Последният кандидат

14

Томас премигна в опит очите му да свикнат с тъмнината. Сирените виеха с оглушителна сила.

Усети, че Миньо се надигна и се върти около него.

— Жената изчезна! — извика. — Не мога да я намеря.

Още докато произнасяше тези думи, се чу силен гръм, последван от тропването на граната недалеч от тях. Електрически отблясъци озариха помещението и Томас видя една сенчеста фигура да се отдалечава по коридора, потъвайки постепенно в мрака.

— Аз съм виновен — укоряваше се Миньо, но гласът му едва се чуваше.

— Заемете позиция — нареди Томас. — Ще използвам картата на Плъха. Поставете ръце на цепнатината между вратите, за да усетите, Когато се отворят. Готови!

Той намери пипнешком контролното табло и мушна картата. Чу се силно изщракване и вратите започнаха да се отместват навътре.

— Огън! — извика Миньо.

Нют, Бренда и Миньо откриха стрелба към потъналия в мрак коридор от другата страна. Електрическите мълнии озариха помещението чак до следващите двойни врати. Нямаше и следа от хора, нито ги посрещна ответен огън.

Томас наведе оръжието надолу.

— Спрете! — извика той. — Да не пилеем муниции!

Миньо пусна още една граната, но след това всички спряха стрелбата и зачакаха електрическата буря пред тях да утихне, за да могат да влязат в помещението.

Томас заговори високо на Бренда, за да надвика шума:

— Ние сме малко закъсали със спомените. Да знаеш нещо повече, което би могло да ни помогне? Къде са хората? Защо пуснаха сирените?

Тя поклати глава.

— Честно казано, представа нямам. Явно става нещо странно.

— Обзалагам се, че това е поредното им гадно изпитание! — провикна се Нют. — Нагласили са го за нас и сега сигурно ни анализират!

Томас не знаеше какво да мисли, а и Нют не му помогна особено с предположението си.

Той вдигна оръжието и прекрачи прага. Искаше да се доберат до някое по-безопасно място, преди да угаснат и последните електрически искри. От откъслечните си проблясъци от предишния си живот той знаеше, че е познавал добре това място — жалко само, че нямаше спомен за разположението. Едва сега осъзна колко е важна Бренда за тяхната свобода. И Хорхе, разбира се — стига да се съгласи да ги откара някъде другаде.

Алармата замлъкна.

— Какво… — заекна Томас. — Какво ще правим сега?

— Онези сигурно са оглушали от този вой — тросна се Миньо. — Иначе защо ще спрат сирените?

Сиянието на електрическите заряди изчезна напълно, но в помещението замъждукаха червеникави аварийни светлини и създадоха нещо като алена мъгла. Намираха се в приемна зала с множество подвижни легла, пейки и две бюра. Нямаше жива душа.

— Не мога да разбера защо е толкова пусто наоколо — промърмори Томас, който отново бе споходен от чувството, че мястото му е добре познато. И че винаги е било пусто.

— Сигурна съм, че от доста време не са имали посетители — съгласи се Бренда.

— Томи, сега какво? — попита Нют. — Не можем да стърчим тук цял ден.

Томас се замисли. Трябваше да открият приятелите си, но още по-важно бе да намерят пътя навън.

— И така — заговори той. — Бренда, нуждаем се от помощта ти. Трябва да се доберем до хангара, да намерим Хорхе и да го накараме да подготви берга. Нют и Миньо ще останат да го пазят, а ние с теб ще потърсим нашите приятели. Бренда, да знаеш къде може да има още оръжия?

— Арсеналът е на път за хангара — отвърна тя. — Но вероятно се охранява.

— Виждали сме и по-лоши неща — обади се Миньо. — Ще стреляме, докато ги обезвредим всичките. Или те обезвредят нас.

— Ще си пробием път през тях — заяви решително Нют. — Ще се справим с всички тия гадове.

Бренда посочи един коридор, който тръгваше от приемното.

