Последният кандидат

19

Очите на Томас бяха отворени, но той не виждаше нищо. Не, това не беше съвсем вярно. Ярки светкавици озаряваха полезрението му и го заслепяваха. Не можеше да премигне, нито да затвори очи. Тялото му бе изпълнено с болка, усещаше кожата си сякаш е била разтопена и отделена от мускулите. Опита се да изкрещи, но не можеше да командва тялото си — ръцете и краката му се тресяха колкото и да се мъчеше да ги спре.

Електрически пукот ехтеше в главата му, но скоро над него се извиси нов звук. Дълбоко, басово бръмчене, което нахлуваше в ушите му и караше мозъка му да пулсира. Имаше чувството, че се намира на ръба на някаква черна бездна, която всеки миг ще го погълне. Но нещо в него разпозна този звук. Двигателите на берга бяха стартирали и дюзите изпускаха белезникави пламъци.

Веднага си помисли, че са го изоставили. Първо Тереза и другите, сега най-близките му приятели и Хорхе. Не можеше да понесе още едно предателство. Болката бе твърде силна. Искаше му се да закрещи, ала агонията, сковала тялото му, не му позволяваше да го направи. Не, те няма да го изоставят. Сигурен бе в това.

Постепенно зрението му се проясни и електрическите заряди се разсеяха. Томас премигна. Две, после три облечени в черно фигури се надвесиха над него с насочени към лицето му оръжия. Пазачи? Дали ще го убият? Или ще го отнесат при Плъха за нови мъчения? Един от тях заговори, но Томас не чуваше какво казва, бръмченето в ушите му го заглушаваше.

Изведнъж пазачите изчезнаха, съборени от две други фигури, които сякаш се появиха от въздуха. Приятелите му, неговите приятели. През мъглата от дим Томас различаваше тавана отгоре. Болката почти бе изчезнала, заменена от безчувственост, и той се зачуди дали няма да успее да се раздвижи. Наведе се наляво, сетне се повдигна и се подпря на лакът, все още замаян и отпаднал. По тялото му от време на време преминаваха бледи мълнии, които изчезваха в циментовия под. Най-лошото бе отминало. Поне така се надяваше.

Той се намести отново и погледна през рамо. Миньо и Нют бяха яхнали един пазач и го налагаха с все сили. Хорхе стоеше до тях и стреляше с гранатомета си във всички посоки. Повечето от пазачите бяха избягали или се бяха отказали — иначе Томас и другите едва ли щяха да стигнат дотук. А може би, помисли си той, само се преструваха и това бе поредното изпитание.

Не го беше грижа. Искаше само едно — да се махне от това място. И спасението бе на ръка разстояние.

Той изстена, обърна се по корем, после се надигна на колене и лакти. Наоколо се чуваха трясъци на гранати, гърмежи и звън на строшено стъкло. Ако някой го простреля сега, не може да направи нищо. Оставаше му само да пълзи към берга. Дюзите на кораба продължаваха да бълват пламъци, корпусът вибрираше и караше пода отдолу да се тресе. До люка имаше само няколко крачки. Трябваше час по-скоро да се приберат вътре.

Понечи да извика на Миньо и другите, но от гърлото му излезе само гъгнещ стон. На ръце и колене, като ранено куче, Томас запълзя, борейки се за всеки сантиметър. Стигна горния ръб на рампата и се претърколи през него. Болеше го всеки мускул на тялото, стомахът му се свиваше от мъчителни напъни. Звукът на битката не утихваше нито за миг, нещо можеше да го уцели всеки момент.

Най-сетне доближи коридора. Обърна се да види къде са другарите му. Те отстъпваха заднешком към него, като не спираха да стрелят. Миньо трябваше да спре и да презареди и Томас се изплаши да не би в този момент да го уцели някоя граната. Но Миньо се справи без проблеми и продължи да стреля. Тримата стигнаха подножието на люка, вече бяха съвсем близо.

Томас се опита да заговори, но само изскимтя като ранено куче.

— Това е! — извика Хорхе. — Хващайте го за краката и го дърпайте вътре!

Хорхе изтича нагоре по рампата и изчезна в другия край на коридора. Нещо изщрака силно и изведнъж рампата започна да се повдига нагоре, а пантите й заскърцаха. Томас лежеше на пода, опрял лице в металната повърхност. Внезапно осъзна, че не може да си спомни какво е станало. Усети, че нечии ръце го улавят и го вдигат във въздуха. След това го пуснаха от другата страна на люка, който се затвори след миг и ключалката се активира.

— Извинявай, Томи — прошепна Нют в ухото му. — Май трябваше да сме по-внимателни.

Макар едва да се задържаше в съзнание, Томас почувства как сърцето му се изпълва с радост — те бяха избягали от ЗЛО. Той изстена в опит да сподели радостта си със своя приятел. След това затвори очи и изпадна в несвяст.