Нощна сянка

9.

Когато на следващата сутрин вратата се отвори, видях Матю облегнат на каменната стена отсреща. По вида му отсъдих, че и той не беше спал. Матю скочи отривисто за голямо забавление на двете млади прислужници, които се разкикотиха зад мен. Не бяха свикнали да го виждат такъв разчорлен и неугледен. Лицето му се помрачи.

— Добро утро. — Пристъпих напред и полата ми с цвят на боровинки се полюшна. Също като леглото, прислужниците и практически всичко, до което се докосвах, и този тоалет принадлежеше на Луиза дьо Клермон. Парфюмът ѝ с дъх на рози и цивета[31] ми се бе сторил задушаващо силен предната нощ. Той се излъчваше от целия бродиран балдахин на леглото. Поех дълбоко чистия студен въздух и потърсих ароматите на карамфил и канела, които бяха несъмнено характерни за Матю. Част от умората се изпари от костите ми веднага щом ги надуших. Успокоена от познатата миризма, се вмъкнах в черната вълнена рокля без ръкави, която прислужниците ми подадоха. Тя ми напомняше на академична тога и топлеше доста.

Изражението на Матю се разведри, когато ме придърпа към себе си и ме целуна с възхитително внимание към детайла. Прислужниците продължиха да се кикотят и да правят насърчителни — според него — забележки. Внезапното течение около глезените ми подсказа, че е пристигнал нов свидетел. Устните ни се отлепиха.

— Прекалено голям си да се натискаш по коридорите, Матю — подхвърли баща му, показал се от съседната стая. — Дванайсети век не ти се отрази добре, а и ти позволявахме да четеш прекалено много поезия. Стегни се, преди някой да те е видял, моля те, и заведи Даяна долу. Тя мирише на кошер в лятна нощ и на домакинството ще му трябва известно време да свикне с аромата ѝ. Не искаме да се пролива излишно кръв.

— Шансовете за това ще отслабнат, ако спреш да се месиш. Да ни разделят е абсурдно — каза Матю, като ме стисна за лакътя. — Ние сме съпрузи.

— Не сте, и слава богу. Слизайте долу, идвам след малко. — Той поклати тъжно глава и се оттегли.

Матю стискаше устни, когато седнахме един срещу друг на една от дългите маси в студената главна зала. В този час там имаше малко хора, а и те бързо си тръгнаха, когато видяха отблъскващото му изражение. Сложиха пред мен топъл хляб от фурната и вино с подправки. Не беше чай, но щеше да свърши работа. Матю ме изчака да отпия първата си дълга глътка и тогава проговори:

— Видях се с баща си. Тръгваме си веднага.

Стиснах по-силно чашата, но не отговорих. Във виното плуваха парченца портокалова кора, напоени с топлата напитка. Цитрусовият аромат я правеше да изглежда по-подходяща сутрин.

Матю се огледа из стаята с изопната физиономия.

— Не беше разумно да идваме тук.

— А къде да отидем? Вали сняг. Ако се върнем в Удсток, селото ще ме завлече при някой съдия с обвинения в магьосничество. Може в Сет-Тур да трябва да спим отделно и да се съобразяваме с баща ти, но той сигурно ще успее да намери вещица, която да ми помогне. — Досега прибързаните решения на Матю не се бяха увенчали с успех.

— Филип обича да се меси. Колкото до вещицата, той не обича твоите хора повече от маман. — Огледа одрасканата дървена маса и изстърга восъка, който бе покапал в една от пукнатините. — Къщата ми в Милано може да свърши работа. Ще изкараме там Коледа. Италианските вещици имат сравнително добра репутация, бива ги в магиите и са известни с необичайната си прозорливост.

— В никакъв случай не и Милано. — Филип ни връхлетя като ураган и седна на пейката до мен. Матю внимаваше колко бързо се движи, за да щади топлокръвните. Същото правеха Мириам, Маркъс, Март и дори Изабо. Баща му не беше толкова загрижен за другите.

— Показах ти синовната си обич, Филип — заяви рязко Матю. — Няма причина да се бавим и в Милано ще сме добре. Даяна знае езика, който се говори в Тоскана.

Ако имаше предвид италиански, можех да си поръчам талятели в ресторанта и книги в библиотеката. Но се съмнявах, че това ще е достатъчно.

