Последният кандидат

67

Томас им показа писмото и само след минута всички — дори Тереза и Гали — се съгласиха да се разделят с „Дясната ръка“ и да продължат самостоятелно. Да се отправят към лабиринта.

Бренда погледна картата и заяви, че знае точно как се стига до там. Подаде му нож и той го стисна в ръка, чудейки се дали оцеляването му може да зависи от това тънко острие. Измъкнаха се от кабинета и се отправиха към двойната врата въпреки виковете на Винс и другите, които твърдяха, че са се побъркали, и ги предупреждаваха, че може да загинат с мунитата. Томас не им обърна внимание.

Вратата все още бе леко открехната и Томас пръв се шмугна през нея. Приведе се, готов за атака, но коридорът бе пуст. Зад него се изнизаха и останалите и той реши да замени безшумното промъкване с бързина и хукна надолу по дългия коридор. Сумракът придаваше кошмарен изглед на мястото, сякаш зад ъглите ги дебнеха духовете на всички, загинали по вина на ЗЛО. Но Томас бе изпълнен със странната увереност, че те са на тяхна страна.

Бренда ги водеше и скоро свиха зад ъгъла и слязоха по тясно стълбище. Минаха напряко през един склад и продължиха по друг дълъг коридор. Още стълби, наляво и после надясно. Томас тичаше редом с Бренда и се озърташе за дебнещи опасности. Не спря нито за миг да си поеме дъх, нито се усъмни в способността за ориентация на Бренда. Отново беше бегач и въпреки всичко се чувстваше добре.

Стигнаха края на един коридор и свиха надясно. Томас измина само няколко крачки, Когато нещо се метна върху него, вкопчи се в рамото му и го събори на земята.

Томас падна и се затъркаля, опитвайки се да се освободи от този, който го притискаше. Беше тъмно и не виждаше с кого си има работа, но продължаваше да блъска и рита, после замахна с ножа, уцели нещо и чу женски вик. Един юмрук го прасна по дясната скула, нещо твърдо се заби в бедрото му.

Томас напрегна мишци и тласна с всичката си сила. Нападателят му се удари в стената и отново скочи върху него. Двамата пак се затъркаляха и се блъснаха в други боричкащи се двойки. Томас полагаше отчаяни усилия да не изпусне ножа и не спираше да посяга с него, но бе трудно да постигне каквото и да било от толкова близко разстояние. Замахна с лявата ръка и изглежда, попадна в челюстта на своя противник, след това използва краткия миг на затишие, за да го прободе в корема. Нов писък — отново женски и определено на човека, който го бе нападнал.

Томас се изправи и се озърна на кого от другарите си да помогне. На бледата светлина видя, че Миньо е седнал върху някакъв тип и го налага с юмруци. Бренда и Хорхе мереха сили с друг пазач и го бяха съборили. Мъжът обаче успя да се изправи и хукна по тъмния коридор. Тереза, Хариет и Арис се бяха облегнали на стената да си поемат дъх. Всички бяха живи. Трябваше да продължат час по-скоро.

— Хайде! — извика им той. — Миньо, остави тоя тип!

Приятелят му нанесе още няколко удара, после се изправи

и на прощаване изрита своя противник.

— Приключих. Можем да вървим.

Групата се обърна и продължи тичешком.

Спуснаха се по поредното стълбище и се озоваха в тясно помещение на дъното. Томас едва не се скова от изненада, Когато осъзна къде са стигнали. Това бе помещението, където бяха разположени гнездата за скръбници, същото, в което се бяха озовали, след като избягаха от лабиринта. Прозорците на стаята за наблюдение все още бяха разбити — подът бе осеян със стъклени парчета. Близо четирийсетте гнезда, където държаха и зареждаха скръбниците, изглеждаха неизползвани, след като езерните се бяха измъкнали преди няколко седмици. Бялата им повърхност бе покрита с тънък слой прах.

Знаеше, че като член на ЗЛО е прекарал безброй часове на това място, докато бяха строили лабиринта, и сега изпитваше срам за това.

Бренда посочи една стълба, която водеше към шахтата за скръбници, използвана при бягството им — а тогава са могли просто да се спуснат по стълбата.

— Защо няма никого тук? — попита Миньо. Той се завъртя в кръг, оглеждайки мястото. — Ако наистина държат хората тук, защо няма охрана?

Томас се замисли над думите му.

— Защо ти трябват войници да ги пазят, Когато лабиринтът може да върши тази работа? Помисли си на нас колко време ни бе нужно, за да го разберем.

— Не зная — промърмори Миньо. — Но нещо не ми харесва тази работа.

Томас повдигна рамене.

— Е, нищо няма да се получи, ако седим тук. Ако нямате друго предложение, да се качим горе и да ги измъкнем.

— Предложение? — повтори Миньо. — Аз нямам никакво.

— Тогава нагоре.

Томас се изкатери по стълбата и се озова в още едно познато помещение — това с пултовете, където бе въвел кодовете, с които се изключваха скръбниците. Чък също бе стигнал дотук, помнеше колко храбро се държа, макар да си умираше от страх. И само час след това гибелта наистина го застигна. Болката от загубата на неговия приятел отново се пробуди в гърдите на Томас.

— Дом, мил дом — пропя Миньо. Сочеше кръглата дупка над тях. Това бе отворът, излизащ на Скалата. Във времето, Когато лабиринтът функционираше, този отвор бе прикриван с холографско изображение, за да изглежда като безкрайно небе отвъд стръмния ръб на Скалата. Сега, разбира се, устройството бе изключено и през отвора се виждаха стените на лабиринта. Една метална стълба бе подпряна така, че да води право към тях.

— Не мога да повярвам, че се върнахме отново тук — въздъхна Тереза. Гласът й отекна глухо в околните стени.

Думите й го накараха да си помисли, че двамата най-сетне са застанали на една и съща страна. Опитват се да спасят други хора, да поправят това, което бяха направили. Да се помъчат да започнат всичко поновому. Искаше му се да го повярва с всяка частица на съществото си.

— Луда работа, а? — погледна я той.

Тя се усмихна за първи път of… не помнеше откога.

— Луда работа.

Имаше толкова много неща, които Томас все още не помнеше — за себе си, за нея, — но тя бе тук, готова да помага, и това бе всичко, което можеше да желае.

— Не мислите ли, че е най-добре да се качим горе? — попита Бренда.

— Ами да — съгласи се Томас. — Най-добре е да се качим.

Той се изкатери последен. Горе се издърпа над ръба и премина по двете дъски, поставени върху отвора в каменния под на лабиринта. Под него, където сега се виждаше само дъното на шахта, преди холограмата бе създавала илюзията за бездна. Спря се и вдигна глава, за да се изправи за пръв път пред лабиринта.

Там, където някога имаше яркосиньо небе, сега имаше само тъмносив таван. Холограмата, скриваща стените на Скалата, бе деактивирана и на нейно място се извиваше тъмносив свод. Но гледката на масивните, обрасли с бръшлян стени на лабиринта накара дъха му да секне. Те си оставаха все така величествени и без помощта на илюзията и сега бяха надвиснали над него като древни, напукани, обрасли в зеленина монолити. Сякаш стърчаха тук от хиляда години — огромни надгробни камъни, бележещи гробовете на мнозина.

Томас се бе завърнал.