Последният кандидат

57

Из поляната бяха разхвърлени дънери на отдавна отсечени дървета. Високи, масивни борове заобикаляха Томас от всички страни, проточвайки се към небето като вълшебни кули. Той закри очи от пронизващия вятър, докато бергът се издигаше нагоре, и го изпрати с поглед.

Въздухът бе студен и щипещ, откъм гората полъхваше свежест, сякаш се намираше в някакъв девствен, недокоснат от човешка ръка свят — място, далече от всякакви епидемии. Беше сигурен, че малцина на този свят могат днес да се наслаждават на подобна гледка, и за миг се почувства щастлив.

Той нагласи ремъците на раницата и се отправи в посоката, която му бе показал Лоурънс, твърдо решен да стигне час по-скоро. Колкото по-малко време има да обмисля случилото се с Нют, толкова по-добре. А и тук, в пустошта, не можеше да остане до безкрай. Той прекоси покритата със сняг поляна и навлезе сред дърветата. Веднага усети как го обгръща приятният им аромат на смола и това като че ли му помогна да прогони далече неприятните спомени.

Справяше се доста добре, като се имаше предвид теренът. През цялото време се опитваше да се съсредоточи върху миризмите и звуците на птички и дребни гризачи. Сетивата му не бяха привикнали към подобни неща, тъй като бе прекарал по-голямата част от досегашния си живот на закрито. Ако, разбира се, не се броят лабиринтът и Обгорените земи. Докато вървеше из гората, стори му се трудно да повярва, че на една и съща планета може да съществуват толкова различни места — Обгорените земи, лабиринтът, тази местност. Сетне мислите му се отнесоха. Зачуди се какъв ли ще е животът за обитателите на гората, ако хората някога изчезнат.

Вървя около час, преди най-сетне да стигне покрайнините на гората, отвъд която започваше широко и пусто поле. На местата, където вятърът бе отнесъл снежната покривка, тъмнееха петна замръзнала кал. Назъбени камъни стърчаха над снега, далеч напред полето завършваше със стръмен, почти отвесен склон. А отвъд него бе океанът — синя шир, простираща се чак до хоризонта, където една ярка черта го разделяше от по-светлата синева на небето. Почти на самия ръб, на около миля пред него, се издигаше щабът на ЗЛО.

Комплексът бе огромен, конгломерат от взаимосвързани, тъмни сгради, заобиколен от бетонна стена, в която на равни разстояния се виждаха процепи. Една от сградите с овална форма приличаше на кула. Суровият климат на този район, примесен с въздействието на океана, бе оставил своя отпечатък върху фасадите на сградите — стените им бяха покрити с пукнатини, но въпреки това изглеждаха като постройки, който ще издържат вечно, независимо какво биха хвърлили срещу тях човек и природа. Кой знае защо това пробуди полузабравен спомен от някаква детска книжка — за зловещо свърталище на духове. Изглеждаше съвършеното място, където да се настани организация, опитваща се да попречи на света да се превърне в една голяма лудница. Дълъг, тесен път започваше от комплекса и се губеше в гората.

Томас пое през един каменист район. Наоколо цареше странна, почти успокояваща тишина. Единственото, което чуваше, освен шума от стъпките си и собственото си дишане, бе грохотът на далечния прибой, но дори той бе доста слаб. Беше сигурен, че хората от ЗЛО вече са го забелязали — без съмнение системите за охрана бяха в пълна готовност.

Внезапен рязък звук, метално дрънчене върху камък, го накара да спре. Сякаш призован от охраната, на една скала се бе покатерил метален бръмбар и червените му очички гледаха право към Томас.

Спомни си как се бе почувствал, Когато за пръв път видя една от тези гадинки в Езерото, точно преди да се стрелне към горичката. Струваше му се като спомен от съвсем друг живот.

Той помаха на бръмбара острие и продължи да върви. След десетина минути ще почука на вратата на ЗЛО и ще помоли, за първи път, да го пуснат вътре. Не да излезе навън.

Томас стигна билото на последния хълм и започна да се спуска надолу по заледената пътека, обрамчваща комплекса. Изглежда, някога е имало опити околните земи да бъдат облагородявани, но храстите и тревата отдавна се бяха предали на вятъра и зеленикавите петна сред снега бяха от буренаци. Може би вътре го очакваше Плъха, чудейки се дали Томас най-сетне не е решил да премине на тяхна страна.

Още два бръмбара привлякоха вниманието му. Пълзяха сред снега и оглеждаха околностите с червените си очички. Когато приближи, Томас вдигна очи към прозорците, но те бяха тъмни и непрозрачни. Някакво бумтене отзад го накара да се обърне. Няколко източени мълнии танцуваха върху снега и това го накара да си спомни за Обгорените земи, за онзи ужасяващ дъжд от светкавици, посрещнал ги, Когато приближаваха града. Можеше само да се надява, че тук, на север, времето няма да му поднесе подобна изненада.

Той продължи по пътеката и забави едва Когато доближи главния вход. Тук го очакваше висока стъклена врата, която пробуди нови спомени в душата му. Бягството от лабиринта, преследването по коридорите на ЗЛО, измъкването през тези врати и проливният дъжд отвън. Той извърна глава надясно, към малкия паркинг, където сред колите забеляза стар автобус. Вероятно бе същият, който бе прегазил онази болна жена, а след това ги бе откарал в спалните помещения, където с умовете им си поигра равнотранспортът, преди да ги изпратят в Обгорените земи.

А сега, след всичко, през което бе преминал, ето че пак стоеше на прага на ЗЛО, този път по собствена воля. Той протегна ръка и потропа по студеното тъмно стъкло. Не виждаше нищо от другата страна.

Почти веднага се чу щракане на брави и после вратата се отвори навън. Джансън — когото от самото начало бяха кръстили Плъха — му протегна ръка.

— Томас, добре дошъл отново при нас — поздрави го той. — Никой не ми вярваше, но непрестанно им повтарях, че ще се върнеш. Радвам се, че направи правилния избор.

— По-добре да се захващаме за работа — отвърна Томас. Трябваше*да изиграе ролята си, но не бе длъжен да е учтив.

— Чудесна идея. — Джансън отстъпи и се поклони леко. — След теб.

Усетил, че по гърба му пробягват ледени тръпки, Томас подмина Плъха и пристъпи в щаба на ЗЛО.