— Колко полезно. Жалко, че няма да отидете във Флоренция тогава. Но ще трябва да мине доста време, преди отново да си добре дошъл в този град след последните ти изпълнения там — каза тихо Филип. — Parlez-vous francais, madame?[32]

— Oui[33] — отвърнах аз страхливо. Бях убедена, че не е на добре разговорът да става полиглотски.

— Хм — намръщи се Филип. — Dicunt mihi vos es philologus.[34]

— Тя е учен — намеси се раздразнено Матю. — Ако искаш подробно описание на познанията ѝ, ще ти го предоставя с най-голямо удоволствие насаме след закуска.

— Loquerisne latine?[35] — попита ме Филип, сякаш синът му изобщо не бе казал нищо. — Milas ellinika?[36]

— Mea lingua latina est mala[37] — отвърнах аз и оставих виното си на масата. Очите на Филип се уголемиха след отвратителния ми ученически отговор, а изражението му ме върна право в ужаса на часовете по латински. Дайте ми алхимичен текст на латински и ще го прочета. Но не бях готова за дискусия. Събрах цялата си смелост и продължих с надеждата, че вторият му въпрос е бил дали говоря гръцки. — Tamen mea lingua graeca est peior.[38]

— Тогава няма да разговаряме и на този език — промърмори Филип с болка. И изгледа възмутено Матю. — Den tha ekpaidefsoun gynaikes sto mellon?[39]

— Жените от времето на Даяна получават много повече образование, отколкото ти би сметнал за разумно, татко — отговори му Матю. — Само недей говори на гръцки.

— Нямат ли нужда от Аристотел в бъдещето? Какъв странен свят би бил това. Радвам се, че още известно време няма да живея в него. — Филип подуши подозрително гарафата с вино и реши да не пие. — Даяна ще трябва да се научи да говори по-свободно френски и латински. Само неколцина от слугите ни говорят английски, а никой от долния етаж не го знае. — Той хвърли тежка връзка ключове през масата. Пръстите ми автоматично се отвориха, за да я хванат.

— В никакъв случай — каза Матю и посегна да вземе ключовете от ръката ми. — Даяна няма да остане толкова дълго, че да се занимава с домакинството.

— Тя е най-високопоставената жена в замъка и това е нейно задължение. Мисля, че трябва да започнеш с готвача — обърна се към мен Филип и посочи най-големия ключ. — С този се отключва склада за храна. Другите са за пекарната, винарната, всички спални без моята и избите.

— С кой се отваря библиотеката? — попитах, докато поглаждах заинтригувана металните им повърхности.

— В тази къща не заключваме книгите — отвърна Филип. — Само храната, бирата и виното. Четенето на Херодот и Тома Аквински рядко води до неприлично поведение.

— Има си първи път за всичко — промърморих под нос. — А как се казва готвачът?

— Готвач.

— Не, истинското му име — уточних малко объркана.

Филип сви рамене.

— Той отговаря за храната, значи е готвач. Никога не го наричам по друг начин. А ти, Матю? — Баща и син се спогледаха така, че се притесних за съдбата на дървената маса, която ги разделяше.

— Мислех, че вие отговаряте за всичко тук. Ако ще наричам готвача — готвач, как да наричам вас? — Острият ми тон временно отклони вниманието на Матю, който се канеше да обърне масата и да стисне с дългите си пръсти баща си за гърлото.

— Всички ме наричат «сир» или «татко». Ти кое предпочиташ? — попита Филип с опасно мазен глас.

— Просто го наричай Филип — вметна Матю. — Има много други титли, но тези, които най̀ му подхождат, ще ти вържат езика на възел.

Филип се ухили на сина си.

— Виждам, че макар да си загубил разума си, поне не си загубил хъса към битката. Остави домакинството на жена си и ела с мен да пояздим. Изглеждаш ми отслабнал, имаш нужда от хубаво физическо натоварване. — И потри ръце в приятно очакване.

— Няма да оставя Даяна — тросна се Матю. Той си играеше с огромна сребърна солница, прадядото на моята скромна глинена солница, която стоеше до печката ми в Ню Хейвън.

— Защо не? — изсумтя Филип. — Ален ще ѝ бъде бавачка.

Матю отвори уста, за да отговори.

— Татко? — казах аз сладко и прекъснах разговора им. — Може ли да поговоря със съпруга си, преди да се срещне с теб в конюшните?

Филип присви очи. Стана и се поклони бавно към мен. За първи път вампирът се придвижи с нещо, което наподобяваше нормална скорост.

— Разбира се. Ще пратя Ален да се погрижи за теб. Наслаждавай се на времето, което ще прекараш сама, докато все още го имаш.

