Последният кандидат

34

На следващата сутрин Томас бе изненадан колко отпочинал се чувства. Цяла нощ се бе въртял и мятал, но явно по някое време бе потънал в дълбок и отморяващ сън. След един дълъг горещ душ и закуска той бе готов да се изправи пред новия ден.

Групата им напусна мотела около осем часа и се отправи по улиците в търсене на начин да стигнат по-бързо до Нют. Срещаха редки минувачи, далеч по-малко, отколкото предния ден в натоварените часове. Поне ги нямаше онези страховити звуци, които ги стряскаха снощи.

— Нещо става тука, помнете ми думата — заяви Хорхе, докато се озърташе за такси. — Би трябвало хората вече да са излезли.

Томас разглеждаше минувачите. Никой от тях не смееше да ги погледне, всички вървяха свели глави, често притискаха маските към лицата си, сякаш се страхуваха, че вятърът може да ги свали. Крачеха забързано, трескаво и почти подскачаха, Когато друг ги доближи. Томас забеляза, че една жена се е спряла да чете плаката за изблика, същия, който и той бе прочел предния ден.

— Хайде да побързаме към тъпото летище — измърмори ядосано Миньо. — Тръпки ме побиват от това място. -

— Вероятно трябва да тръгнем нататък — предложи Бренда, вдигнала ръка. — Там има бизнесцентър, би трябвало да има и таксита.

Те пресякоха улицата и навлязоха в друга, по-тясна, с празен паркинг от едната страна и висока стара сграда от другата.

Миньо се наведе към Томас и прошепна:

— Човече, да ти призная, малко ме е страх в какво състояние може да заварим Нют.

Томас също бе изплашен, но не го призна.

— Не се безпокой. Сигурен съм, че с него всичко е наред.

— Да бе. А лекарството ще изхвърчи от задника ти всеки момент.

— Кой знае, може и да изхвърчи. Само че ще мирише странно. — Миньо явно не намери шегата смешна. — Виж, нищо не можем да направим, докато не стигнем там и не видим с очите си.

— Благодаря за успокоението.

Празният паркинг вдясно от тях бе засипан с разпръснатите отломъци на стара тухлена постройка, обрасли с треволяци. Голяма част от стената продължаваше да стърчи насред празното пространство и докато я подминаваха, Томас забеляза някакво движение. Той спря и инстинктивно протегна ръка да дръпне Миньо. Сгълча го да мълчи, преди да е попитал какво става.

Бренда и Хорхе също бяха застинали неподвижно. Томас посочи натам, където бе зърнал движението.

Гол до кръста мъж, обърнат с гръб към тях, се бе надвесил и ровеше с ръце, сякаш бе изгубил нещо в калта и се опитваше да го намери. Раменете му бяха покрити със странни драскотини, имаше дълъг закривен белег през гърба му. Движенията му бяха насечени… отчаяни, помисли си Томас. Лактите му се повдигаха нагоре сякаш се мъчеше да изтръгне нещо от земята. Високите треволяци пречеха на Томас да види какво търси мъжът.

— Хайде, да вървим — подкани го шепнешком Бренда.

— Този тип е болен — прошепна Миньо. — Защо не са го прибрали?

Томас нямаше представа.

— Да се махаме.

Групата продължи нататък, но Томас не можеше да откъсне очи от мъжа. Какво ли правеше?

Когато стигнаха следващата пресечка, Томас спря и другите последваха примера му. Очевидно не само той се измъчваше от любопитство — всички искаха да хвърлят последен поглед.

Без никакво предупреждение мъжът подскочи и се обърна към тях. Устните и носът му бяха омазани с кръв. Томас се сепна, дръпна се назад и се блъсна в Миньо. Мъжът се озъби в зловеща усмивка и вдигна окървавените си ръце, за да им ги покаже. Томас се готвеше да му извика, Когато болният се обърна и се зае отново с това, което бе прекъснал. За щастие, не виждаха над какво се е надвесил.

