Нощна сянка

36.

Под знака на «Златната гъска» чаках Ани да вземе малко яхния за вечерята ни, когато твърдият поглед на вампир пропъди намека за лято във въздуха.

— Отец Хабърд — промълвих и се обърнах в посока на студа.

Погледът на вампира се стрелна към гръдния ми кош.

— Изненадан съм, че съпругът ви позволяла да се разхождате из града без придружител след случилото се в Гринуич, както и че носите детето му.

Огнедишащият ми дракон, който се бе превърнал в мой яростен пазител след инцидента на арената за турнири, нави опашката си около бедрата ми.

— Всеки знае, че един варг не може да има деца от топлокръвна жена — пренебрежително заявих.

— Явно невъзможните неща не са невъзможни при вещица като вас. — Мрачното изражение на Хабърд стана още по-мрачно. — Повечето създания например смятат, че презрението на Матю към вещиците е непоклатимо. Малцина си дават сметка, че именно той е уредил Барбара Нейпиър да се спаси от кладата в Шотландия. — Събитията в Бъруик продължаваха да запълват времето на Матю, както и клюките за хора и създания в Лондон.

— По онова време той изобщо не беше в Шотландия.

— Нямаше и нужда да бъде. Хенкок бе в Единбург и се представяше за един от «приятелите» на Нейпиър. Именно той повдигна пред съда въпроса с бременността ѝ. — Дъхът на Хабърд беше студен и миришеше на гора.

— Вещицата е била невинна по повдигнатите срещу нея обвинения — разпалено изтъкнах и придърпах шала около раменете си. — Съдебните заседатели са я оправдали.

— По едно-единствено обвинение. — Хабърд ме погледна в очите. — Беше намерена за виновна по много други. И предвид скорошното ви завръщане, може би не сте чули новината. Крал Джеймс е намерил начин да отмени решението на журито в случая на Нейпиър.

— Да го отмени ли? Как?

— Напоследък кралят на шотландците не изпитва особена любов към Паството, за което немалка заслуга има съпругът ви. Непостоянното отношение на Матю към споразумението и намесата му в шотландската политика вдъхнови Негово Величество също да намери вратички в закона. Джеймс изправи пред съда заседателите, които оправдаха вещицата. Обвинени са в погазване на кралската справедливост. Заплашването на заседателите ще гарантира резултатите от бъдещите процеси.

— Планът на Матю не беше такъв — възразих. Мислите ми препускаха.

— На мен пък ми изглежда достатъчно коварен, за да е точно на Матю дьо Клермон. Нейпиър и бебето ѝ може и да останат живи, но десетки по-невинни създания ще умрат заради него. — Изражението на Хабърд беше убийствено. — Нима Дьо Клермон не искат това?

— Как смеете!

— Взех… — Ани излезе на улицата и едва не изпусна котлето. Грабнах го от ръцете ѝ.

— Благодаря, Ани.

— Знаете ли къде е съпругът ви в тази чудесна майска сутрин, госпожо Ройдън?

— По работа. — Матю се беше погрижил да си изям закуската, после ме целуна и излезе от къщата с Пиер. Джак бе неутешим, защото трябваше да остане с Хариът. Усетих леко безпокойство. Не беше характерно за Матю да откаже на Джак разходка из града.

— Не — тихо рече Хабърд. — Той е в Бедлам при сестра си и Кристофър Марлоу.

Бедлам беше тъмница във всяко отношение, освен според името си[105] — място на забравата, където лудите се заключваха заедно с онези, вкарани тук от собствените им семейства по някакво скалъпено обвинение и с единствената цел да се отърват от тях. При липса на друго, освен слама за легло, без редовна храна, без абсолютно никаква милост от страна на надзирателите и без каквото и да било лечение, повечето затворници така и не излизаха оттам. А ако успяваха, рядко се възстановяваха от преживяното.

— Матю не е доволен от промяната на присъдата в Шотландия и сега иска да раздава свое собствено правосъдие тук, в Лондон — продължи Хабърд. — Тази сутрин отиде да ги разпита. Доколкото знам, още е там.

Вече минаваше пладне.

— Виждал съм Матю дьо Клермон да убива бързо, когато е вбесен. Гледката е ужасна. Ала да се види как причинява бавно и усърдно смърт би накарало и най-заклетия атеист да повярва в дявола.