Матю изчака, впил очи в мен, докато баща му напусне стаята.

— Какво си намислила, Даяна? — попита ме тихо, когато станах и бавно обиколих масата.

— Защо Изабо е в Трир? — попитах.

— Какво те интересува това? — опита се да се измъкне той.

Изругах като моряк, което веднага изтри невинното изражение от лицето му. Предната нощ, докато лежах в ухаещото на рози легло на Луиза, бях имала достатъчно време да премисля събитията от последните седмици и да ги поставя в контекста на това време.

— Интересува ме, защото през 1590 година няма много занимания в Трир, освен да се ловят вещици! — През стаята премина една прислужница и забърза към външната врата. Двама мъже все още седяха край огъня, затова снижих глас: — Не е нито времето, нито мястото да обсъждаме ролята на баща ти в предмодерната геополитика, защо католически кардинал те остави да го командваш в Мон Сен Мишел, сякаш е твой частен остров, нито трагичната смърт на бащата на Галоуглас. Но ти ще ми разкажеш. И със сигурност ни трябва още време насаме, за да ми обясниш техническите подробности на вампирското чифтосване.

Завъртях се и се отдръпнах от него. Той изчака да се отдалеча достатъчно, за да си помисля, че мога да избягам, след това ме хвана за лакътя и ме обърна. Беше инстинктивен жест на хищник.

— Не, Даяна. Ще говорим за нашия брак, преди който и да е от нас да е напуснал тази стая.

Матю изгледа последната група слуги, които се наслаждаваха на закуската си. Едно мръдване на главата му ги разпръсна за секунди.

— Какъв брак? — попитах. Нещо опасно проблесна в очите му, след това изчезна.

— Обичаш ли ме, Даяна? — Кроткият тон, с който бе зададен въпросът, ме изненада.

— Да — отвърнах незабавно. — Но ако само това беше достатъчно, щеше да е просто и още щяхме да сме в Мадисън.

— Просто е. — Матю стана. — Щом ме обичаш, думите на баща ми не могат да обезсилят обещанията ни един към друг, също както Паството не може да ни накара да изпълним споразумението.

— Ако наистина ме обичаш, ще ми се отдадеш. С тялото и душата си.

— Не е толкова просто — промълви тъжно Матю. — От самото начало те предупредих, че връзката с вампир е сложна.

— Филип май не мисли така.

— Тогава легни с него. Ако искаш мен, ще почакаш. — Матю бе овладян, но излъчваше спокойствието на замръзнала река: твърд и гладък на повърхността, ала бушуващ отдолу. Откакто напуснахме «Старата ложа», използваше думите като оръжие. Беше се извинил за първите си няколко остри забележки, но за тази нямаше да има извинение. След като отново се събра с баща си, цивилизованото му лустро стана прекалено тънко за нещо толкова съвременно и човешко като съжалението.

— Филип не е мой тип — отвърнах хладно. — Но би ли бил така любезен да ми обясниш защо трябва да те чакам?

— Защото не съществува понятие като вампирски развод. Чифтосване и след това смърт. Някои вампири — включително майка ми и Филип — се разделят за известно време, ако… — Той млъкна за миг. —… имат несъгласия. Намират си други любовници. Времето и разстоянието им помагат да си решат проблемите, и тогава отново се събират. Но това няма да проработи при мен.

— Добре. И аз така си представям брака. Но все още не разбирам какво предизвиква у теб неохота да консумираш връзката ни. — Вече бе изучил тялото ми и реакциите му с нежното внимание на любовник. Не аз или идеята за секс го караха да се колебае.

— Прекалено рано е да ти огранича свободата. След като веднъж се изгубя в теб, няма да има други любовници и раздели. Трябва да си сигурна, че наистина искаш да си омъжена за вампир.

— Ти получаваш непрекъснато правото да ме избираш отново и отново, но когато аз поискам същото, си мислиш, че не съм наясно с желанията си?

— Имах много възможности да разбера какво искам. Твоята привързаност към мен може да не е нищо повече от облекчаване на страха ти от непознатото или задоволяване на желанието да прегърнеш този свят на свръхестествени същества, които отказват да те приемат от толкова отдавна.

— Привързаност? Та аз те обичам. Няма значение дали имам два дни или две години. Решението ми ще бъде същото.

