Последният кандидат

56

Томас бе затворил очи, Когато го направи. Той чу тъпия удар от сблъсъка на куршума с плът и кост, усети как се разтресе тялото на Нют, после момчето рухна на земята. Томас се завъртя по корем, изправи се и побягна, без да отваря очи. Ужасът от стореното заплашваше да го завладее напълно, изпълваше очите му със сълзи и той едва различи белия пикап отпред.

— Влизай! — извика Лоурънс.

Вратата все още беше отворена. Томас скочи вътре и я дръпна. Миг по-късно пикапът потегли.

Никой не произнесе нито дума. Томас се загледа през прозореца. Чувстваше се като в мъгла. Беше застрелял в главата най-добрия си приятел. Нют го бе искал, беше го молил. Но все пак Томас дръпна спусъка. Погледна надолу и видя, че ръцете му треперят, а краката му сякаш се бяха вдървили от студ.

— Какво направих? — прошепна, но този път другите мълчаха.

Останалата част от пътуването премина като в мъгла. Разминаха се с още групи побърканяци, дори на няколко пъти стреляха с гранатомета от прозореца. А после приближиха външната стена на града и минаха през вратата, зад която имаше неголямо летище. Влязоха в просторен хангар, който се охраняваше от тежковъоръжени пазачи на „Дясната ръка“.

Томас не говореше, вършеше каквото му нареждат, отиде там, където му казаха. Качиха се на берга и той ги следваше, докато правеха предстартова подготовка. Но не каза нито дума. Пилотът отиде в кабината да вдигне огромния кораб, Лоурънс изчезна някъде и Томас остана сам в каюткомпанията. Излегна се на кушетката, загледан в металната решетка на тавана.

Откакто застреля Нют, не бе помислял и за миг за предстоящата задача. След като избяга с неимоверни мъки от ЗЛО, ето че пак се връщаше при тях, доброволно.

Вече не го беше грижа. Каквото ще има да става, нека стане. Знаеше, че няма да се отърве до края на живота си от видяното. Чък, който се опитва отчаяно да си поеме дъх, докато кръвта му изтича, а сега и Нют, облещил в него безумните си очи. И в последния миг на здрав разсъдък молещ за милост.

Томас спусна клепачи, ала видението не изчезна. Мина доста време, преди да успее да заспи.

Събуди го Лоурънс.

— Отваряй очи, момче. След няколко минути пристигаме. Хвърляме те долу и изчезваме яко дим. Без да се обиждаш.

— Няма за какво. — Томас изстена и спусна крака от кушетката. — Колко дълго ще трябва да вървя до комплекса?

— Няколко мили. Не се безпокой, не мисля, че ще срещнеш по пътя си побърканяци. В пустошта става доста студено. Най-много да зърнеш някоя ядосана полска мишка. Или пък да те погнат вълци. Нищо особено.

Томас вдигна глава, очаквайки да види усмивка, ала мъжът се бе обърнал и се занимаваше с нещо в ъгъла.

— При вратата на хангара те чака раница и топло палто. — Лоурънс подреждаше части от снаряжението на лавицата. — Имаш вода и храна. Искаме да сме сигурни, че ще си прекараш добре на излета — ще се порадваш на природата и прочее. — Отново без усмивка.

— Благодаря — промърмори Томас. Опитваше се отчаяно да не се плъзне назад в черната бездна на мъката. Все още не можеше да прогони от мислите си Нют и Чък.

Лоурънс приключи това, с което се занимаваше, и се обърна към него.

— Ще те попитам само веднъж.

— Какво?

— Сигурен ли си, че искаш да отидеш? От малкото, което знам за онези хора, направо ми настръхва косата. Те отвличат, измъчват, убиват — правят каквото им скимне. Струва ми се малко налудничаво да им се напъхаш сам в ръцете.

Томас обаче вече не изпитваше страх.

— Ще се справя. Постарай се да дойдеш за мен.

Лоурънс поклати глава.

— Или си най-големият куражлия, когото съм срещал, или си побъркан. Както и да е, иди се изкъпи и облечи чисти дрехи — трябва да има в гардеробчето.

Томас не знаеше как изглежда в момента, но предполагаше, че е мъртвешки бледо зомби с изцъклени очи.

— Добре — рече той и стана с надеждата водата да отмие и част от ужаса.

Бергът се наклони и Томас се улови за перилата на стената. Люкът на платформата започна да се отмества още докато корабът се снишаваше над земята. Отвън нахлу вледеняващ вятър. Бумтежът на двигателите се усили. Томас видя, че са над малка полянка сред гора от покрити със сняг борове — толкова много, че бергът нямаше да може да се приземи. Налагаше се да скочи.

Корабът продължи да се спуска и Томас се приготви.

— Успех, момче — пожела му Лоурънс и кимна към отвора, Когато се приближиха до земята.