«Кит.» Луиза беше вампир и във вените ѝ течеше кръвта на Изабо. Тя можеше да се погрижи за себе си. Но един демон…

— Иди при баба Алсъп, Ани. Кажи ѝ, че съм отишла в Бедлам да потърся господин Марлоу и сестрата на господин Ройдън. — Обърнах момичето в съответната посока и го пуснах, като застанах решително между него и вампира.

— Трябва да остана с вас — настоя Ани. Очите ѝ бяха ококорени като паници. — Господни Ройдън ме накара да обещая!

— Някой трябва да знае къде съм отишла, Ани. Кажи на баба Алсъп какво чу тук. Мога да стигна до Бедлам. — В действителност имах само смътна представа къде се намира прословутата лудница, но разполагах и с други средства да открия местоположението на Матю. Свих въображаеми пръсти около верижката в мен и се приготвих да я дръпна.

— Чакайте. — Ръката на Хабърд хвана китката ми. Подскочих. Той извика към някого в сенките. Беше ъгловатият младеж, когото Матю наричаше със странно подобаващото име Амен Корнър. — Синът ми ще ви заведе.

— Матю ще научи, че съм била с вас. — Погледнах надолу към ръката на Хабърд. Той все още държеше китката ми, предавайки издайническата си миризма на топлата ми кожа. — И ще си го изкара на момчето.

Хватката на Хабърд се стегна и той тихо изстена, когато разбра.

— Ако сте искали да ме изпратите до Бедлам, отец Хабърд, трябваше просто да попитате.

Водачът ми знаеше всеки пряк път и задна уличка между Сейнт Джеймс Гарликхайт и Бишъпсгейт. Излязохме извън очертанията на града и се озовахме в мизерните предградия. Подобно на Крипългейт, районът около Бедлам беше бедняшки и отчаяно претъпкан. Истинските ужаси обаче тепърва предстояха.

Главният надзирател ни посрещна при портата и ни въведе в онова, което някога е било болница «Света Мария Витлеемска». Господин Слефорд добре познаваше отец Хабърд и с постоянни раболепни поклони ни поведе към една от яките врати на изровения двор. Дори през дебелото дърво и каменните стени на стария средновековен приорат проникваха пронизителните писъци. Повечето прозорци нямаха стъкла и килиите бяха открити за стихиите. Вонята на гнило, мръсотия и старост беше зашеметяваща.

— Недейте — отказах протегнатата ръка на Хабърд, когато влязохме в усойния тесен коридор. Имаше нещо омерзително в това да приемам помощта му, когато бях свободна, а затворените тук не получаваха абсолютно никакви грижи.

Вътре бях засипана от призраците на предишни затворници и съдраните нишки, които се виеха около сегашните измъчени обитатели. Справих се с ужаса, като се заех с мрачни математически упражнения, делях мъжете и жените на по-малки групи и ги събирах по различни начини.

Наброих двайсетина души, докато вървяхме по коридора. Четиринайсет от тях бяха демони. Шестима от двайсетте бяха напълно голи, а други десет бяха в дрипи. Някаква жена в мръсен, но скъп мъжки костюм се взираше в нас с открита враждебност. Тя бе от трите човешки същества на това място. Имаше също две вещици и един вампир. Петнайсет нещастници бяха оковани за стената, за пода или и за двете. Четирима от другите пет не бяха в състояние да станат, клечаха, бърбореха и чегъртаха камъка. Един от пациентите беше свободен и танцуваше гол по коридора пред нас.

Едно помещение имаше врата. Нещо ми подсказа, че Луиза и Кит се намират зад нея.

Надзирателят отключи вратата и почука рязко. Когато не получи отговор, заблъска с юмрук.

— Чух ви още първия път, господин Слефорд. — Галоуглас изглеждаше определено раздърпан, с пресни драскотини по бузата и кръв по дублета си. Със закъснение ме видя да стоя зад Слефорд. — Лельо.

— Искам да вляза.

— Това не е добра… — Викингът ме погледна отново и се дръпна настрани. — Луиза изгуби доста кръв. Гладна е. Стой далеч от нея, освен ако не искаш да бъдеш ухапана или одрана. Изрязах ноктите ѝ, но за зъбите не мога да направя кой знае какво.