— Разликата е там, че аз не бих постъпил с теб като родителите ти! — избухна той и се стрелна покрай мен. — Да се събереш с вампир, е също толкова ограничаващо, колкото да бъдеш омагьосана от вещици. Ти за първи път живееш по свои собствени правила, но си готова да замениш едни окови с други. Ала моите не са чаровни като от приказките и няма заклинание, с което да ги махнеш, когато започнат да те нараняват.

— Аз съм твоя любима, не твоя затворница.

— А аз съм вампир, не топлокръвен. Инстинктите за чифтосване са примитивни и трудни за контролиране. Цялото ми същество ще бъде съсредоточено в теб. Никой не заслужава такова безмилостно внимание, най-малко жената, която обичам.

— Значи мога или да живея без теб, или да бъда заключена от теб в кула. — Поклатих глава. — Страхът говори в теб, не разумът. Боиш се да не ме изгубиш, а когато си край Филип, става още по-зле. Като ме отблъскваш, няма да те боли по-малко, но ако поговорим за това, може и да почувстваш облекчение.

— Сега, когато пак се събрах с баща си, когато раните ми се отвориха и започнаха да кървят, не оздравявам толкова бързо, колкото си се надявала, така ли? — Тонът на Матю стана жесток. Премигнах. През лицето му премина съжаление и после чертите му отново се втвърдиха.

— Това е последното място, на което би искал да си. Познавам те, Матю. Но Хенкок беше прав: няма да изкарам дълго в градове като Лондон или Париж, където може да се намери вещица, готова да ми помогне. Другите жени веднага ще забележат, че съм различна, и няма да са благосклонни като Уолтър или Хенри. Ще ме предадат на властите или на Паството в рамките на дни.

Пронизващият поглед на Матю придаде тежест на предупреждението му как бих се чувствала като обект на целенасоченото вампирско внимание.

— На друга вещица не би ѝ пукало — каза той инатливо, пусна ръцете ми и се извърна. — А аз мога да се справя с Паството.

Разстоянието от няколко крачки между мен и Матю изведнъж се разтегна и в един миг ми се стори, че сме на двата полюса на света. Старата ми познайница самотата вече не ми се струваше приятелка.

— Не можем да тръгнем по този път, Матю. Без семейство и без собственост аз съм напълно зависима от теб — продължих. Историците бяха проумели правилно някои неща от миналото, включително и това колко слаб се е чувствал човек, когато е от женски пол, без приятели и без пари. — Трябва да останем в Сет-Тур докато се науча как да не привличам всички любопитни погледи. Трябва да мога да се оправям сама. И започвам с това. — Вдигнах връзката с ключове за замъка.

— Искаш да си играеш на домакиня? — попита той, изпълнен със съмнение.

— Няма да си играя на домакиня, а ще си изкарвам прехраната. — Матю сви устни при тези мои думи, но това не беше истинска усмивка. — Върви. Прекарай малко време с баща си. Аз ще бъда прекалено заета, за да ми липсваш.

Матю тръгна към конюшнята, без да ме целуне и без да ми каже и дума за довиждане. Като не получих обичайното му насърчение, се почувствах странно нерешителна. След като миризмата му се разтвори във въздуха, повиках тихо Ален, който пристигна подозрително бързо, придружен от Пиер. Сигурно бяха чули всяка дума от разговора ни.

— Зяпането през прозореца не може да скрие мислите, Пиер. Това е един от няколкото издайнически знака на господаря ти и всеки път, когато го прави, знам, че крие нещо.

— Издайнически знаци? — Пиер ме погледна объркано. Играта на покер предстоеше да бъде измислена.

— Външен признак на вътрешна тревога. Матю извръща поглед, когато е разтревожен или не иска да каже нещо. И прокарва пръсти през косата си, когато не знае какво да прави. Това са издайнически знаци.

— Така е, мадам. — Пиер ме гледаше със страхопочитание. — Милорд знае ли, че използвате магии, за да надникнете в душата му? Мадам Дьо Клермон знае за тези му навици, както и братята и бащата на милорд. Но вие го познавате от толкова кратко време и въпреки това знаете толкова много.

Ален се покашля.

Пиер изглеждаше ужасен.

— Забравих си мястото, мадам. Моля да ми простите.

— Любопитството е благословия, Пиер. И съм опознала съпруга си чрез наблюдение, не с магия. — Не виждах причина да не посея семената на научната революция още сега и тук, в Оверн. — Но мисля, че ще ни е по-удобно да обсъждаме тези въпроси в библиотеката. — И посочих в посока, която се надявах да е правилната.

