Последният кандидат

23

Томас не бе имал време да разсъждава какъв ще е светът извън контролираната зона на ЗЛО. Но сега, Когато идваше време да го посетят, той се изпълни с нетърпение и опасения. Предстоеше му да навлезе в непозната територия.

— Готови ли сте, момчета? — попита Бренда. Стояха пред берга, в подножието на товарния люк. На стотина метра пред тях се издигаше висока бетонна ограда с голяма желязна порта.

Хорхе изпръхтя презрително.

— Бях забравил колко гостоприемни са тук.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита го Томас.

— Хермано, просто си затваряй устата и остави аз да се оправям. Ще използваме истинските си малки имена и фалшиви фамилни. Те се интересуват само дали имаме имунитет, другото е без значение. Ще разполагаме с ден или два, преди да ни потърсят да работим за властите. Ние сме ценни. Така че, Томас, пак повтарям, дръж си плювалника затворен.

— Ти също, Миньо — добави Бренда. — Разбра ли? Хорхе ни е направил фалшиви документи и лъже като дърт крадец.

— Без майтап? — озъби се Миньо.

Хорхе и Бренда се отправиха към портата, а Миньо се затътрузи отзад. Томас се колебаеше. Погледна към стената — напомняше му лабиринта и за миг се пробудиха ужасните спомени от нощта, Когато бе завързал Алби за бръшляна и се бе скрил от скръбниците. Добре поне, че тези стени са лишени от растителност.

Пътят до портата сякаш отне цяла вечност, огромните железни врати се издигаха все по-високо, докато групата ги приближаваше. Когато най-сетне спряха в подножието им, отнякъде прозвуча електрическо бръмчене, последвано от женски глас:

— Съобщете имената си и по каква работа сте тук.

Хорхе отговори на висок глас:

— Аз съм Хорхе Галарага, а това са моите спътници Бренда Диспейн, Томас Мърфи и Миньо Парк. Дойдохме тук за информация и да се подложим на тест. Аз съм сертифициран пилот на берг. Нося всички необходими документи. — Той извади от джоба си инфокарта и я протегна към камерата на стената.

— Задръжте така, ако обичате — разпореди се гласът. Томас бе плувнал в пот, сигурен бе, че жената вече е задействала алармата. Скоро щяха да се появят пазачите. Ще го пратят обратно при ЗЛО или го чака нещо още по-лошо.

Изминаха няколко минути, през които сърцето му продължаваше да тупти. Сетне откъм вратата се разнесе метален тропот. Една от портите се отвори навътре със скърцане на панти. Когато надзърна през отвора, Томас с облекчение видя от другата страна тясна и пуста алея… В далечния край имаше още една стена и нова врата. Втората врата бе по-модерна, вдясно от нея бяха монтирани контролни пултове и камери.

— Хайде — подкани ги Хорхе. Той премина през отворената врата сякаш го бе правил всеки ден. Томас, Миньо и Бренда го последваха по алеята до вътрешната стена, където отново спряха. Тук на стената имаше няколко електронни табла. Хорхе натисна едно копче и се зае да въвежда фалшивите им имена и идентификационните номера. Въведе още малко информация, след това пъхна инфокартите в процепа.

Групата зачака нетърпеливо. Изминаха няколко минути, през които безпокойството на Томас нарастваше. Опитваше се да не го показва, ала бе изпълнен с увереността, че са допуснали голяма грешка. Трябваше да идат някъде другаде, дори и да е на по-опасно място, или да се опитат да проникнат по друг начин в града. Тези хора щяха да ги разкрият. Може би ЗЛО вече бяха разпратили информация за тяхното издирване.

„Успокой се, Томас“ — повтаряше си той и за миг едва не произнесе тези думи на глас.

— Документите ви са в ред — обяви женският глас. — Моля продължете към лабораторията за вирусен анализ.

Хорхе отстъпи встрани от таблото и вратата се отвори. Томас трепна, Когато отвътре се подаде механична ръка. Доста странно устройство, завършващо с нещо като очна ябълка. Хорхе се наведе напред и опря лице в машината. Веднага щом лицето му се изравни с окото, от ръката щръкна тънка игла и се забоде във врата му. Чу се тихо свистене, после иглата се прибра и Хорхе отстъпи назад.

Устройството се завъртя и се скри в стената, а на негово място се показа ново.

— Следващият — обяви жената.

Бренда размени обезпокоен поглед с Томас, после пристъпи към машината и се наведе. Процедурата се повтори отново. Тя отстъпи назад, като въздъхна облекчено.

— От доста време не съм използвала една от тези — прошепна на Томас. — Изнервят ме, все си мисля да не обявят, че вече нямам имунитет.

— Следващият — прекъсна я жената.

Миньо се подложи на процедурата. Накрая дойде ред и на Томас.