Макар нищо да не се изпречваше на пътя ми, останах на прага. Прекрасната, жестока Луиза беше окована за желязна халка в каменния под. Роклята ѝ бе станала на парцали и бе напоена с кръв от дълбоките рани в шията ѝ. Някой беше демонстрирал господството си над Луиза — някой по-силен и по-разгневен от нея.

Затърсих в сенките, докато не открих тъмна фигура, приклекнала над някаква купчина на пода. Главата на Матю се вдигна; лицето му бе призрачно бледо, очите — черни като нощ. По него нямаше нито едно петънце кръв. Подобно на предложението на Хабърд за помощ, чистотата му беше някак омерзителна.

— Трябваше да си у дома, Даяна. — Той се изправи.

— Аз съм точно там, където трябва, благодаря. — Тръгнах към съпруга си. — Неистовата кръвожадност и опиумът не са добра комбинация, Матю. Колко от кръвта им изпи?

Купчината на пода се размърда.

— Тук съм, Кристофър — обади се Хабърд. — Вече никой няма да ти навреди.

Марлоу заплака от облекчение и тялото му се разтърси от риданията.

— Бедлам не е в Лондон, Хабърд — хладно рече Матю. — Не се намираш в района си и Кит е извън закрилата ти.

— Господи, пак се почва. — Галоуглас затвори вратата пред зашеметения Слефорд. — Заключи! — излая той през дървото и удари с юмрук, за да подчертае заповедта си.

Луиза скочи на крака, когато резето изщрака. Веригите на глезените и китките ѝ издрънчаха. Една от тях се скъса и аз подскочих, когато брънките иззвъняха по пода. От коридора съчувствено задрънчаха други вериги.

— Не кръвта ми, не кръвта ми, не кръвта ми — нареждаше Луиза. Беше се залепила плътно до отсрещната стена. Когато погледите ни се срещнаха, тя изскимтя и се извърна. — Махай се, fantome. Вече умрях веднъж и не се страхувам от призраци като теб.

— Млъкни. — Гласът на Матю бе тих, но се разнесе из помещението с достатъчна сила, за да накара всички ни да подскочим.

— Жадна — изграчи Луиза. — Моля те, Матю.

Чуваше се равномерен звук на капеща течност по камъка. Тялото на Луиза потръпваше при всяко капване. Някой беше окачил за рогата глава на елен, чиито празни очи се взираха в нищото. Кръвта канеше капка по капка от отрязаната шия на пода, малко извън обсега на веригите на Луиза.

— Стига си я изтезавал! — Пристъпих напред, но ръката на Галоуглас ме задържа.

— Не мога да позволя да се намесваш, лельо — твърдо рече той. — Матю е прав. Мястото ти не е тук.

— Галоуглас. — Матю поклати предупредително глава. Галоуглас пусна ръката ми и изгледа предпазливо чичо си.

— Е, добре тогава. Нека отговоря на предишния ти въпрос, лельо. Матю пи от кръвта на Кит само толкова, колкото да поддържа кръвожадната си ярост. Това може да ти потрябва, ако искаш да разговаряш с него. — Галоуглас ми подхвърли нож. Не посегнах да го уловя и той издрънча на пода.

— Ти си нещо повече от тази болест, Матю. — Прекрачих ножа и отидох до него. Стояхме толкова близо един до друг, че полите ми докосваха ботушите му. — Остави отец Хабърд да се погрижи за Кит.

— Не — категорично заяви Матю.

— Какво би казал Джак, ако те види такъв? — Бях по-склонна да използвам чувството за вина, отколкото стомана, за да накарам Матю да дойде на себе си. — Ти си неговият герой. А героите не измъчват своите приятели и роднини.

— Те се опитаха да те убият! — Ревът на Матю отекна в малката килия.

— Не бяха на себе си от опиати и алкохол. Не знаеха какво правят — отвърнах. — И бих казала, че същото се отнася и за теб в сегашното ти състояние.

— Не се заблуждавай. И двамата много добре са знаели какво правят. Кит се е опитвал да се отърве от препятствие към щастието му, без да му пука за никого другиго. Луиза е била обхваната от същите жестоки подтици, на които се отдава от деня, когато я направиха. — Матю прокара пръсти през косата си. — Аз също знам какво правя.

