Последният кандидат

38

Залата за боулинг нямаше врати — ако се съдеше по ръждясалите панти, били са изтръгнати отдавна. Над входа висеше голяма дървена табела, ала надписът се бе олющил с времето.

— Той е вътре — съобщи мустакатият. — Давайте парите.

Миньо пристъпи към зейналия отвор на вратата и надзърна

вътре. После се обърна и погледна към Томас.

— Видях го в дъното — рече той с изкривено от безпокойство лице. — Тъмно е, но го познах.

Томас бе толкова обезпокоен от ставащото, че не бе и помислял какво ще направят, Когато намерят приятеля си. Защо бе казал да се махат?

— Ще получите двойно — заяви Хорхе, — ако се погрижите да се приберем безопасно на берга.

Двамата пазачи обсъдиха полугласно предложението, сетне ниският отвърна:

— Тройно. И искаме половината сега, за да сме сигурни, че не ни мамите.

— Спогодихме се, мучачо.

Хорхе извади картата и я опря в тази на пазача, за да прехвърли парите. Томас си помисли с мрачно задоволство, че всъщност ЗЛО ще плати за тяхната помощ.

— Ще ви чакаме тук — заяви пазачът.

— Да влизаме — подкани Миньо и прекрачи прага, без да се озърта за отговор.

Томас погледна към Бренда, тя се мръщеше.

— Какво има? — попита той.

— Не зная — отвърна тя. — Но имам лошо предчувствие.

— Да беше само ти.

Тя се усмихна и го хвана за ръката, което той с радост прие. После и двамата влязоха вътре, следвани от Хорхе.

Както и за много други неща, Томас имаше разпокъсани спомени как би трябвало да изглежда една зала за боулинг. Помещението, в което се озова, почти с нищо не отговаряше на очакванията му.

Пистите, по които някога играчите бяха търкаляли топки, сега бяха напълно разглобени, натрошени и отнесени. В плитките корита имаше спални чували, в които хората дремеха или лежаха замаяни и загледани в тавана. В нишите, където трябваше да са машините за прибиране на топки, горяха огньове, което едва ли бе безопасно. Въздухът бе изпълнен с миризмата на изгоряло дърво, под тавана се стелеше дим.

Миньо посочи лявата лента, на стотина крачки от тях. Там нямаше много хора — повечето се бяха събрали на централните писти — но Томас различи Нют веднага въпреки мъждивото осветление. Блясъкът на огъня озари за миг русолявата му глава и превитото тяло. Беше обърнат с гръб.

— Започва се — прошепна Томас на Бренда.

Никой не им обърна внимание, докато си проправяха път към Нют, криволичейки през лабиринта от дремещи в спални чували хора. Томас внимаваше къде стъпва — последното, което би искал, бе да разбуди някой заспал побърканяк.

Бяха на около десетина крачки от Нют, Когато той внезапно заговори на висок глас, който отекна в залата:

— Казах ви, сбръчканяци такива, да изчезвате!

Миньо се закова на място и Томас едва не се блъсна в него. Бренда го стисна за ръката и той едва сега забеляза, че дланта му е потна. Думите, произнесени от Нют, най-сетне го накараха да повярва, че всичко е свършило. Техният приятел никога нямаше да е същият — очакваха го само мрачни дни на настъпващо безумие.

— Трябва да поговорим — заяви Миньо и го доближи. Наложи се да прекрачи една мършава жена, излегната на хълбок.

— Не се приближавай! — предупреди го Нют. Говореше по-тихо, но заплашително. — Тези главорези ненапразно ме доведоха тук. Смятаха, че съм муни, Когато ме сгащиха в берга. Представи си изненадата им, като разбраха, че съм болен като тях. Заявиха, че бил техен граждански дълг да ме докарат в тази дупка.

Миньо не отговори и Томас се намеси:

— Нют, защо според теб сме дошли? Съжалявам, че те оставихме и те заловиха. Съжалявам, че са те докарали на това място. Но сега можем да те измъкнем — не мисля, че някого го е еня какво става наоколо.

Нют се обърна бавно към тях. Сърцето на Томас се сви, Когато видя, че стискаше в ръцете си гранатомет. И беше ужасно парцалив, сякаш през тези три дни бе бягал, беше се бил и търкалял по каменисти сипеи. Но въпреки гнева, който бе изписан на лицето му, той несъмнено все още бе със здрав разсъдък.

— Здрасти, братче — рече му Миньо и пристъпи към него, като едва не се спъна в лежащата жена. — Я се поуспокой вече. И няма нужда да ми тикаш в лицето този гранатомет, докато разговаряме. Откъде впрочем го взе?

— Откраднах го — отвърна Нют. — Взех го от един пазач, който… ме ядоса.

Ръцете на Нют трепереха и това малко изнервяше Томас — пръстът му все пак лежеше на спусъка.

— Аз… не съм никак добре — продължи Нют. — Честно, сбръчканяци, радвам се, че сте дошли за мен. Сериозно говоря. Но нещата трябва да спрат дотук. Сега е моментът да се обърнете и да се изнижете през онази врата. А после да се приберете на берга и да отлетите. Разбрахте ли ме?

— Не, Нют, не те разбрах — отвърна Миньо и в гласа му се долови раздразнение. — Рискувахме си главите да дойдем тук, ти си наш приятел и ще те приберем у дома. Ако толкова искаш да хленчиш и да се оплакваш — твоя воля. Но ще го направиш с нас, не с тия сбръчкани побърканяци.

Нют внезапно подскочи, толкова рязко, че Томас едва не падна назад. Той завъртя гранатомета и го насочи към Миньо.

— Аз съм побърканяк, Миньо! Аз съм побърканяк! Не можеш ли да си го набиеш в тъпата глава? Ако те е пипнал избликът и знаеш какво те очаква, нима ще искаш това да става пред най-близките ти приятели? А? Кажи ми — би ли искал подобно нещо? — Той изкрещя последните думи и тялото му се разтърси от неудържимо треперене.

Миньо не отговори и Томас знаеше защо. Той самият се опитваше да намери подходящи думи, ала усилията му бяха напразни. Нют премести поглед към него.

— Ами ти, Томи — продължи той, като посниши глас. — Голям си куражлия да идваш тук и да ме молиш да тръгна с теб. Призлява ми само като те видя.

Томас го зяпна стъписано. Никога досега не го бе боляло толкова силно от нечии думи.