Той доближи лабораторната машина и веднага щом окото се извъртя към него, долепи лице. Очакваше да усети болезнено убождане, но дори не забеляза кога иглата се е прибрала. Видя само няколко кратки отблясъка в машината. Усети остър полъх, който го накара да затвори очи, и Когато ги отвори, всичко бе черно.

След няколко секунди отстъпи назад и зачака какво ще се случи нататък.

Жената отново заговори:

— Тестът показва, че сте чисти от ВЗЗ и имате имунитет. Давате си сметка, че това ви осигурява големи възможности в Денвър. Но избягвайте да го прокламирате на улицата. Тук всички са здрави и не носят вируси, но малцина притежават имунитет.

— Дойдохме тук да изпробваме различни занимания и после отново ще отпътуваме — каза Хорхе. — Вероятно след седмица. Надявам се, че ще успеем да запазим своята малка тайна.

— Какво е ВЗЗ? — прошепна Томас на Миньо.

— Да не мислиш, че знам?

— Вирусно заразна заплаха — обясни Бренда. — Тихо. Тук хора, които не са чували този термин, будят подозрение.

Томас понечи да каже още нещо, но в този момент вътрешните врати се отвориха. Следваше къс коридор с метални стени. В дъното имаше трета врата. Томас се зачуди докога ще продължи това.

— Влизайте в детектора един по един, ако обичате — нареди жената. Гласът й кънтеше глухо в коридора. — Господин Галарага ще е пръв.

Хорхе влезе в тясното помещение и вратите се затвориха.

— Какъв е този детектор? — попита Томас.

— Засича разни неща — отвърна уклончиво Берта.

Томас повдигна озадачено вежди. В същия миг зазвуча сигнал и вратата се отвори. Хорхе не беше вътре.

— А сега госпожица Диспейн — обяви жената, в чийто глас вече се долавяше досада.

Бренда кимна на Томас, докато влизаше в детектора. След около минута дойде ред на Миньо.

Той погледна към Томас. Лицето му имаше сериозно изражение.

— Ако не те видя от другата страна — промърмори, — помни, че те обичам. — Подсмихна се, забелязал, че приятелят му се пули, престъпи прага и вратата се затвори.

Малко след това жената покани Томас.

Той влезе в тясното помещение и вратата се затвори. Блъсна го силен въздушен поток, изписукаха индикатори, после вратите пред него се отвориха и внезапно се озова сред много хора. Томас се озърна изплашено и едва сега видя своите приятели. Беше малко потиснат от целия този хаос наоколо. Шумна тълпа от мъже и жени — много от тях притиснали към устите си нечисти кърпи — изпълваше огромно помещение с висок, стъклен покрив, през който проникваха слънчеви снопове. В далечния ъгъл зад прозорците се виждаха няколко небостъргача, макар че биха били джуджета в сравнение с онези в изоставения град на Обгорените земи. Те бяха окъпани в светлина. Томас не спираше да се озърта, удивен от всяка нова находка, и почти забрави страховете си отпреди малко.

— Не е толкова зле, а, мучачо! — попита Хорхе.

— Дори ми харесва — обади се Миньо.

Томас бе слисан, не можеше да престане да върти глава и да оглежда огромната сграда, в която се бяха озовали.

— Какво е това място? — попита най-сетне той. — Кои са тези хора? — Той огледа тримата си спътници в очакване на отговор. Хорхе и Бренда изглеждаха малко смутени от въпросите му.

— Все забравям, че си изгубил спомените си — промърмори Бренда с тъжен вид, сетне разпери ръце. — Нарича се мол. Всъщност сградата се простира покрай стената, заобикаляща града. Състои се предимно от магазини и офиси.

— Никога не бях виждал толкова много… — Той млъкна. Към тях се приближаваше мъж с тъмносиньо сако, втренчил поглед в Томас. Изглеждаше малко неспокоен.

— Здравейте — прошепна Томас и кимна на непознатия.

Мъжът спря при тях, преди някой да успее да реагира. Кимна на останалите и рече:

— Знаем, че някакви хора са избягали от ЗЛО. И съдейки по берга, с който пристигнахте, предполагам, че сте част от тази група. Препоръчвам ви да приемете съвета, който ще ви дам. Няма от какво да се страхувате — искаме да ни помогнете и ви обещаваме, че ще бъдете под наша закрила.

Той подаде на Томас навита на руло бележка, обърна се и се отдалечи без дума повече.

— Какво, за бога, беше това? — учуди се Миньо. — Какви ги приказва този?

Томас разгъна бележката.

— Тук пише: „Трябва да се срещнем колкото е възможно по-скоро — аз съм с една група, която се казва „Дясната ръка“. Ъгълът на „Кенууд“ и „Брокшайър“, апартамент 2792“.

Томас усети, че на гърлото му засяда буца. Беше познал подписа в долния край на бележката. Погледна към Миньо, уверен, че лицето му е пребледняло.

— Бележката е от Гали.