Последният кандидат

36

Побърканяшкият дворец бе ужасно, потънало в мръсотия място. Ниският пазач се оказа разговорлив и докато вървяха сред царящия вътре хаос, осигури на Томас повече информация, отколкото би се надявал да получи.

Той им обясни, че селището за заразени е голям комплекс от наместени един в друг пръстени, с общи зони — столова, лазарет, места за отдих, разположени в средата, а зад тях редове от спални помещения. Дворците бяха замислени като последно убежище за болните, място, където да живеят, преди болестта напълно да отнеме разсъдъка им. След това ги откарваха в далечни райони, обезлюдени след слънчевите изригвания. Подобни комплекси имаше близо до всички големи градове. Заразените получаваха възможност да изживеят спокойно последните си дни.

Но първоначално добре замислената идея постепенно се опорочила. Да събереш на едно място хора, които скоро ще изгубят разсъдъка си, се оказало сигурна предпоставка за анархия. Обитателите си давали сметка, че няма наказание, което да е по-страшно от неизбежното потъване в лудост, и престъпността бързо достигнала космически размери. И така комплексите били изоставени да се разпадат.

Докато групата им вървеше между спалните — продълговати, порутени бараки, Томас си представи колко ли е ужасно да живееш на подобно място. Повечето прозорци бяха изпотрошени и пазачът им обясни, че било голяма грешка да вкарват стъкло в селището. Превърнало се в опасно оръжие. Улиците бяха осеяни с боклуци и макар че досега не бяха срещнали никого, Томас имаше чувството, че ги наблюдават от сенките. В далечината някой започна да крещи ругатни, от друга посока долетя писък и Томас се озърна боязливо.

— Защо просто не затворите това място? — попита той. — След като се е стигнало дотук?

— Да се е стигнало дотук? — повтори пазачът. — Хлапе, не знаеш какво още може да стане. Пък и какво да направиш с тези хора? Не можеш да ги оставиш в града, сред здравите. Не можеш да ги прокудиш в обезлюдените места, където да ги изядат побърканяците. А нито една власт не би си позволила да избива хора само защото наскоро са се заразили с изблика. Това е. Пък и така мунитата могат да изкарат добри пари, тъй като никой друг не би искал да работи тук.

Думите му само помрачиха още повече настроението на Томас. Светът се бе превърнал в тъжно място. Може би наистина проявяваше егоизъм, като отказваше да помага на ЗЛО да завършат изпитанията.

— Защо не наречете нещата с истинските им имена? — намеси се Бренда. — Събирате тия нещастници тук и ги оставяте да се изтребват, докато се влошат толкова, че с чиста съвест да се отървете от тях.

— Доста точно казано — кимна пазачът. В началото Томас изпитваше неприязън към него, но сега по-скоро го съжаляваше.

Те продължиха да вървят покрай редовете от постройки, до една порутени, тънещи в мръсотия и разбити.

— Къде са всички? — попита Томас. — Мислех, че това място ще е натъпкано до пръсване. И какво имаше предвид одеве, като каза за настъпилите промени?

Този път пазачът склони да обясни.

— Някои — късметлиите — вегетират с блаженството в бараките си. Но повечето са в централната зона, където се хранят или кроят недобри планове. Напоследък взеха да ни пращат все повече питомци, по-бързо, отколкото успяваме да разкараме болните. Като прибавим към това факта, че мунитата взеха да изчезват и броят им намалява с всеки изминал ден, нещата скоро ще минат критичния праг.

— Мунитата изчезват? — повтори Томас. Изглежда, ЗЛО попълваше отвсякъде запасите си за финалните изследвания. Въпреки опасните последици, до които можеше това да доведе.

— Да, за два месеца изчезнаха половината от служителите ни. Без никакви обяснения. Което прави работата ни хиляда пъти по-тежка.

Томас изпъшка.

— Добре, само ни опази от тълпите и ни прибери някъде на сигурно място, докато намериш Нют.

— Не мога да не се съглася — присъедини се Миньо.

Пазачът сви рамене.

— Хубаво. Стига да си получа парите.

Пазачите най-сетне спряха на два пръстена от централната зона и казаха на групата да чака. Томас и останалите се спотаиха в сянката на една барака. С всяка изминала минута какофонията нарастваше и сега, Когато бяха близо до центъра на комплекса, изглеждаше сякаш зад ъгъла се вихри голяма разпра. Томас ненавиждаше всяка секунда от пребиваването си тук, докато слушаше ужасните звуци. Питаше се дали пазачите изобщо ще се върнат, камо ли да доведат Нют.

Около десетина минути по-късно двама души се показаха от малка барака недалеч от тях. Сърцето на Томас се разтуптя и той почти бе готов да побегне, Когато си даде сметка, че те нямат ни най-малко заплашителен вид. Бяха мъж и жена, държащи се за ръце, и макар дрехите им да бяха изцапани, изглеждаха напълно нормални.

Двойката се приближи към малобройната група.

— Кога пристигнахте тук? — попита жената.

Томас още не бе успял да се справи с объркването си и Бренда го изпревари:

— Дойдохме с последната група. Търсим един наш приятел. Казва се Нют, с руса коса е и накуцва. Да сте го виждали?

Мъжът я изгледа сякаш бе чул най-тъпия въпрос на света.

— Много хора тук са руси. Как можем да познаем кой е вашият? И що за име е това Нют?

Миньо понечи да отговори, но шумът, идващ откъм централната зона, накара всички да се обърнат. На лицата на двамата новодошли се изписа тревога. После, без да произнесат нито дума повече, те се шмугнаха обратно в бараката. Затвориха вратата и Томас чу, че пускат резето. След секунди прозорецът бе запречен отвътре с масивна греда, малко парче от стъклото падна на земята и се разби.

— Изглеждат почти толкова щастливи да са тук, колкото и ние — подхвърли Томас.

Хорхе изсумтя.

— Много дружелюбни хора. Мисля пак да ги навестим.

— Очевидно не са тук отдавна — отбеляза Бренда. — Не мога дори да си представя какво е да живееш на това място. Да узнаеш, че си заразен, и да те пратят при побърканяци, та като ги гледаш, да си дадеш сметка какво те очаква.

Томас поклати бавно глава.

— И къде са тези пазачи? — попита нетърпеливо Миньо. — Колко време още ще им е нужно?

Десет минути по-късно двамата пазачи се появиха зад ъгъла.

— Какво открихте? — посрещна ги Миньо.

По-ниският сведе глава и запристъпва от крак на крак. Томас се зачуди дали не е заради нещо, на което е станал свидетел в централната зона.

Партньорът му отговори:

— Поразпитахме наоколо и мисля, че открихме вашия човек. Изглежда както го описахте и се обърна към нас, Когато го повикахме по име. Но… — Пазачите се спогледаха сконфузено.

— Но какво? — настоя Миньо.

— Той каза, доста цветисто при това, да ви предадем да се разкарате оттук.