Стаята, в която семейство Дьо Клермон държаха повечето си книги, беше най-близкото нещо до дома, което Сет-Тур от 16-и век можеше да ми предложи. Щом вдъхнах ароматите на хартия, кожа и камък, вече не се чувствах толкова самотна. Това беше свят, който познавах.

— Имаме много работа тук — казах тихо и се обърнах към семейните слуги. — Първо, бих искала да помоля и двама ви да ми обещаете нещо.

— Клетва ли, мадам? — погледна ме с подозрение Ален.

Кимнах.

— Ако поискам нещо, за което се налага да се намеси милорд или — още по-важно — баща му, моля да ми кажете, за да сменя веднага посоката на действие. Те не бива да се тревожат заради дребните ми грижи. — Мъжете изглеждаха бдителни, но заинтригувани.

— Добре — съгласи се Ален и кимна.

Въпреки обещаващото начало първата ми среща с моя екип се натъкна на подводни камъни. Пиер отказваше да седне в мое присъствие, а Ален сядаше само ако и аз седна. Но не можех да седя на едно място, след като тревогата около отговорностите ми в Сет-Тур нарастваше лавинообразно. Тримата правехме обиколка след обиколка на библиотеката. Посочвах книгите, които да бъдат донесени в стаята на Луиза, правех списъци с необходимите запаси и наредих дрехите, с които пътувах, да бъдат предадени на шивач и да послужат като модел за изработването на основен гардероб. Бях готова да нося тоалетите на Луиза дьо Клермон още два дни. Заплаших, че след този срок ще преровя шкафа на Пиер за панталони и чорапи. Перспективата за такава сериозна женска нескромност очевидно предизвика ужас в сърцата им.

През втория и третия час обсъждахме вътрешния ред в замъка. Нямах опит в управлението на такова сложно домакинство, но знаех какви въпроси да задавам. Ален ми каза имената и длъжностните характеристики на ключовите прислужници, представи ми накратко най-важните личности в селото, обясни кой в момента е отседнал в къщата и изказа предположение кой се очаква да дойде през следващите няколко седмици.

След това се отправихме към кухнята, където за първи път се срещнах с готвача. Той беше обикновен човек, тънък като тръстика и не по-висок от Пиер. Също като при Попай, цялата му сила бе концентрирана в ръцете — бяха едри и месести. Причината за това стана ясна, когато сложи огромно парче тесто върху набрашнена повърхност и започна да го меси. Също като мен, и готвачът бе в състояние да мисли само когато се движи.

На долния етаж бяха дочули, че в стая до тази на главата на семейството спи топлокръвно. Затова се чудеха какви са ми отношенията с милорд и какво точно същество съм, като анализираха миризмата и хранителните ми навици. Дочух думите sorciere и masca — френското и окситанското наименование за вещица — когато влязохме в този ад от горещина и усърден труд. Готвачът бе събрал кухненския персонал, който бе огромен и сложно организиран. Така получиха възможност да ме проучат от първа ръка. Някои бяха вампири, други — обикновени хора. Имаше и един демон. Отбелязах си наум да се държа добре с младата жена на име Катрин, която ме зяпаше с открито любопитство, докато не стане ясно какви точно са силните и слабите ѝ страни.

Бях решена да говоря на английски само ако се наложи, и то единствено с Матю, баща му, Ален и Пиер. Вследствие на това разговорите ми с готвача и неговите сътрудници бяха пълни с недоразумения. За щастие Ален и Пиер внимателно развързваха възлите, които моят френски и техният окситански със силен акцент заплитаха. Някога бях добър имитатор. Време бе да възродя тази си дарба и започнах да слушам внимателно извивките на местния език. Вече бях вписала речници на няколко езика в списъка с покупките, който щях да дам на първия човек, отправил се към град Лион.

Готвачът започна да ме приема, след като похвалих уменията му в печенето, изразих възхищение от реда в кухнята и поисках веднага да ми каже, ако има нужда от нещо, за да твори кулинарните си магии. Добрите ни отношения се скрепиха, когато попитах за любимите храни и напитки на Матю. Готвачът се оживи, размаха яките си ръце във въздуха и започна да говори със сто думи в минута за състоянието на костите на милорд, за което обвиняваше изцяло англичаните и тяхното пренебрежително отношение към готварското изкуство.