— Нататък — рече тя.

Четиримата извървяха няколко коридора, озарени от неизменната мъждукаща червена светлина. Никъде не срещнаха съпротива, само от време на време мярваха по някой метален бръмбар острие да трака по пода недалеч от тях, но животинките изчезваха от погледа им с присъщата им бързина. Миньо се опита да гръмне една от тях, но не уцели и едва не обгори Нют, който извика гневно и ако се съдеше по ядния израз на лицето, с мъка се сдържа да не отвърне на огъня.

След близо петнайсет минути тичане стигнаха арсенала. Томас спря в коридора, изненадан от широко зеещата врата. Изглежда, рафтовете вътре бяха натъпкани с оръжие.

— Това е то — рече Миньо. — Няма съмнение.

Томас се досещаше какво има предвид. Той беше на същото мнение.

— Някой ни е устроил клопка — промърмори.

— Сигурно е така — съгласи се Миньо. — Изведнъж всички изчезват, вратите са широко отворени и оръжията ни чакат непокътнати. Навярно ни наблюдават чрез металните си животинки.

— Няма съмнение, че тази работа намирисва — добави Бренда.

Чул гласа й, Миньо се обърна.

— Откъде да сме сигурни, че ти не си с тях? — попита той.

— Мога само да се закълна, че не съм — отвърна тя уморено.

— Нямам представа какво се случва.

Томас трябваше да се съгласи неохотно с идеята на Нют

— цялата тази история с бягството им приличаше на предварително подготвено и режисирано упражнение. Отново ги бяха превърнали в лабораторни мишки, просто щъкаха из различен лабиринт. Можеше само да се надява, че греши.

Нют пристъпи в арсенала.

— Погледнете това — извика той.

Когато Томас влезе вътре, видя, че Нют сочи една празна секция на стената.

— Вижте очертанията в прахта. Съвсем скоро оттук са взели нещо. Може би дори през последния час.

Томас огледа помещението. Имаше доста прах, дори се усещаше във въздуха, но петната, които Нют сочеше, бяха съвсем чисти. Приятелят му беше прав.

— И какво значение има? — попита зад тях Миньо.

Нют се обърна.

— Не можеш ли сам да си го обясниш, сбръчканяк такъв! Миньо трепна. Изглеждаше учуден и ядосан.

— Ей, Нют — намеси се Томас. — Успокой малко топката. Зная, че сме го загазили, но защо се гневиш на нас?

— Ще ви кажа защо се гневя. Правите се на големи мъже и ни разкарвате по тия коридори сякаш сме пилци на заколение. А Миньо не може да направи и една крачка, без да попита кой крак да използва.

— Виж какво, сбръчканяко — озъби се Миньо. — Ти си тоя, дето се мисли за гений само защото видя, че пазачите са взели нещо от арсенала. То пък голямото откритие! Замълчах си, за да не те дразня, дето си мислиш, че си видял преди нас очевидното! Следващия път няма да съм толкоз тактичен.

Томас не сваляше очи от лицето на Нют. То имаше изтерзан, почти отчаян вид.

— Съжалявам — промърмори унило Нют. После излезе от стаята.

— Какво беше това? — прошепна Миньо.

Томас не знаеше какво да мисли. Дали пък Нют не бе започнал да губи разсъдък от болестта? За щастие, в този момент се намеси Бренда:

— Момчета, пропускате нещо важно.

— Какво е то? — попита Миньо.

— Тук е имало двайсет или трийсет пушки и гранатомети, а сега са изчезнали. Съвсем наскоро. През последния час, както смята Нют.

— Е, и? — попита Миньо.

Бренда обърна ръце с длани нагоре, сякаш отговорът се подразбираше.

— Пазачите идват тук само ако трябва да заменят нещо или искат да използват други оръжия, освен гранатометите. А гранатометите са тежки, не можеш да ги използваш едновременно с друго оръжие. Къде тогава са оръжията, които са оставили в замяна?