Последният кандидат

55

Нют изглеждаше ужасно. От косата му липсваха цели кичури, оголените места бяха зачервени и разранени. Лицето му бе покрито със синини и драскотини, ризата висеше на парцали и едва се държеше на измършавялото му тяло, панталоните му бяха изцапани с мръсотия и кръв. Явно накрая се бе предал на побърканяците и бе станал един от тях.

Но сега гледаше към Томас сякаш го бе познал.

Лоурънс говореше, Томас едва сега му обърна внимание.

— Добре сме. Колата пострада, но се надявам да ни откара до хангара. Само няколко мили са.

Той включи на задна и пикапът се дръпна от бетонната стена. Тишината бе нарушена от скърцане на метал и хрущене на смачкани стъкла. Шофьорът завъртя кормилото и едва сега Томас осъзна какво става.

— Спри! — извика. — Спри колата веднага!

— Какво? — зяпна го Лоурънс. — Какви ги говориш?

— Просто спри шибания пикап!

Лоурънс натисна спирачките, а Томас се наведе към вратата. Понечи да я отвори, но шофьорът го сграбчи за ризата и го дръпна назад.

— Какви, за бога, ги вършиш? — кресна.

Томас не би позволил на каквото и да било да го спре в този момент. Той измъкна пистолета от пояса си и го тикна в лицето на Лоурънс.

— Пусни ме! Веднага ме пусни!

Лоурънс разпери ръце.

— Ей, момче, успокой се! Какво ти става?

Томас се дръпна от него.

— Видях отвън моя приятел — искам да се уверя, че с него всичко е наред. Ако възникнат проблеми, ще скоча обратно в пикапа. Просто се приготви да ни разкараш оттук, Когато ти дам знак.

— Нима вярваш, че онзи тип отвън все още ти е приятел? — попита със студен тон пилотът. — Тези побърканяци отдавна са превъртели. Твоят приятел вече е само едно животно. Дори по-лошо от животно.

— Още по-добре. Тъкмо сбогуването ще е кратко. — Томас отвори вратата и скочи на улицата. — Прикривайте ме, ако се наложи. Трябва да го направя.

— Обещавам ти, че ще ти сритам задника, преди да се приберем в берга — изръмжа Лоурънс. — Побързай. Ако онези побърканяци при боклуците тръгнат насам, ще открием огън. Не ме е грижа дали сред тях ще са майка ти и чичо ти Франк.

— Разбрано. — Томас им обърна гръб и пъхна пистолета в панталоните. Отправи се бавно към своя приятел, който стоеше сам, далече от побърканяците и купчината боклуци. Засега другите не проявяваха интерес към него.

Томас измина половината разстояние и спря. Изведнъж забеляза налудничавите пламъчета в очите на Нют. Безумието вече бе проникнало в ума му и се разпространяваше. Как бе възможно да е станало толкова бързо?

— Ей, Нют. Аз съм, Томас. Помниш ме, нали?

Внезапно лицето на Нют се проясни. Томас едва не трепна от изненада.

— Помня те, Томи. Дойде да ме видиш в двореца, но не беше прочел бележката ми. Не мога за няколко дни да изгубя напълно разсъдък.

Томас усети, че сърцето му се свива от мъка.

— Тогава защо си тук? Защо си с… тях?

Нют погледна побърканяците, после отново насочи взор към Томас.

— Защото то идва и си отива, човече. Няма как да ти го обясня. Понякога не мога да се контролирам, почти не осъзнавам какво върша. В други случаи просто усещам някакъв сърбеж в мозъка, който, ако не друго, ужасно ме ядосва.

— Но изглеждаш съвсем наред.

— Да бе. И сигурно се влача с тия побърканяци от немай-къде. Вярно е, че се млатят, но иначе са доста сплотени. Тук, ако си сам, нямаш никакви шансове.

— Нют, ела с мен, още сега. Ще те откараме на безопасно място, някъде, където…

Нют се разсмя и главата му подскочи няколко пъти по странен начин.

— Разкарай се, Томи. Още сега.

— Хайде, ела с мен — помоли го Томас. — Ако ще си по-спокоен, може да те вържа.

Лицето на Нют внезапно се изкриви от гняв.

— Млъкни, проклет предател! Не прочете ли бележката ми? Не можа ли да изпълниш поне една последна молба от мен? Трябваше да си герой както винаги, а? Мразя те! Винаги съм те мразил!