— Нали затова пратих Шарл, да се погрижи за нуждите му? — попита на бърз окситански готвачът, вдигна тестото и го удари в масата. Пиер ми преведе тихо и колкото можа бързо. — Загубих най-добрия си помощник, а за англичаните това е нищо! Милорд има деликатен стомах и трябва да бъде изкушаван да яде, иначе започва да се топи.

Извиних се от името на англичаните и попитах как двамата с него можем да се погрижим да възстановим здравето на Матю, макар че мисълта съпругът ми да стане още по-силен ми се струваше тревожна.

— Той обича сурова риба, нали? Както и еленско месо.

— Милорд има нужда от кръв. И няма да яде, ако ястието не е приготвено както трябва.

Готвачът ме заведе в склада за дивечово месо, където висяха няколко трупа над сребърни чаши, в които се събираше капещата от прерязаните им гърла кръв.

— Кръвта за милорд трябва да се събира само в сребърни, стъклени или глинени съдове, иначе отказва да я пие — обясни ми той с вдигнат пръст.

— Защо? — попитах.

— Другите съдове замърсяват кръвта с лоши миризми и вкусове. Тази е чиста. Помиришете — подкани той и ми подаде чаша. Стомахът ми се обърна от металическия мирис и аз покрих устата и носа си. Ален му махна да отмести кръвта далеч от мен, но аз го спрях с поглед.

— Продължи, готвачо.

Той ме изгледа одобрително и започна да ми описва и други деликатни подробности от диетата на Матю. Каза ми, че обичал говежда супа, подсилена с вино и подправки и сервирана хладна. Пиел и яребишка кръв, стига да е в малки количества и да не му се поднася много рано през деня. Мадам Дьо Клермон не била толкова капризна, каза готвачът и поклати глава със съжаление, но пък тя не била предала впечатляващия си апетит на сина си.

— Не е — казах аз кратко, като си спомних ловуването ми с Изабо.

Готвачът топна пръст в сребърната чаша, после го вдигна. Червената течност проблесна под светлината. Той пъхна пръста си в устата и остави кръвта да се разлее по езика му.

— Кръв от елен му е любимата, разбира се. Не е толкова богата като човешката, но е подобна на вкус.

— Може ли? — попитах колебливо и протегнах пръст към чашата. От еленско месо ми се повдигаше. Може пък с кръвта да е по-различно.

— На милорд няма да му хареса, госпожо Дьо Клермон — обади се Ален с очевидна тревога.

— Но той не е тук — изтъкнах аз. Топнах върха на кутрето си в чашата. Кръвта беше гъста. Приближих я до носа си и я помирисах, както бе направил и готвачът. Каква ли миризма долавя Матю? Какви аромати възприема?

Когато пъхнах пръста между устните си, сетивата ми бяха залети от информация: вятър на скалист връх, удобно легло от листа между две дървета, радостта от свободния бяг. Чух и ритмичен звук. Пулс, ударите на сърце.

Прозренията ми за живота на елена бързо изчезнаха. Протегнах пръста си с неутолимо желание да науча повече, но ръката на Ален ме спря. Ала гладът за информация продължи да ме мъчи. Силата му намаля, когато и последните следи от кръв напуснаха устата ми.

— Може би мадам трябва да се върне веднага в библиотеката — предложи Ален и погледна предупредително готвача.

Преди да си тръгна от кухнята, дадох указания на готвача какво да направи, когато Матю и Филип се върнат от езда. Тръгнахме през дълъг каменен коридор. Когато стигнахме до ниска отворена врата, внезапно спрях. Пиер едва избегна сблъсъка с мен.

— Чия е тази стая? — попитах и гърлото ми се сви от аромата на билки.

— На прислужницата на госпожа Дьо Клермон — обясни Ален.

— Март — прошепнах и прекрачих прага. На полиците бяха грижливо подредени глинени гърнета, а подът бе старателно изметен. Имаше нещо лековито в миризмата на въздуха вътре. Мента? Напомняше ми как миришеха дрехите на икономката. Когато се обърнах, тримата бяха блокирали изхода.

— На мъже не е позволено да влизат тук, мадам — призна Пиер и погледна през рамо, сякаш се страхуваше Март да не се появи всеки момент. — Само Март и мадмоазел Луиза прекарват време в дестилационната. Дори мадам Дьо Клермон не обезпокоява това място.

Изабо не одобряваше билковите лекарства на Март, това го знаех. Икономката не беше вещица, но отварите ѝ бяха почти като тези на Сара. Оглеждах стаята. В кухнята се правеха и други неща, освен готвенето, а аз имах да уча още от 16-и век, не само управление на домакинството и магии.

