Последният кандидат

25

Гали отстъпи назад и разтвори вратата.

— Влизайте.

Томас почувства внезапно угризение заради това, което бе сторил на Гали. Нямаше представа как да се държи, нито какво да каже. Просто кимна и пристъпи вътре.

Озоваха се в сумрачна, но чиста стая без мебели. Миришеше на шунка. Прозорецът бе засенчен от голямо жълто одеяло, хвърлящо зловещо сияние.

— Сядайте — покани ги Гали.

Томас не можеше да спре да се чуди откъде „Дясната ръка“ са научили за пристигането му в Денвър и какво искат, но инстинктът му подсказваше, че трябва да играе по правилата им, преди да получи някакви отговори. Настаниха се на голия под, от едната страна Томас и приятелите му, от другата Гали. Лицето на Гали изглеждаше още по-ужасно на мъждивата светлина, подпухналото му око бе кръвясало.

— Познаваш Миньо — поде сконфузено Томас. Двамата си кимнаха. — Това са Бренда и Хорхе. Те са от ЗЛО, но…

— Зная кои са — прекъсна го Гали. Не изглеждаше ядосан, по-скоро говореше някак унесено. — Тези сбръчканяци от ЗЛО ми върнаха миналото. Без да ме питат дали го искам. — Той втренчи поглед в Миньо. — Ей, ти се държа много мило с мен на последния събор. Благодаря за това. — Сарказмът бе неприкрит.

Томас присви устни, споходен от неприятната картина — Миньо събаря Гали на пода и го заплашва. Беше забравил този случай.

— Имах лош ден тогава — отвърна Миньо и по лицето му не можеше да се разбере дали съжалява.

— Да бе, сигурно — изкриви устни Гали. — Но миналото си е минало, нали? — Той се подсмихна, но никой не се присъедини към него.

Миньо може и да нямаше угризения, но Томас ги изпитваше.

— Гали, съжалявам за това, което направих. — Той се опита да издържи на втренчения поглед на Гали. Искаше другото момче да му повярва, да знае, че за него ЗЛО са общ и страшен враг.

— Ти съжаляваш? Аз убих Чък. Той е мъртъв. Заради мен.

Чул това, Томас не почувства облекчение, а тъга.

— Не беше по твоя вина — намеси се в опит за умиротворение Бренда.

— Глупости дрънкаш — възрази Гали. — Ако имах повечко кураж, нямаше да им позволя да ме контролират. Но се оставих, защото си мислех, че ще убия Томас, а не Чък. Да ми изсъхнат ръцете, ако съм искал да посегна на онова нещастно хлапе.

— Колко великодушно от твоя страна — подхвърли Миньо.

— Значи искаше да ме убиеш? — попита Томас, изненадан от искреността му.

Гали изпръхтя.

— Само не ми хленчи. Мразя те повече, отколкото съм мразил когото и да било на този свят. Но миналото вече няма значение. Време е да обсъдим бъдещето. И края на света.

— Чакай малко, мучачо — намеси се Хорхе. — Първо, искам да ни разкажеш с най-малки подробности за всичко, откакто ЗЛО те прибраха до момента, Когато си се озовал тук.

— И най-вече откъде знаеше, че сме пристигнали — добави Миньо. — И за времето на пристигането ни? Кой бе онзи странен тип, който ни донесе бележката?

Гали се подсмихна отново, от което лицето му стана още по-страшно.

— Май не може да спечелиш нечие доверие, Когато си бил със ЗЛО.

— Така си е — потвърди Томас. — Разказвай какво става. Особено ако държиш на помощта ни.

— На твоята помощ? — подскочи Гали. — Не бих го казал по този начин. Но съм сигурен, че имаме общи цели.

— Слушай — изгледа го остро Томас. — Трябва ни причина да ти вярваме. Просто започни да говориш.

Настъпи дълга пауза, но накрая Гали поде:

— Човекът, който ви донесе бележката, се казва Ричард. Той е член на една група на име „Дясната ръка“. Те имат свои хора във всеки град на тази лайняна планета. Поставили са си за цел да свалят ЗЛО, но не разполагат с необходимите ресурси да го осъществят, поне засега. Искат да преминат към действие, но все още им липсва известна информация.

— Чували сме за тях — кимна Бренда. — Но ти как се забърка с тези хора?

— Те имат няколко агенти в главния комплекс на ЗЛО, които се свързаха с мен и ми обясниха, че ако се престоря на побъркан, ще ме отпратят. Бях готов на всичко, за да напусна онова място. Както и да е „Дясната ръка“ се нуждаеха от вътрешен човек, който знае какъв е редът в сградата и познава системите за сигурност. Ей такива цопла. Ето защо те нападнаха колата, която ме ескортираше, и ме освободиха. Доведоха ме тук. Колкото до това откъде знаех, че ще дойдете, получихме анонимно съобщение по обединената мрежа. Предположих, че вие сте ни го пратили.

