Нощна сянка

7.

Рима Хаен мразеше месец ноември. Светлите часове намаляваха и всеки следващ ден губеха битката срещу сенките миг по-рано. По това време бе ужасно да си в Севиля — целият град се готвеше за празниците и непрекъснато валеше. Обичайно хаотичните шофьорски умения на жителите ставаха още по-опасни.

Рима бе прикована на бюрото си от седмици. Шефът ѝ бе решил да разчисти складовите помещения на тавана. Миналата зима дъждът бе пробил през старите напукани керемиди на покрива на разнебитената къща, а прогнозата за следващите месеци беше дори по-лоша. Нямаше пари за поправка, затова хората от поддръжката мъкнеха мухлясали кашони надолу по стълбите, за да се предпази всичко ценно от повреда в предстоящите бури. От останалите вещи се отърваха дискретно, и то така, че никой потенциален дарител да не разбере какво се бе случило.

Беше мръсна измама, но все някой трябваше да я свърши, помисли си Рима. Библиотеката беше малка, специализиран архив с оскъдни ресурси. Основната част на колекцията идваше от андалуско семейство, чиито членове можеха да проследят корените си чак до времето, когато християните бяха превзели обратно полуострова от мюсюлманските воини, отнели го от тях през 8-и век. Малцина учени намираха причини да ровят из странния спектър от книги и предмети, които семейство Гонсалви бе събирало през годините. Повечето изследователи ползваха главния архив и спореха за Колумб. Гражданите на Севиля пък предпочитаха в библиотеките им да има последния трилър, а не разпадащи се йезуитски наръчници от 18-и век и женски модни списания от 19-и.

Рима взе малко томче от ъгъла на бюрото си и свали очилата с цветни рамки от темето си, където те държаха косата ѝ назад. Беше забелязала книжката преди седмица, когато работник от поддръжката бе изпуснал дървена касетка пред нея и бе изсумтял от неудоволствие. Оттогава тя я бе записала в каталога като «Ръкопис на Гонсалви 4890» със следното описание: «Английска домакинска книга, автор — анонимен, от края на 16-и век». Като повечето домакински книги и тази бе предимно празна. Рима бе виждала подобна, но испанска, собственост на потомък на семейство Гонсалви, пратена на Университета на Севиля през 1628 година. Книжката бе с хубава подвързия, индексирана, разчертана и номерирана с красиво изписани с разноцветно мастило цифри. В нея нямаше и една дума. Дори и в миналото хората невинаги са си изпълнявали намеренията.

В домакински книги като тази се вписваха библейски цитати, откъси от стихотворения, девизи и сентенции на класически автори. Обикновено включваха и списъци за пазаруване, текстове на неприлични песни и описания на странни или важни събития. Тази обаче беше различна, помисли си Рима, докато черните ѝ очи се стрелкаха по страниците. За нещастие някой бе откъснал първия лист. На него най-вероятно е било написано името на автора. Без него на практика нямаше никакъв шанс да се идентифицира собственикът или някои от другите хора, споменати вътре с инициали. Историците се интересуваха много по-малко от свидетелства без имена и лица, сякаш анонимността им правеше човека зад тях по-малко важен.

На останалите страници имаше списък с видовете английски монети, използвани през 16-и век и относителната им стойност. На страница отзад бе нахвърлян набързо списък с дрехи: наметало, два чифта обувки, рокля с кожена подплата, шест камизоли, четири фусти, чифт ръкавици. Имаше и няколко записа с дати, които нямаха никакъв смисъл, и описание на лекарство против главоболие — кодъл, направен от мляко и вино. Рима се усмихна и се почуди дали би помогнало и срещу нейната мигрена.

Би трябвало вече да е върнала малкото томче в заключените помещения на третия етаж, където се складираха ръкописите, но нещо в него я караше да продължава да го държи край себе си. Беше очевидно, че го е писала жена. Кръглият почерк бе умилително несигурен и думите се виеха по страниците обилно напръскани с капки мастило. Нито един образован мъж от 16-и век не е писал така, освен ако не е бил болен или стар. А авторката на книгата не бе нито едно от двете. Записите носеха любопитна жизнерадост, която никак не се връзваше с несигурното писане.