— Бих искала да използвам дестилационната, докато съм тук.

Ален ме изгледа косо.

— Да я използвате?

Кимнах.

— За алхимични опити. Моля, донесете ми тук две бурета вино, колкото се може по-старо, но да не е станало на оцет. Оставете ме известно време сама, за да огледам какво има.

Пиер и Ален се размърдаха нервно при това неочаквано за тях развитие на събитията. След като сравни моята решителност с нежеланието на придружителите си да ми се подчинят, готвачът пое нещата в свои ръце и избута мъжете към кухнята.

Когато мрънкането на Пиер заглъхна, аз се съсредоточих върху заобикалящата ме среда. Дървената маса пред мен беше силно надраскана от стотиците ножове, които бяха отделяли листа от клонките им. Прокарах пръст по една от вдлъбнатините и го приближих към носа си.

Розмарин. За добра памет.

— Помниш ли? — чух гласа на Питър Нокс, магьосника от съвременния свят, който ме бе измъчвал със спомени за смъртта на родителите ми и бе искал Ашмол 782 за себе си. Миналото и настоящето отново се сблъскаха и аз хвърлих поглед към ъгъла край огнището. Там имаше сини и кехлибарени нишки, точно както бях очаквала. Усетих и нещо друго, някакво друго същество в друго време. Пръстите ми, ухаещи на розмарин, се протегнаха, за да установят контакт, но беше прекалено късно. Който и да беше, вече си бе тръгнал и ъгълът си бе върнал обичайния прашен вид.

Помниш ли?

Сега в паметта ми отекна гласът на Март, която изричаше имена на билки и ми даваше указания да взема по щипка от всяка и да направя чай. Той щеше да ме предпази от зачеване, макар да не знаех това, преди да опитам горещата напитка. Съставките със сигурност бяха тук, в дестилационната.

Семплата дървена кутийка беше на най-горната полица, на сигурно място, където не можеше да бъде достигната. Надигнах се на пръсти, протегнах ръка нагоре и насочих желанието си към нея, както бях направила с книга от полиците на Бодлианската библиотека. Кутийката се плъзна послушно напред и върховете на пръстите ми напипаха ръба ѝ. Взех я и я поставих внимателно на масата.

Под вдигнатия капак се показаха дванайсет еднакви отделения. Всяко от тях бе пълно с различно съдържание. Магданоз.

Джинджифил. Лайка. Розмарин. Салвия. Див морков. Див пелин. Дива мента. Ангелика. Седефче. Вратига. Корен от хвойна. Март бе добре заредена, имаше с какво да помага на жените от селото да контролират плодовитостта си. Докоснах всяка билка, доволна, че си спомням имената и ароматите им. Но задоволството ми скоро се превърна в срам. Не знаех нищо друго — нито в коя фаза на луната да ги събирам, нито какви други магически приложения биха могли да имат. Сара знаеше. Всяка жена от 16-и век щеше да знае.

Поклатих глава със съжаление. Засега бях наясно само на какво бяха способни тези билки, ако ги потопя в гореща вода или вино. Пъхнах кутията под мишница и отидох при останалите в кухнята. Ален стана.

— Свършихте ли тук, мадам?

— Да, Ален. Благодаря, готвачо — казах.

Върнахме се в библиотеката, аз сложих внимателно кутията в ъгъла на бюрото си и придърпах към себе си празен лист хартия. Седнах и взех едно перо от специалната поставка.

— Готвачът ми каза, че в събота започва месец декември. Не исках да говорим за това в кухнята, но някой може ли да ми обясни как пропуснах втората половина на ноември? — Потопих перото в мастилницата и погледнах очаквателно към Ален.

— Англичаните отказват да признаят новия календар на папата — произнесе той бавно, все едно говореше на дете. — Затова при тях е все още седемнайсетият ден на ноември, а тук, във Франция, е двайсет и седмият ден на ноември.

Бях се върнала повече от четири века назад, без да ми се губи и един час, но пътуването ми от елизабетинска Англия до раздираната от война Франция ми бе струвало три седмици вместо десет дни. Потиснах въздишката си и написах правилната дата в горния край на страницата.

— Това означава, че постите започват в неделя.

— Oui. Селото, както и милорд, разбира се, ще постят до Бъдни вечер. Домакинството ще прекъсне поста заедно със сеньор на 17 декември. — Как пости един вампир? Познанията ми за християнските религиозни церемонии не ми помагаха много.

