названието му. Мога само да си представя какви ще са последствията за Нют. Там управляват мунита и им плащат доста добре за това. Ако искате да отидем, трябва първо добре да си помислите. Защото нямаме никакви муниции и ще бъдем беззащитни.

Въпреки мрачната картина, която Бренда обрисува, Миньо почувства проблясък на надежда.

— Приключихме с мисленето. Знаеш ли къде е най-близкият дворец?

— Да — отвърна Хорхе. — Подминахме го, докато идвахме насам. В другата страна на долината, в подножието на онези планини на запад.

Миньо плесна с ръце.

— Да тръгваме тогава. Хорхе, вдигай тази кутия с цопла във въздуха.

Томас очакваше някакви възражения. Но нямаше такива.

— Няма нищо лошо в едно малко приключение, мучачо — заяви Хорхе и се надигна. — Ще бъдем там след двайсет минути.

Хорхе удържа на думата си. Той приземи берга на една поляна в началото на гората, която се простираше по склоновете на планината. Половината от дърветата бяха мъртви, но другата половина изглеждаха, сякаш се възстановяват след дълги години, през които над тях е тегнело зловещо заклинание. Томас си помисли, че вероятно един ден така ще се възстанови целият този свят, само че няма да има живи същества.

Той слезе по спуснатата платформа и огледа стената, заобикаляща побърканяшкия дворец само на няколкостотин крачки от тях. Най-близката порта тъкмо се отваряше, отвътре се появиха двама души, въоръжени с гранатомети. Изглеждаха уморени, но въпреки това заеха позиции за стрелба и насочиха оръжия — бяха чули приближаването на берга отдалече.

— Началото не е добро — отбеляза Хорхе.

Един от пазачите извика нещо, но Томас не успя да го чуе.

— Да идем при тях и да поговорим. Вероятно са мунита, щом са им дали гранатомети.

— Освен ако побърканяците не са взели властта — подхвърли Миньо, но после погледна към Томас със странна усмивка. — И в двата случая влизаме и няма да излезем без Нют.

Четиримата се отправиха бавно към портата, като се стараеха да си придадат спокоен вид. Томас не би желал отново да го прострелят с граната. Докато приближаваха, той мислено отбеляза колко зле изглеждат пазачите. Бяха мръсни, плувнали в пот и покрити с белези и драскотини.

Спряха при портата и един от пазачите пристъпи към тях.

— Кои, по дяволите, сте вие? — попита той. Имаше черна коса и мустаци и бе по-висок от партньора си. — Не ми мязате на някои от онези учени глави, дето ни посещават от дъжд на вятър.

Хорхе пое инициативата, както бе направил и на летището.

— Трябваше да ви известят, че идваме, мучачо. Ние сме от ЗЛО и един от нашите е бил заловен по погрешка и доведен тук. Дойдохме да си го приберем.

Томас беше изненадан. В известен смисъл това, което казваше Хорхе, бе истина.

Пазачът не изглеждаше особено впечатлен.

— Да не мислиш, че тия измишльотини ни минават? Не сте първите глупаци, дошли тук с убеждението, че мястото едва ли не им принадлежи. Решили сте да си поживеете сред побърканяци? Ваша воля. Особено след това, което става в последно време. — Той отстъпи встрани и описа широка дъга с ръка, подканяйки ги насмешливо да влязат. — Наслаждавайте си на престоя в побърканяшкия дворец. Не връщаме пари, ако изгубите ръка или око.

Томас почти усещаше напрежението във въздуха и се безпокоеше, че Миньо може да подразни пазачите с някоя остроумна забележка, затова побърза да попита:

— Какво искате да кажете с това „в последно време“? Какво е станало?

Мъжът повдигна рамене.

— Достатъчно е да знаете, че това вече не е предишното щастливо местенце. — Той очевидно не смяташе да продължи с обясненията.

Томас вече предчувстваше, че това, което ще види, няма да му се хареса.

— А… знаете ли дали са докарвали нови… — Томас не посмя да произнесе думата „побърканяци“ — хора през последните дни? Имате ли регистър?

Вторият пазач се покашля и плю в прахоляка.

— Кого търсите? Мъжкар или женска?

— Мъжкар — отвърна в същия дух Томас. — Казва се Нют. Малко по-висок от мен, с руса дълга коса. Накуцва.

Мъжът отново плю.

— Май ми напомня нещо. Но кой знае? Всичките ми изглеждат толкова еднакви. Ще се изръсиш ли?

Изпълнен с надежда, Томас потърси с поглед Хорхе, чието лице почервеня от гняв.

Миньо обаче заговори, преди Хорхе да успее да си отвори устата:

— Имаме пари, сбръчканяко. Кажи ни къде е нашият приятел.

Пазачът отново вдигна оръжието към тях.

— Покажете ми кредитна карта, инак разговорът приключва. Искам поне хиляда.

— У него е всичко. — Миньо показа с палец Хорхе. — Алчен нещастник.

Хорхе извади картата си и я размаха във въздуха.

— Ще трябва да ме гръмнеш, за да я вземеш, и да знаеш, че няма да ти свърши работа без моите отпечатъци. Ще си получиш париците, хермано. А сега ни води.

— Добре — склони мъжът. — Последвайте ме. И помнете: ако някого от вас го дръпне побърканяк или се вкопчи в някой крайник, съветвам го да се раздели по-бързо със споменатия крайник и да бяга, сякаш го гонят триста дяволи. Освен ако не е крак, разбира се.

Той се завъртя на токове и се отправи към отворената врата.