„Не го мисли“ — рече си Томас убедено. Това бяха само думи.

— Нют…

— Ти си виновен за всичко! Можехме да ги спрем, Когато умряха първите Създатели. Ти можеше да измислиш начин. Но продължи, нали искаше да спасиш света, да си героят. Дойде в лабиринта и там не се спря. Защото мислиш само за себе си! Признай си! Трябва да си този, когото хората ще помнят и почитат! Ах, защо не те хвърлихме в шахтата на Кутията!

Лицето на Нют бе станало мораво, от устата му хвърчеше слюнка. Той пристъпи напред, свил ръце в юмруци.

— Ще го гръмна! — извика отзад Лоурънс. — Махни се от пътя ми!

Томас се завъртя.

— Недей. Това е между мен и него! Нищо не прави! — Отново се извърна към Нют. — Нют, спри. Просто ме изслушай. Нищо повече не искам.

— Мразя те, Томи! — Вече бе на едва няколко крачки от Томас. — Мразя те, мразя те, мразя те! След всичко, което направих за теб, след гадостите, които преживяхме в лабиринта, ти не можа да направиш едничкото нещо, за което те помолих! Не мога повече да гледам сбръчканото ти лице!

Томас отстъпи назад.

— Нют, трябва да се овладееш. Ще те застрелят. Просто спри и ме изслушай! Влизай в пикапа и ми позволи да те вържа. Дай ми поне този шанс! — Не можеше да убие приятел. Просто не можеше.

Нют изкрещя и се хвърли. Отзад изпука гранатомет и гранатата прехвърли Томас, но не уцели. Томас бе замръзнал на място и в този миг Нют го повали и му изкара въздуха. Докато се опитваше да си поеме дъх, побърканото момче се покатери отгоре му и го притисна към земята.

— Трябва да ти издера очите — просъска той, като го пръскаше със слюнка. — Да ти дам хубав урок. Защо дойде тук? Прегръдка ли очакваше, мамка ти? А? Да седнем и да си побъбрим за старите времена в Езерото?

Томас разтърси глава, завладян от ужас, докато бавно напипваше дръжката на пистолета.

— Томи, искаш ли да ти кажа защо накуцвам? Казвал ли съм ти някога? Не, мисля, че не съм.

— Как е станало? — попита Томас в опит да спечели време. Пръстите му докоснаха дръжката.

— Опитах се да се самоубия в лабиринта. Изкатерих се по една от ония шибани стени и скочих. Алби ме откри и ме отнесе в Езерото точно преди да се затворят вратите. Мразех онова място, Томи. Мразех всяка секунда от всеки ден там. И за всичко това бе виновен ти!

Нют внезапно се извъртя и сграбчи Томас за ръката, с която стискаше пистолета. Дръпна я към себе си и опря дулото на своето чело.

— Сега искам да ми се отплатиш! Убий ме, преди да се превърна в едно от онези чудовища човекоядци. Застреляй ме! Толкова разчитах да изпълниш това, за което те помолих в бележката! На никого другиго не бих се доверил. Убий ме, Томи!

Томас се опита да дръпне ръка, но Нют бе твърде силен.

— Не мога, Нют, не мога.

— Хайде, Томи, отплати ми се! Поправи това, което направи! — Цялото тяло на Нют се тресеше. После гласът му се сниши до нисък, настойчив шепот. — Убий ме, сбръчкан страхливецо. Покажи, че можеш да свършиш поне едно нещо както трябва. Отърви ме от тия мъки.

Томас го гледаше ужасен.

— Нют, може би ние бихме могли…

— Млъкни! Просто млъкни! Аз ти се доверих! А сега го направи!

— Не мога!

— Направи го!

— Не мога! — Как бе възможно Нют да иска от него подобно нещо? Да повярва, че би убил най-добрия си приятел?

— Убий ме, инак аз ще ти видя сметката. Убий ме! Направи го!

— Нют…

— Направи го, преди да съм станал един от тях.

— Аз…

— УБИЙ МЕ! — Изведнъж очите му отново се проясниха, сякаш за съвсем кратко той бе възвърнал разсъдък, и гласът му омекна: — Моля те, Томи. Моля те.

Докато дърпаше спусъка, Томас имаше чувството, че сърцето му полита надолу към някаква черна бездна.