— Какво ще се случи на 17-и? — попитах, като си отбелязах и тази дата.

— Тогава са сатурналиите, мадам — обясни Пиер, — празненствата, посветени на бога на плодородието. Сир Филип все още спазва старите традиции.

По-скоро древните. Сатурналиите не се честваха от последните дни на Римската империя. Пощипнах носа си, чувствах се объркана.

— Да започнем от самото начало, Ален. Какво точно ще се случи тук през този уикенд?

След трийсетминутно обсъждане и още три изписани листа хартия, Пиер и Ален ме оставиха сама с книгите, записките и ужасното ми главоболие. По едно време по-късно чух някакво раздвижване в голямата зала, последвано от викове и смях. Познат глас, но някак си по-богат и по-топъл, поздравяваше някого.

Матю.

Преди да отместя записките си, той вече бе при мен.

— Ти изобщо забеляза ли, че ме няма? — Лицето му бе поруменяло. По езика му нямаше кръв, само вкус на вятър и простор. Матю бе яздил, но не бе ял. — Съжалявам за случилото се, mon coeur — прошепна той в ухото ми. — Прости ми, че се държах толкова зле. — Ездата бе повдигнала духа му и отношението към баща му за първи път беше естествено и свободно.

— Даяна — каза Филип и се появи иззад сина си. Пресегна се към най-близката книга, занесе я до огнището и започва да я прелиства. — Четеш «История на франките», и надявам се, не за първи път. Тази книга щеше да е много по-приятна, ако майката на Григорий бе наглеждала писането ѝ. Латинският на Арментария беше впечатляващ. Винаги бе удоволствие да получа писмо от нея.

Никога не бях чела прочутия труд на Григорий от Тур по френска история, но нямаше причина Филип да знае това.

— Когато с Матю ходеха заедно на училище в Тур, прочутият Григорий беше дванайсетгодишно момче. Матю бе доста по-голям от учителя, да не говорим за другите ученици, и позволяваше на момчетата да го яздят като кон през междучасията. — Филип прегледа страниците. — Къде е онази част за гиганта? Тя ми е любима.

Влезе Ален с поднос с две сребърни чаши, които остави на масата край огнището.

— Мерси, Ален. — Посочих подноса. — Сигурно и двамата сте гладни. Готвачът ви праща храната тук. Защо не ми разкажете как премина предобедът ви?

— Няма нужда… — започна Матю. Но и двамата с баща му нададохме раздразнени възгласи. Филип ми отстъпи думата с внимателно кимване.

— Напротив, има — възразих. — Това е кръв от яребица, която ще можеш да преглътнеш по това време от деня. Надявам се утре да ловувате, макар да е събота. Ако имате намерение да постите през следващите четири седмици, разумно е да се храните, докато можете. — Благодарих на Ален, който се поклони, хвърли скришен поглед към господаря си и бързо излезе. — В твоята чаша има еленска кръв, Филип. Източена е тази сутрин.

— Какво знаеш за кръвта от яребица и постите? — Пръстите на Матю подръпнаха една моя немирна къдрица. Вдигнах поглед към сиво-зелените очи на съпруга си.

— Повече от вчера. — Освободих си косата от ръката му и подадох чашата.

— Предпочитам да се нахраня другаде — обади се Филип. — И ще ви оставя да си спорите.

— Ние не спорим. Матю трябва да е здрав. Къде яздихте? — Взех чашата с еленска кръв и я поднесох на Филип.

Той се взря първо в чашата, после в сина си и накрая в мен. Усмихна ми се ослепително, но нямаше съмнение, че ме оценява. Взе предложената чаша и я вдигна за наздравица.

— Благодаря, Даяна — каза той с приятелски глас.

Но свръхестествените му очи, които не пропускаха нищо, не се откъсваха от мен, докато Матю ми описваше предобеда си. Усещане за пролетно размразяване ми подсказа, че вниманието му се е пренасочило към сина му. Не можах да устоя да не погледна към него, за да видя дали ще разбера за какво мисли. Погледите ни се срещнаха и се сблъскаха. В неговия имаше недвусмислено предупреждение.

Филип дьо Клермон бе намислил нещо.

— Как ти се стори кухнята? — попита Матю, опитвайки се да насочи разговора в друга посока.

— Очарователна — отвърнах и отново се взрях предизвикателно в опърничавите очи на Филип. — Наистина очарователна.