— Да. Наказваш себе си. Убеден си, че биологията е съдба, поне доколкото се отнася до собствената ти кръвожадна ярост. И затова си мислиш, че си също като Луиза и Кит. Поредният безумец. Помолих те да престанеш да отричаш инстинктите си, Матю, а не да се превръщаш в техен роб.

Този път, когато направих крачка към сестра му, тя скочи към мен, като пръскаше слюнки и ръмжеше.

— А това е най-големият ти страх от бъдещето — че ще се превърнеш в животно, оковано и очакващо поредното наказание, защото си го заслужаваш. — Отстъпих към него и хванах раменете му. — Ти не си такъв, Матю. Никога не си бил.

— Казах ти вече да не гледаш романтично на мен — настоя той. Откъсна погледа си от моя, но не и преди да видя отчаянието в очите му.

— Значи го правиш и за мое добро, така ли? Опитваш се да докажеш, че не заслужаваш любов? — Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Посегнах към тях и ги отворих насила, след което ги сложих на корема си. — Докосни детето ни, погледни ме в очите и ни кажи, че няма надежда тази история да завърши по различен начин.

Подобно на нощта, в която чаках да пие от вената ми, времето се разтегли безкрайно, докато Матю се бореше със себе си. Сега, както и тогава, не можех по никакъв начин да ускоря нещата или да му помогна да избере живота пред смъртта. Той трябваше да хване крехката нишка на надеждата без никаква помощ от моя страна.

— Не зная — накрая призна. — Навремето мислех, че любовта между вампир и вещица е нещо неправилно. Бях сигурен, че четирите вида са отделни. Приемах смъртта на вещици, ако това означаваше, че вампирите и демоните могат да оцелеят. — Макар зениците му все още да бяха много широки, в очите му се появи ярка зелена ивица. — Казвах си, че лудостта у демоните и слабостта у вампирите е сравнително скорошно явление, но като гледам Луиза и Кит…

— Не знаеш. — Сниших гласа си. — Никой от нас не знае. Перспективата е плашеща. Но ние трябва да се надяваме на бъдещето, Матю. Не искам децата ни да се родят под същата тази сянка, да мразят и да се страхуват от това какво са.

Бях сигурна, че ще продължи да ми се опъва, но той запази мълчание.

— Остави Галоуглас да поеме отговорност за сестра ти. Позволи на Хабърд да се погрижи за Кит. И се опитай да им простиш.

— Варгите не прощават толкова лесно, колкото топлокръвните — промърмори Галоуглас. — Не можеш да искаш от него подобно нещо.

— Матю го поиска от теб — изтъкнах.

— Да. И аз му заявих, че най-доброто, на което може да се надява, е евентуално да забравя след време. Не изисквай от Матю повече, отколкото може да даде, лельо. — В гласа на викинга се долавяше предупреждение.

— Бих искала да забравя, вещице — обади се Луиза превзето, сякаш правеше избор на плат за ново облекло. Махна с ръка във въздуха. — Всичко това. Използвай магията си и направи така, че тези ужасни сънища да изчезнат.

Можех да го направя. Виждах нишките, които я свързаха с Бедлам, с Матю и с мен. Но макар да не исках да я измъчвам, не бях толкова милостива, че да ѝ дам покой.

— Не, Луиза — казах. — Ще помниш Гринуич до края на дните си, а също така мен и дори как нарани Матю. Нека споменът бъде твоят затвор, а не това място. — Обърнах се към Галоуглас: — Увери се, че няма да представлява опасност за себе си или за някого друг, преди да я освободиш.

— О, на никаква свобода няма да се радва тя — подчерта Галоуглас. — Оттук отива там, където я изпрати Филип. И след като приключи с нея, дядо ми никога няма да ѝ позволи да се скита отново.

— Кажи им, Матю! — замоли се Луиза. — Разбираш какво с тези… неща да пълзят в черепа ти. Не мога да ги понасям! — Тя заскуба косата си с окованата си ръка.

— А Кит? — попита Галоуглас. — Сигурен ли си, че искаш да го поеме Хабърд, Матю? Хенкок би се отървал от него с най-голямо удоволствие.

— Той е създание на Хабърд, не мое. — Тонът на Матю бе абсолютно категоричен. — Не ме интересува какво ще стане с него.

