Последният кандидат

64

На картата имаше два лабиринта — по един за група А и група Б. И двата вероятно бяха построени дълбоко в скалния масив, разположен под централния комплекс на щабквартирата на ЗЛО. Томас не знаеше към кой от тях го насочват, но който и да бе, това означаваше, че пак ще се върне в лабиринта. Със свито сърце той продължи да тича към входа на тунела.

Следвайки картата, измина няколко коридора и се спусна по дълго стълбище в мазето. Пътят му минаваше през пусти помещения и накрая през една малка врата, отвъд която започваше тунелът. Вътре беше тъмно, но за облекчение на Томас мракът не бе непрогледен. Няколко голи крушки висяха от тавана. След около двеста крачки стигна стълбата, която бе отбелязана на картата. Продължи нагоре и на върха спря при метален капак с валчеста дръжка, която му напомняше за вратата на Картографската в Езерото.

Томас завъртя дръжката и натисна масивния капак с цялата си тежест. Отгоре се показа мъждива светлина и докато капакът се повдигаше с поскърцване, той усети да нахлува студен въздух. Озова се върху гола скала в покрита със сняг земя между гората и щаба на ЗЛО.

Внимателно нагласи капака на тунела, след което приклекна на скалата. Не забелязваше никакво движение, но пък и нощта бе твърде тъмна, за да се види каквото и да било. Вдигна глава към небето и Когато съгледа ниските сиви облаци, надвиснали над комплекса, си даде сметка, че няма понятие колко време е прекарал вътре. Дали бе останал в сградата само няколко часа, или цяло денонощие?

В бележката от председателя Пейдж пишеше, че „Дясната ръка“ са пробили свой вход в комплекса, вероятно при експлозиите, които Томас бе чул по-рано, и това бе мястото, където трябваше първо да отиде. Разбираше защо трябва да се свърже с групата — колкото са повече, толкова ще е по-безопасно, а и трябваше да ги отведе там, където бяха скрити мунитата. Според картата най-добрата възможност бе да прекоси поредицата от сгради от мястото, където се намираше, и да огледа района.

Той се зае с това, притичвайки приведен покрай стената. Опитваше се да не привлича внимание, нито да вдига шум. Една светкавица раздра небето, озари бетонния комплекс и се отрази в белия сняг. Скоро след това я последва гръмотевица, която разтресе земята под краката му.

Стигна първата сграда и се шмугна в редицата от изсъхнали шубраци край нея. Продължи покрай бетонната стена, но засега не откриваше нищо. Спря при първия ъгъл и надзърна предпазливо — нататък следваха няколко двора. Но все още нямаше и следа от пробива, направен от неговите приятели.

Заобиколи следващите две сгради, но Когато приближи четвъртата, чу гласове и се просна на земята. Пропълзя възможно най-тихо по замръзналата земя до близкия храст, сетне надзърна иззад него.

Ето там. На алеята имаше купчина отломки, зад тях в стената на сградата зееше огромна дупка. Което означаваше, че експлозията е била задействана отвътре. Бледа светлина, процеждаща се през отвора, хвърляше сенки на земята. В края на един такъв сенчест участък стояха двама души с цивилни дрехи. Дясната ръка“.

Томас понечи да се изправи, Когато нечия леденостудена ръка го стисна силно за устата и го дръпна назад. Друга ръка го улови през кръста и продължи да го влачи по земята, а краката му се заровиха в дълбокия сняг. Томас започна да рита и да се дърпа, но човекът, който го държеше, бе твърде силен.

Свиха зад ъгъла и се озоваха в друго малко дворче, където Томас бе хвърлен по корем на земята. Похитителят му се наведе, притисна го с длан и отново му затисна устата. Томас извъртя глава. Не познаваше този човек. Но втори мъж се наведе над него.

Джансън.

— Много съм разочарован — рече Плъха. — Явно не всички в моята организация играят за един и същи отбор.

Томас не можеше да направи нищо друго, освен да продължи да се бори с човека, който го държеше.

Джансън въздъхна.

— Предполагам, че ще трябва да го направим по трудния начин.