Томас погледна въпросително Бренда, но тя само повдигна рамене.

— Значи не сте били вие — заключи Гали. — Тогава може да е някой от щаба. Както и да е, след като го узнахме, проникнахме в системите на летището и проверихме кога и къде ще се появите.

— И ни доведе тук, за да обсъдим как да свалим ЗЛО? — попита Томас. Дори далечната възможност това да се осъществи го изпълваше с надежда.

Гали кимна бавно и заговори отново:

— Казваш го все едно не би било проблем. И по същество е точно така. Но все пак имаме два големи проблема.

— Хайде, кажи ни кои са те — подкани го Бренда.

— Успокой се, момиче.

— Какви проблеми? — настоя и Томас.

Гали изгледа ядно Бренда, сетне извърна поглед към Томас.

— Първо, говори се, че избликът върлува из града и че властите полагат огромни усилия да прикрият този факт. Защото сред болните има и много от управляващите. Потискат вируса с блаженството — то поукротява болестта, така хората изглеждат здрави, но това не пречи на разпространението на заразата. Предполагам, че същото става и по целия свят. Просто няма начин да се спре това чудовище.

Томас усети, че сърцето му се свива от страх. Мисълта, че светът може да бъде залят от орди побърканяци, му се стори ужасяваща. Още повече ако си един от малкото мразени хора с имунитет към болестта.

— А какъв е вторият проблем? — попита Миньо. — Сякаш първият не ни стига.

— Хората като нас.

— Хората като нас? — повтори Бренда объркано. — Имаш пред вид мунитата?

— Да. — Гали се наклони напред. — Те изчезват. Отвличат ги или бягат някъде, но сякаш просто се разтварят във въздуха. Никой не знае. Една птичка ми съобщи, че ги събирали и продавали на ЗЛО, за да провеждат с тях изпитанията си. Пак са се хванали за старата история. Дали е истина или не, през последните шест месеца броят на мунитата в този град намаля наполовина и повечето от тях изчезват без следа. Това предизвиква сериозни главоболия. Градът се нуждае от тях повече, отколкото хората си дават сметка.

Тревогата на Томас отново взе да набира сила.

— Но нали хората мразят мунитата? Може би те ги избиват, или нещо подобно. — Не искаше да помисли за другата възможност — че ЗЛО ги отвличат и подлагат на същите мъчения, които бяха преживели и те.

— Съмнявам се — поклати глава Гали. — Моята птичка разполага със солидни източници, които проникват надълбоко в ЗЛО. Тези два проблема обаче са доста неприятна комбинация. Избликът е обхванал града, макар властите да твърдят противното. И мунитата изчезват. Скоро няма да остане нито един в цял Денвър. Вероятно и в другите градове.

— И какво общо има това с нас? — попита Хорхе.

Гали го погледна учудено.

— Защо, не те ли интересува, че тази цивилизация се е запътила към своя край? Че градовете се рушат. Съвсем скоро светът ще се напълни с психопати, които ще искат да те изядат за закуска.

— Разбира се, че ни е грижа — каза Томас. — Но какво очакваш да направим?

— По дяволите — зная само, че ЗЛО имат една цел: да намерят лек. Но очевидно това няма да стане. Ако разполагахме с техните пари и средства, бихме могли наистина да помогнем. Да опазим здравите. Мислех, че ще искате да участвате.

Томас, разбира се, искаше. Отчаяно.

Гали сви рамене, като видя, че никой не отговаря.

— Нямаме много за губене. Може би все пак ще е добре да се опитаме.

— Гали — спря го Томас. — Да знаеш нещо за Тереза и групата, с която тя избяга?

Гали кимна.

— Да, открихме ги. И им разказахме същото, което казах и на вас. Кой мислиш е моята птичка?

— Тереза — прошепна Томас. В сърцето му блесна искра на надежда — вероятно тя си бе спомнила тези неща за ЗЛО, Когато са премахнали заличителя. Дали пък операцията не я бе накарала да промени възгледите си? Ако е така, то прокламациите й, че „ЗЛО е добро“, трябва да са останали в миналото.

— Точно така. Тя обаче не е съгласна да започва всичко отново. Спомена и че се надявала да те намери. Но имаше още нещо.

— Май продължението няма да ми хареса — изстена Томас.

Гали повдигна рамене.

— Напоследък е така. Един от нашите, които търсеха групата ви, чул странен слух. Свързан е с всички хора, които са избягали от щаба на ЗЛО. Не съм сигурен, че могат да ви проследят, но изглежда, по някакъв начин са разбрали, че сте в Денвър.

— И какъв е този слух? — попита Томас.

— Дават голяма награда за някакъв тип на име Ханс, който е работил за ЗЛО, а сега живее тук. ЗЛО смятат, че сте дошли в града заради него и го искат — жив или мъртъв, дори по-добре мъртъв.