Беше показала ръкописа на Хавиер Лопес, чаровния, но и напълно неквалифициран служител, нает от последните представители на семейство Гонсалви да превърне семейната къща и нейната мебелировка в библиотека или музей. Неговият просторен офис на първия етаж беше облицован с фин махагон и разполагаше с единствените работещи печки в сградата. По време на краткия им разговор той отхвърли предположението ѝ, че книжката заслужава внимателно изучаване. Също така ѝ забрани да я снима и да показва снимките на колеги в Обединеното кралство. А когато сподели убеждението си, че томчето е принадлежало на жена, директорът промърмори нещо за фемитистките и ѝ махна с ръка да излезе от кабинета му.

И така книгата остана на бюрото ѝ. В Севиля такъв предмет винаги се оказваше нежелан и маловажен. Никой в Испания не би погледнал английска домакинска книжка. Ходеха за това в Британската библиотека или в Шекспировата библиотека на Фолджър в Съединените щати.

Само един странен мъж идваше от време на време да рови из колекцията. Беше французин и пронизващият му поглед караше Рима да се чувства неудобно. Ербер Кантал или май беше Жербер Кантал? Не можеше да си спомни. Остави и визитка при последното си посещение и я окуражи да му се обажда винаги, щом постъпи нещо ново. Когато Рима попита за какво точно ново очаква да му се обажда, мъжът каза, че се интересува от всичко. Този отговор не ѝ помогна особено.

А ето че се бе появило нещо ново. За нещастие визитната картичка на мъжа я нямаше никъде, макар че тя опразни бюрото си в опит да я открие. Рима нямаше намерение да го чака да дойде пак, за да сподели с него за малката книжка. Може би той ще се заинтригува от нея повече от шефа ѝ.

Рима прелисти страниците. Между две от тях намери малка клонка лавандула и ронещи се листа от розмарин. Не ги бе виждала преди и внимателно ги взе. За миг от увехналите цветове се надигна слаб аромат, който изгради връзка между нея и личността, живяла преди стотици години. Рима се усмихна тъжно, като си помисли за жената, която никога нямаше да познава.

— Mas basura.[21] — Даниел от поддръжката се бе върнал. Износеният му сив гащеризон се бе изцапал от пренасянето на кашони от тавана. Избута още няколко кутии от разнебитената количка на пода. Въпреки че беше студено, по челото му бе избила пот. Той я обърса с ръкава си и остави по лицето си размазана следа от черен прах. — Cafe?[22]

За трети път тази седмица я канеше да излязат. Рима знаеше, че я намира за привлекателна. Следите от берберския произход на майка ѝ се харесваха на някои мъже. Което не беше изненадващо, след като те бяха основно по меките ѝ извивки, топлата кожа и бадемовите очи. Даниел ѝ шепнеше неприлични коментари, отъркваше се в нея, когато тя отиваше до стаята с пощата, и от години зяпаше гърдите ѝ. А това, че бе десет сантиметра по-нисък от нея и два пъти по-възрастен, изобщо не го спираше.

— Estoy muy ocupada[23] — отвърна Рима.

Даниел изсумтя недоверчиво. Погледна пак към кашоните, преди да си тръгне. В този най-отгоре имаше кожен маншон и препарирано орехче върху поставка от кедър. Даниел поклати глава, втрещен, че тя предпочита да прекарва времето си сред мъртви животни вместо с него.

— Gracias[24] — каза тихо Рима, когато той излизаше. Затвори внимателно книгата и се върна на бюрото си.

Докато местеше съдържанието на кашона на близката маса, очите на Рима все бягаха към малкото томче с проста кожена подвързия. Дали след четиристотин години единственото свидетелство за нейното съществуване щеше да бъде страница от календара ѝ, списък с покупки и рецептата на баба ѝ за сладки? Дали щяха да приберат вещите ѝ в кутия с надпис «Анонимна, без значение» и да я складират в архив, който никой не посещава?

Такива мрачни мисли задължително носеха лош късмет. Рима потрепери и докосна амулета си във формата на ръката на дъщерята на Пророка — Фатима. Той висеше на шията ѝ на кожена лентичка и се предаваше сред жените в семейството откакто се помнеше.

— Khamsa fi ainek[25] — прошепна тя с надеждата думите да я пазят от злите духове, които може би без да иска бе повикала.