— Казах ви да изчезваме оттук — промълви Бренда.

По гърба на Томас пробягваха ледени тръпки. Всички се обърнаха и хукнаха. Изминаха две пресечки, преди да забавят ход.

Отне им още половин час, докато открият такси, но най-сетне поеха към оградата. Томас искаше да разговаря за това, на което бяха станали свидетели на пустия паркинг, но не знаеше откъде да започне. Призляваше му само при мисълта за това.

Миньо пръв наруши мълчанието.

— Този тип ядеше човешко. Сигурен съм в това.

— Може би… — Бренда преглътна мъчително. — Може би е било куче. — По гласа й личеше, че не вярва и за миг в думите си. — Не че това е по-добре, разбира се.

— Със сигурност не е нещо, на което трябва да си свидетел по време на приятна разходка из непознат град, в който е обявена карантина. Започвам да вярвам на Гали. Мисля, че това място гъмжи от побърканяци и скоро ще започнат масово да се избиват помежду си.

Никой не отговори. Останалата част от пътя до летището премина в мълчание.

Не им отне много време да минат през охранителния пост и да се озоват вън от масивните стени, заобикалящи града. Бергът си беше там, където го бяха оставили, стърчащ като изоставена черупка на гигантско насекомо. Нищо не помръдваше около него.

— Хайде, побързайте. Някой да отвори — подкани ги Миньо.

Хорхе извади малкото дистанционно от джоба си и натисна поредица от бутони. Товарната платформа се завъртя бавно надолу със скърцане на ръждясалите панти, докато ръбът й опря в напечения бетон. Томас се надяваше да види как Нют изтичва навън, за да ги посрещне с широка усмивка на лицето.

Но вътре нищо не помръдваше и сърцето му се сви.

Миньо очевидно се чувстваше по същия начин.

— Нещо не е наред — промълви и хукна към платформата, преди Томас да успее да реагира.

— Най-добре всички да влезем — рече Бренда. — Ами ако Нют е станал опасен?

Томас потрепери при тази мисъл. Без да отговори, той последва Миньо и влезе в тъмния, смълчан берг. Беше задушно, всички системи бяха изключени — нямаше климатизация, нито светлини.

Хорхе вървеше по петите на Томас.

— Ще включа захранването — рече той. — Че иначе ще се стопим от жега и от нас ще останат само кокалите. — След тези думи се насочи към пилотската кабина.

Бренда настигна Томас и двамата надзърнаха в сумрака. Единствената светлина идваше откъм редките люкове. Чуваха Миньо да вика Нют някъде във вътрешността, но никой не отговаряше. Томас имаше чувството, че в душата му е зейнала пропаст, която се разширява и всмуква в себе си всякаква надежда.

— Аз ще тръгна наляво — рече той и посочи малкия коридор към каюткомпанията. — Защо не последваш Хорхе да претърсите горе? Това не е добре, Нют би трябвало вече да ни е посрещнал.

— Да не говорим, че осветлението и климатизацията са спрени — отбеляза тя, изгледа Томас мрачно и пое по коридора.

Томас продължи напред към каюткомпанията. Миньо седеше на една от койките и четеше с каменно изражение смачкана бележка. Изглеждаше още по-измършавял заради помръкналото си лице.

— Какво е това? — попита Томас.

Миньо не отговори. Продължаваше да се взира в бележката.

— Какво има?

Миньо най-сетне вдигна глава.

— Ела сам да видиш.

Протегна бележката с една ръка и се захлупи по очи на койката. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Отишъл си е.

Томас се приближи и взе бележката. Вътре бе надраскано с черен флумастер:

Те проникнаха вътре по някакъв начин. Отвеждат ме да живея с останалите побърканяци.

Вероятно така е по-добре. Благодаря, че бяхте мои приятели.

Сбогом.

— Нют — прошепна Томас. Името на неговия приятел увисна във въздуха като съобщение за смърт.