Последният кандидат

66

Едва сега Томас започна да осъзнава някои неща. До този момент не си бе давал сметка колко фанатично е настроен Винс. По същия начин „Дясната ръка“ се бе отнесла и към него и приятелите му, преди да се измъкнат с пикапа. А и защо носят експлозиви, а не нормални оръжия? Нямаше никаква логика, освен ако целта им не бе да разрушават, а не да превземат. „Дясната ръка“, изглежда, не вървеше по същия път, който бе избрал той. Може би имаха свои мотиви да постъпват така, но Томас си даваше сметка, че тази организация е с далеч по-мрачно предназначение.

Трябваше да действа внимателно. В момента най-важното бе да спаси приятелите си и да освободи онези, които са били заловени.

Гласът на жената прекъсна мислите му:

— Нещо много се умълча.

— Ами… извинявайте. Кога според плана ще бъдат задействани експлозивите?

— Съвсем скоро, предполагам. Залагат ги от близо два часа. Искат да ги детонират по едно и също време, но се съмнявам, че разполагаме с толкова опитни специалисти.

— Ами хората вътре? Тези, които дойдохме да спасим?

Двамата се спогледаха и свиха рамене.

— Винс се надява да изведе всички.

— Надява се? Какво означава това?

— Надява се и толкоз.

— Трябва да говоря с него. — Всъщност Томас искаше да открие Миньо и Бренда. Със или без „Дясната ръка“ той знаеше какво трябва да направят: да слязат в лабиринта и да отведат всички при равнотранспорта.

Жената посочи отвора в стената.

— Мини оттатък и се огледай. Винс не би трябвало да е много далече. Но внимавай. Охраната на ЗЛО щъка навсякъде из това място. А те са доста жестоки копелдаци.

— Благодаря за предупреждението. — Томас се обърна, нетърпелив да влезе вътре. Зад отвора се виждаше само непрогледен мрак, който сякаш заплашваше да го погълне. Нямаше нито тревожни сигнали, нито мигащи светлини. Той прекрачи през ръба.

В началото не виждаше и не чуваше нищо. Вървеше сред тишина и се озърташе, преди да свие зад всеки ъгъл. Постепенно просветля и накрая забеляза врата в дъното на коридора, която бе леко открехната. Изтича при нея и Когато надзърна през процепа, видя голяма стая с преобърнати на една страна маси, подредени като преграда. Зад тях бяха приклекнали неколцина.

Всички погледи бяха втренчени в голямата двойна врата в другия край на помещението и никой не му обърна внимание, Когато се промуши вътре. Почти веднага забеляза Гали и Винс зад една от масите, но другите не му бяха познати. В далечния край имаше малък кабинет и там, изглежда, се бяха спотаили още десетина души. От мястото си не можеше да различи лицата им.

— Ей! — прошепна Томас. — Ей, Гали!

Момчето се обърна, но се озърта няколко секунди, преди да забележи Томас. На лицето му се изписа изненада, дори недоверие.

Томас му помаха и Гали му даде знак да се наведе и да се промъкне до него.

Томас се огледа, за да се увери, че няма пряка заплаха, приведе се и изтича до масата, където легна на пода при останалите. Измъчваха го толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.

— Какво стана? — попита го Гали. — Какво ти направиха?

Винс го изгледа през рамо, но не продума.

Томас не беше сигурен как да отговори.

— Ами те… направиха ми изследвания. Виж, зная къде държат мунитата. Не може да взривите това място, преди да сме ги измъкнали!

— Ами иди ги изведи — обади се Винс. — Толкова много е заложено на карта, че не смятам да рискувам.

— Ти си довел някои от тях тук! — Томас потърси подкрепа в Гали, но момчето само сви равнодушно рамене.

Томас бе сам срещу тях.

— Къде са Бренда, Миньо и другите? — попита той.

Гали кимна към страничната стая.

— Всички са там, казаха, че няма да предприемат нищо, докато не се върнеш.

Томас внезапно изпита съжаление към изплашеното хлапе пред него.

— Гали, ела с мен. Остави тези хора да правят каквото искат. Ела да ни помогнеш. Не ти ли се иска някой да бе направил нещичко за нас, докато бяхме в лабиринта?

Винс го изгледа гневно.

— Дори не си го помисляй — излая той. — Томас, знаеше с каква цел идваме тук. Ако ни изоставиш, ще те сметна за предател. И ще станеш един от враговете ни.

Томас не сваляше поглед от Гали. Видя тъгата в очите на момчето и сърцето му се сви. Но забеляза там и нещо, което не бе виждал досега. Вяра. Истинска вяра.

— Ела с нас — повтори Томас.

На устните на стария му враг затрептя усмивка и той реагира по начин, по който Томас вече не бе очаквал.

— Добре.

Томас реши да не проверява каква ще е реакцията на Винс. Сграбчи Гали за ръката и го дръпна назад от преобърнатата маса, а после го поведе към малкия кабинет.

Миньо бе първият, който го посрещна с радостна прегръдка, а Гали ги гледаше смутено отстрани. После дойдоха и другите. Бренда. Хорхе. Тереза. Дори Арис. Томас почти се замая от толкова много прегръдки и думи на облекчение и радост. Особено се развълнува, като видя Бренда, и я задържа най-дълго в обятията си. Но колкото и да му беше приятно, знаеше, че времето им изтича.

Затова отстъпи назад.

— Не мога да ви обяснявам точно сега. Трябва да открием мунитата, които ЗЛО са събрали, сетне да се доберем до една задна вратичка, водеща при равнотранспорта, за който получих сведения. И трябва да бързаме, преди „Дясната ръка“ да взриви това място.

— Къде са мунитата? — попита Бренда.

— Да, какво научи? — присъедини се към нея Миньо.

Томас не бе си и помислял, че някога ще произнесе тези

думи.

— Трябва да се върнем в лабиринта.