Последният кандидат

46

— Как така работите за „Дясната ръка“? — изуми се Томас. Не виждаше никакъв смисъл.

— Какво искаш да кажеш с това как така? — отвърна с въпрос мъжът въпреки опрения в челото му пистолет. — Работя за проклетата „Дясна ръка“. Какво толкова трудно има за разбиране?

Томас отмести пистолета и се отдръпна объркан.

— Тогава защо излизаш навън да ловиш мунита?

— Защото искаме — отвърна мъжът, без да сваля очи от дулото на пистолета. — Не е твоя работа да знаеш повече.

— Застреляй го и следващият ще е по-разговорлив — предложи някой от тълпата.

Томас отново вдигна оръжието и го опря в челото на мъжа.

— Доста си смел, като се има предвид, че аз държа пистолета. Още веднъж ще броя до три. Кажи ми защо „Дясната ръка“ събира мунита или ще сметна, че ме лъжеш. Едно.

— Хлапе, знаеш, че не лъжа.

— Две.

— Няма да ме убиеш. Виждам го в очите ти.

Мъжът бе познал, че блъфира. Томас не би могъл да застреля непознат човек. Той въздъхна и свали пистолета.

— Ако наистина работиш за „Дясната ръка“, значи сме на една и съща страна. Защо направо не ни кажеш какво става?

Мъжът се надигна бавно и тримата му колеги направиха същото.

— Щом искате отговори — поде той, — ще трябва да попитате шефа. Ние не знаем нищо и това е самата истина.

— Да — добави мъжът до Томас. — Ние сме никой.

— И къде да намерим вашия шеф? — попита Бренда.

Мъжът повдигна рамене.

— Нямам представа.

Миньо изстена обезсърчено и дръпна пистолета от ръката на Томас.

— Писна ми от тия глупости. — Той насочи оръжието към краката на мъжа. — Добре, няма да те убия, но мисля, че можеш да се лишиш от палеца. Ако след три секунди не започнеш да говориш. Едно.

— Казвам ви, че не знаем нищо — лицето на мъжа бе пламнало от гняв.

— Хубаво — отвърна Миньо и натисна спусъка.

Пред ужасения поглед на Томас мъжът се улови за крака и изрева от, болка. Миньо го бе прострелял в зачервения десен палец — там, където обувката му бе проядена и той стърчеше.

— Как можа да го направиш? — попита жената и се наведе да помогне наранения. Извади от джоба си кърпа и притисна раната.

Томас също бе потресен от постъпката на Миньо, но не можеше да не му отдаде дължимото. Той самият не би посмял да дръпне спусъка, независимо от обстоятелствата. Когато погледна въпросително към Бренда, тя само сви рамене. Тереза ги наблюдаваше от разстояние с неразгадаемо изражение.

— Тъй де — поизправи се Миньо. — Докато ти му помагаш, най-добре третият от вас да започне да снася информация. Да чуем какво става, инак още някой от вас ще се раздели с някой пръст. — Той насочи пистолета към жената, сетне и към другите двама. — Защо отвличате хора за „Дясната ръка“?

— Казахме ви, че не знаем нищо — отвърна жената. — Плащат ни да си вършим работата, без да задаваме въпроси.

— Ами ти? — Миньо посочи последния от мъжете. — Искаш ли да кажеш нещо, или си готов да опиташ от същото?

Мъжът вдигна ръце.

— Кълна се в живота на майка ми, че нищичко не зная. Но…

Той стрелна с изплашен поглед другарите си.

— Но какво? Говори, човече, усещам, че криеш нещо!

— Нищо.

— Наистина ли трябва да продължаваме с тая игра? — Миньо насочи пистолета към крака му. — Омръзна ми да броя.

— Спри! — извика пазачът. — Добре, чуйте. Може да заведем двама от вас, за да зададат сами въпросите. Не зная дали ще ви позволят да разговаряте с някого от командващите, но биха могли. Не съм готов да се разделя с пръстите си.

— Добре, тогава. — Миньо отстъпи назад. — Виждаш ли, не беше чак толкова трудно. Да идем да навестим този твой шеф. Аз, ти и моите приятели.

Помещението се изпълни с развълнувани гласове. Никой не искаше да остава тук.

Жената, която им бе донесла вода, се изправи и извика:

— Не разбирате ли, че тук сте в далеч по-голяма безопасност? Повярвайте ми, така е. Ако всички излезете навън, гарантирам ви, че половината няма да стигнат крайната цел. Щом тези младежи искат да се срещнат с шефа, нека си трошат вратовете. Нищо няма да постигнете с пистолет и гранатомет.

Когато тя приключи, избухна нов хор от гласове и оплаквания. Жената се обърна към Миньо и Томас и заговори, опитвайки се да надвика шума:

— Вижте, навън е опасно. Не бих се съгласила да изведа повече от двама души. — Тя млъкна и огледа помещението. — На ваше място бих побързала. Като гледам, настроението тук става все по-агресивно. Съвсем скоро няма да можете да ги удържате. А отвън…

Тя стисна устни, преди да продължи:

— Отвън е пълно с побърканяци. И те убиват всичко, което се движи.