Последният кандидат

28

Изгубен в мъглата на лекарствата, Томас се унесе в сън.

Той е на петнайсет, седи в леглото. Стаята тъне в мрак, само жълтеникав кръг светлина осветява бюрото. Тереза седи на стол, обърната е към него. Лицето й е с нещастно изражение.

— Трябва да го направим — казва тя тихо.

Томас е там и същевременно не е там. Не помни подробности от това, което се е случило, но знае, че сърцето му се е свило от уплаха. Двамата с Тереза са извършили нещо ужасно, но сънуващият Томас не си спомня точно какво. Нещо, което не е по-малко отвратително само защото други хора са ги накарали да го направят.

— Трябва да го направим — повтаря тя.

— Зная — отвръща Томас с глас, безжизнен като прахта.

В главата му изниква една дума: Пречистването. Невидима стена му пречи да си припомни повече.

Тереза отново започва да говори:

— Том, те искат да свърши по този начин. По-добре да умреш, отколкото да полудяваш от година на година. Вече си тръгнаха. Нямаме избор, нито друг начин да се получи. Решено е и толкоз. Необходимо е да обучим нови хора и да продължим изпитанията. Стигнахме твърде далеч, за да изоставим всичко точно сега.

За миг Томас е изпълнен с омраза към нея. Но си дава сметка, че тя се опитва да бъде силна.

— Това не означава, че съм длъжен да го харесвам. — И той не го харесва. Никога преди не се е ненавиждал по-силно.

Тереза кима, но не отговаря.

Сънуващият Томас се опитва да проникне в ума на своя по-млад вариант и да проучи по-подробно спомените му. Някогашните Създатели, заразени от изблика, са пречистени и мъртви. Има безброй доброволци, които да заемат местата им. Две успоредни изпитания набират сила с всяка година и дават все повече резултати. Бавно, но неумолимо изграждан модел. Обучение на заместници.

Всичко това го има там. Но той му обръща гръб, защото миналото е минало. Сега му остава само бъдещето.

Томас отново потъва в черната забрава.

Томас се събуди все още под въздействието на упойката, с болка зад клепачите. Сънят продължаваше да пулсира в ума му, макар че подробностите бързо се губеха. Знаеше достатъчно за пречистването — смяна на първоначалните Създатели с техните последователи. Двамата с Тереза бяха принудени да изтребят целия личен състав след разразилата се епидемия — нямаха друг избор, тъй като бяха единствените с имунитет. Беше се заклел никога вече да не го прави.

Миньо седеше на съседния стол, увесил глава и задрямал.

— Миньо — прошепна му Томас. — Ей, Миньо, събуди се.

— А? — Миньо отвори очи и се закашля. — Какво? Какво става?

— Нищо. Исках само да знам как вървят нещата. Ханс успя ли да неутрализира имплантите? Изчисти ли ни?

Миньо се прозя и кимна.

— Да, и двамата сме чисти. Поне така твърди той. Човече, ама и ти направи едно шоу. Спомняш ли си нещо?

— Разбира се, че помня. — Томас се изчерви от срам. — Но бях като парализиран. Опитвах се отново и отново и не можех да спра този, който ме държеше под контрол.

— Братче, за малко да ми клъцнеш топките!

Томас се разсмя, нещо, което не бе правил от доста време. Изведнъж се почувства щастлив.

— Жалко, че не съм успял. Бих могъл да спася света от бъдещи малки миньосчета.

— Просто помни, че си ми длъжник.

— Прието. — Всъщност бе длъжник на всички.

Влязоха Бренда, Хорхе и Ханс. Имаха сериозен, дори навъсен вид и усмивката изчезна от лицето на Томас.

— Какво става, да не би Гали да е наминал насам и да е донесъл някоя лоша новина? Изглеждате сякаш са ви потънали гемиите.

— Ти пък на какво се радваш толкова, мучачо? — отвърна Хорхе. — Преди няколко часа се опита да ни намушкаш с нож.

Томас отвори уста да се извини — да обясни, — но Ханс му даде знак да мълчи. Той се наведе над леглото и освети очите му с малко фенерче.

— Главата ти се прояснява доста бързо. Болката ще изчезне скоро — операцията ти беше малко по-сериозна заради предпазната програма.

— Всичко оправено ли е? — Томас погледна Бренда.

— Да, получи се — отвърна тя. — Съдейки по факта, че вече не се опитваш да ни убиеш, механизмът е деактивиран. И…

— И какво?

— Ами, би трябвало отново да можеш да разговаряш с Тереза и Арис.

— Това е чудесно — възкликна Томас, но усети, че сърцето му се свива. — Някакви признаци за неприятности?

Тя поклати глава.

— Не, но те не могат да рискуват. Ханс и жена му трябва да заминат. Той иска първо да ти каже нещо.

Ханс се бе отдръпнал към стената, вероятно за да ги остави да разговарят насаме. Сега отново се надвеси, свел поглед.

— Бих искал да дойда с вас и да ви помогна, но имам жена. Първо трябва да се погрижа за нея. Исках да ти пожелая успех. Надявам се, че ще сполучиш да направиш това, за което аз нямах кураж.

Томас кимна. Промяната в отношението на Ханс бе осезаема — може би наскорошният инцидент му бе припомнил на какво са способни ЗЛО.

— Благодаря. Ако успеем да спрем ЗЛО, ще дойдем да те потърсим.

— Ще видим — промърмори Ханс. — За доста неща ще видим дали ще станат.

Той се обърна и отново се отдалечи. Томас не се съмняваше, че този човек пази много мрачни спомени в ума си.

— Сега какво? — попита Бренда.

Томас си даваше сметка, че нямат време за почивка. Вече беше готов със следващата стъпка.

— Трябва да открием нашите приятели и да ги убедим да се присъединят към нас. После ще се върнем при Гали. Единственото, което съм постигнал в този живот, бе да помогна за организирането на експеримент, който се провали и предизвика нещастие за цял куп хлапета. Трябва да прекратим операцията, преди да съберат нови мунита и да започнат отначало.

— Ние? — заговори Хорхе. — Какви ги говориш, хермано?

Томас премести поглед към него.

— Трябва да помогнем на „Дясната ръка" — заяви той решително.

Никой не бързаше да отговори.

— Добре де — обади се накрая Миньо. — Но първо поне да похапнем.