— Онова, което направих, бе от любов… — започна Кит.

— Напротив, от злоба — изтъкна Матю и обърна гръб на най-добрия си приятел.

— Отец Хабърд — извиках, когато той се завтече да прибере подопечния си. — Действията на Кит в Гринуич ще бъдат забравени, стига случилото се тук да си остане между тези стени.

— Нима ми обещавате това от името на всички Дьо Клермон? — повдигна белите си вежди Хабърд. — Съпругът ви трябва да ми даде това уверение, не вие.

— Ще трябва да се задоволите с моята дума — казах, решена да не отстъпвам нито крачка.

— Добре, мадам Дьо Клермон. — За първи път Хабърд използва това обръщение. — Вие наистина сте дъщеря на Филип. Приемам условията на семейството ви.

Дори след като напуснахме Бедлам, усещах мрака на лудницата полепнал по мен. Матю също го усещаше. Той ни следваше навсякъде в Лондон, правеше ни компания на вечеря, посещаваше с нас приятели. Имаше само един начин да се отървем от него.

Трябваше да се върнем в нашето настояще.

Без обсъждане или съзнателни планове и двамата започнахме да си подреждаме нещата, да прекъсваме нишките, които ни свързваха с миналото, което споделяхме. Франсоаз възнамеряваше да се присъедини към нас в Лондон, но ние ѝ пратихме вест, че ще останем в «Старата ложа». Матю проведе дълги и сложни разговори с Галоуглас за лъжите, които трябваше да каже племенникът му, за да не разкрива на Матю от 16-и век, че е бил временно заместен от бъдещия си аз. Матю от 16-и век не биваше да се вижда с Кит или Луиза, тъй като на тях не можеше да се има доверие. Уолтър и Хенри също трябваше да бъдат залъгани с някаква история, която да обясни отклоненията в поведението му. Матю изпрати Хенкок в Шотландия, за да се подготви за нов живот там. Аз работех с баба Алсъп и усъвършенствах възлите, които щях да използвам при изтъкаването на магията, която да ни отнесе в бъдещето.

Матю ме чакаше при Сейнт Джеймс Гарликхайт след един от тези уроци и ми предложи да минем през двора на катедралата на път към дома. До Еньовден оставаха две седмици и дните бяха слънчеви и ярки въпреки постоянния покров на Бедлам.

Макар че съпругът ми още изглеждаше изпит след преживяното с Луиза и Кит, беше почти като навремето, когато спряхме при книжарите, за да видим последните заглавия и новини. Четях поредния залп от войната на думи между двама разпалени студенти от Кембридж, когато Матю се вцепени.

— Лайка. Дъбови листа. И кафе. — Главата му се завъртя в търсене на непознатата миризма.

— Кафе ли? — ахнах, учудена как нещо, което все още не бе достигнало до Англия, би могло да изпълва с миризмата си въздуха около «Свети Павел». Но Матю вече не беше до мен, за да ми отговори. Пробиваше си път през тълпата с меч в ръка.

Въздъхнах. Той не можеше да се сдържи да не хукне след всеки крадец на пазара. Понякога ми се искаше зрението му да не е толкова остро и моралният му компас да не е така абсолютен.

Този път преследваше мъж, който бе десетина сантиметра по-нисък от мен, с гъсти кафяви къдрици, в които се виждаха сиви косми. Мъжът бе слаб и леко прегърбен, сякаш беше прекарал прекалено много време над книгите. Нещо в него размърда спомените ми.

Мъжът усети приближаващата опасност и се обърна. За съжаление, носеше окаяно малък кинжал, не по-голям от нож за хартия. Такова оръжие нямаше да му послужи особено срещу Матю. Забързах към съпруга си с надеждата, че няма да се стигне до кръвопролитие.

Матю сграбчи с такава сила ръката на нещастника, че нелепото оръжие падна на земята. Вампирът притисна с коляно жертвата си в една сергия за книги и опря плоската страна на меча във врата му. Едва сега проумях кого виждам.

— Тате? — прошепнах. Беше невъзможно. Взирах се невярващо в него, а сърцето ми биеше бясно от вълнение и смайване.

— Здравейте, госпожице Бишъп — поздрави баща ми, откъсвайки поглед от острието на Матю. — Радвам се да ви видя тук.