Последният кандидат

69

Ранените надаваха оглушителни писъци. Към несекващия грохот се прибавяше и бумтенето на земята, която продължаваше да се тресе. Лабиринтът се разпадаше — трябваше час по-скоро да се измъкнат.

— Бягайте! — извика той на Соня.

Тя не се поколеба — обърна се и побягна в посока към коридорите. Хората, подредени в редица зад нея, хукнаха, без да ги подканят.

Томас се олюля, разпери ръце да запази равновесие и се озърна за Миньо.

— Поведи тези отзад. Ние с Тереза и Бренда ще вървим напред!

Миньо кимна и го побутна да върви. Томас погледна за миг през рамо, тъкмо навреме, за да види как Чифлика рухва сред облак от трески. Погледна към Картографската, чиито стени се бяха напукали и се рушаха.

Нямаше време за губене. Успя да открие Тереза сред целия този хаос, улови я за ръката и я дръпна към отвора на лабиринта. Бренда беше там, заедно с Хорхе помагаше на хората да се прехвърлят и пазеше някой да не падне.

Чу се още един гърмеж и Когато погледна нагоре, Томас забеляза, че нов къс от стената се е стоварил върху участъка с нивите. За щастие, там нямаше никой. Завладян от внезапен ужас, той си даде сметка, че всеки миг покривът може да се срине.

— Давай! — извика му Бренда. — Аз съм зад теб!

Тереза го сграбчи за ръката и го дръпна напред, тримата претичаха покрай нащърбения ляв ръб на портата и навлязоха в лабиринта, където коридорът бе изпълнен от бягащо множество. Томас трябваше да изпревари няколко души, за да стигне Соня — нямаше представа дали тя е била бегач на група Б, или просто познава достатъчно добре разположението.

Земята продължаваше да се тресе и да подскача при всяка нова експлозия. Хората се люшкаха наляво-надясно, падаха, ставаха и отново се затичваха. Томас продължаваше да се движи с множеството. От стените се сипеха камъни. Един от тях удари човек недалеч пред него и го събори безжизнен на земята.

Томас задмина Соня и поведе цялата група.

Знаеше, че се приближават. Можеше само да се надява, че лабиринтът е бил първото ударено място и че останалата част от комплекса все още е съхранена — че времето ще им стигне да се изтеглят. Подът под краката му внезапно подскочи и познатият звук на цепещ се камък изпълни въздуха. Той падна по очи и побърза да се изправи. На стотина крачки пред тях част от каменния под се бе повдигнала. Изведнъж под него избухна експлозия и във всички посоки се разлетяха отломки и прахоляк.

Томас не спря. Имаше тясна пътека между стената и изпъкналата част и той претича по нея, а Тереза и Бренда го следваха по петите. Но теснината щеше да забави останалите.

— Побързайте! — извика той през рамо. Огледа се да види какво става и зърна само отчаяние в очите на хората зад него.

Соня премина през тясната част и спря да помага на другите зад нея. Прехвърляха се малко по-чевръсто, отколкото очакваше Томас, и той продължи с максимална бързина към Скалата.

Докато бягаше из лабиринта, светът около него продължаваше да се тресе и руши. Хората надаваха изплашени викове и плачеха. Нищо не можеше да направи, освен да води оцелелите напред. Наляво и после надясно. Отново надясно. След това се озоваха в дългия коридор, който завършваше при Скалата. Отвъд ръба се виждаше сивкавият таван и черните стени, както и овалната дупка на изхода. Огромна пукнатина минаваше през фалшивото небе.

Той се обърна към Соня и извика:

— По-бързо! Размърдайте се!

Ала веднага щом се приближиха, ужасната гледка накара хората да се сепнат. С изкривени от страх лица те падаха на земята и се дърпаха назад. Видя едно момче, което едва ли имаше десет години, да тегли за ръката възрастна женица, докато най-сетне тя успя да се изправи. Камък с размерите на малка кола се прекатури от върха на стената и удари възрастен мъж, като го запокити на десетина крачки встрани, където той остана да лежи. Томас си пое дъх и отново се втурна напред, без да спира да окуражава с викове хората зад него.

Най-сетне стигна Скалата. Двете дъски си бяха на мястото и Соня даде знак на Тереза да прекоси импровизирания мост и да продължи през стария тунел на скръбниците. Сетне по дъските премина Бренда, следвана от върволица хора.

Томас бе спрял на ръба на Скалата и насочваше бягащите с жестове. Изнурителна работа, особено с всички тези изплашени и обезверени хора, заобиколени от стени, които заплашваха да рухнат всеки момент. Те прекосиха дъските един по един и се спуснаха в тунела. Томас се зачуди дали Тереза не ги насочва към шахтата, вместо да ги сваля по стълбата, за да преминават по-бързо.

— Хайде и ти! — извика му Соня. — Трябва да знаят накъде да продължат, Когато слязат долу.

Томас кимна, макар че никак не му се искаше да изостави хората — беше направил същото първия път, Когато избягаха от лабиринта — бе изоставил част от езерните, за да въведе кода. Но знаеше, че тя е права. Хвърли един прощален поглед на разпадащия се лабиринт, помисли си за миг каква ли ще е съдбата на Миньо, Пържитиган и другите, обърна се и побягна.

Успя да прекоси дъските с още неколцина, свърна встрани и се насочи към стълбата. Запромушва се надолу през пръстените колкото се може по-бързо и изпита облекчение, Когато се озова в основата и откри, че поне тук все още няма следи от разрушения. Тереза вече бе слязла и помагаше на хората, които бяха стигнали тук.

— Аз ще им помагам! — извика й той. — Ти върви напред. — Той посочи двойните врати.

Тя се готвеше да възрази, ала погледът й се премести към нещо зад него. Очите й се разшириха от ужас и Томас мигом се завъртя.

Капаците на няколко прашни гнезда за скръбници се повдигнаха като похлупаци на ковчези.