— Всички сме губили бебета, Даяна — каза тъжно баба Алсъп. — Това е болка, която повечето жени познават.
— Всички? — Огледах се из всекидневната на баба Алсъп, обходих с очи вещиците от сборището на Гарликхайт.
Заваляха истории за бебета, починали при раждането, и деца, умрели на шест месеца или шест години. Не познавах жени, които са помятали — поне така си мислех. Дали някоя моя приятелка не бе претърпяла такава загуба, без да знам?
— Ти си млада и силна — успокои ме Сюзана. — Ще успееш да заченеш друго дете.
Не го вярвах, знаех, че съпругът ми повече няма да ме докосне, докато не се върнем в земите на противозачатъчните и феталните монитори.
— Може би — кимнах и свих вяло рамене.
— Къде е господин Ройдън? — попита тихо баба Алсъп. Сянката ѝ се движеше из стаята, сякаш си мислеше, че може да го открие на канапето под прозореца или седнал върху шкафа.
— Излезе по работа — отговорих и се увих по-плътно с шала. Беше на Сюзана и миришеше на горена захар и лайка, също като нея.
— Чух, че снощи бил в Мидъл Темпъл Хол с Кристофър Марлоу. Сигурно са гледали пиеса. — Катрин отвори кутийка със захаросани плодове.
— Обикновените мъже могат много да се тръшкат за изгубени деца. Не съм учудена, че за един кръвопиец е особено трудно да го приеме. Те са обсебващи. — Баба Алсъп посегна към нещо червено и пихтиесто. — Благодаря ти, Катрин.
Жените мълчаха и чакаха с надеждата, че ще отговоря на заобиколната покана на баба Алсъп и Катрин да разкажа как с Матю понасяме случилото се.
— Той ще се оправи — процедих през зъби.
— Трябва да е тук — изрече рязко Елизабет. — Не виждам причина да преживява загубата по-болезнено от теб!
— Защото е преживял хиляда години, в които са му разбивали сърцето, а аз само трийсет и три — отбелязах със също толкова рязък тон. — Той е кръвопиец, Елизабет. Дали искам да е тук, а не навън с Кит? Разбира се. Дали ще го моля да остане в «Еленът и короната» заради мен? В никакъв случай. — Тонът ми се повишаваше, докато изливах болката и гнева си. Матю бе все така мил и нежен с мен. Утешаваше ме във всичките ми кошмари и страхове за бъдещето, което ми се струваше унищожено, след като пометнах детето ни.
Но ме тревожеха часовете, които прекарваше далече от мен.
— Разумът ми казва, че Матю трябва да получи възможност да тъгува по свой собствен начин — продължих. — А сърцето ми казва, че ме обича, въпреки че предпочита сега да е с приятелите си. Просто ми се ще да може да ме докосне без съжаление. — Усещах го винаги когато ме погледнеше и прегърнеше. Беше непоносимо.
— Извинявай, Даяна — каза Елизабет с посърнало лице.
— Няма нищо — уверих я аз.
Но не беше така. Целият свят ми се струваше объркан и изкривен, цветовете му бяха прекалено ярки, звуците — прекалено силни, и ме караха да подскачам. Усещах тялото си празно, каквото и да се опитвах да чета, думите не успяваха да задържат вниманието ми.
— Ще се видим утре, както е по план — обяви набързо баба Алсъп и вещиците се разотидоха.
— Утре? — намръщих се аз. — Не ми се правят магии, бабо Алсъп.
— А на мен не ми се влиза в гроба, преди да те видя да изтъчеш шест магии, затова ще те чакам, когато камбаните отброят шест.
Същата вечер се взирах в огъня, докато камбаните отброяваха шест, после седем, осем, девет и десет. Когато удариха три след полунощ, чух звук по стълбите. Помислих си, че е Матю, и тръгнах към вратата. Стълбището беше пусто, но на едно от стъпалата имаше купчинка предмети: детско чорапче, клонка зеленика, парче хартия с мъжко име, изписано върху него. Събрах ги в скута си и седнах на изтърканите стълби, плътно обвила шала около себе си.
Все още се опитвах да разбера какво означават тези предмети и как са се озовали там, когато Матю се втурна нагоре, трескав и безмълвен, после спря внезапно.
— Даяна. — Избърса устата си с опакото на ръката си. Очите му бяха стъкленозелени.
— Поне се храниш, когато си с Кит — казах и се изправих. — Хубаво е да знам, че приятелството ви се основава на нещо повече от поезия и шах.
Матю стъпи с ботуша си на стъпалото до мен. С коляно ме притисна към стената и ме приклещи като в капан. Дъхът му беше сладникав и леко метален.
— Утре сутрин ще се мразиш — заявих спокойно и извърнах глава. Знаех, че не бива да бягам, когато все още усеща вкуса на кръв по езика си. — Кит трябваше да те задържи, докато наркотикът излезе от организма ти. Всичката кръв в Лондон ли е с опиати? — За втора вечер подред Матю излизаше с Кит и се връщаше надрусан.
— Не — промълви тихо той, — но до нея най-лесно се стига.
— Какво е това? — Вдигнах чорапчето, зелениката и хартията.
— За теб са — каза Матю. — Пристигат всяка вечер. С Пиер ги събираме, преди да се събудиш.
— Откога?
— Седмицата преди… Седмицата преди да се срещнеш със Съвета. Повечето са молби за помощ. Тъй като ти… От събота почнаха да идват и подаръци за теб и бебето. — Матю протегна ръка. — Аз ще се погрижа за тях.
Сложих ръка на сърцето си.
— Къде са останалите?
Матю сви устни, но ми показа къде ги държи — в кутия в мансардата, сбутана под една пейка. Извадих цялото ѝ съдържание — приличаше на нещата, които Джак вадеше от джобовете си всяка вечер: копчета, панделки, парчета от глинени съдове. Имаше и кичури коса, десетки късчета хартия с написани на тях имена. Макар да бяха невидими за повечето очи, аз виждах къдравите нишки, които излизаха от всяко съкровище и чакаха да бъдат завързани, съединени или поправени по някакъв друг начин.
— Това са молби за магии. — Вдигнах очи към Матю. — Не трябваше да ги криеш от мен.
— Не искам да правиш магии за всяко същество в Лондон — заяви той и очите му помръкнаха.
— Е, аз пък не желая всяка вечер да ядеш навън, преди да отидеш да пиеш с приятелите си! Но ти си вампир, затова понякога точно това трябва да направиш — троснах му се. — Аз пък съм вещица, Матю. С такива молби трябва да се отнасяме внимателно. Безопасността ми зависи от отношенията със съседите. Не мога да крада лодки като Галоуглас, нито да се зъбя на хората.
— Милорд. — Пиер се появи в дъното на мансардата, откъдето тръгваше тясно извито стълбище, водещо към скрит изход зад гигантските корита в пералното помещение.
— Какво? — попита нетърпеливо Матю.
— Агнес Сампсън е мъртва. — Пиер изглеждаше уплашен. — Завели са я на Касълхил в Единбург в понеделник, удушили са я и след това са изгорили трупа. — С лека паника осъзнах, че това беше нощта, в която загубих бебето си.
— Боже! — Матю пребледня.
— Хенкок твърди, че е била напълно мъртва, когато са подпалили кладата. Нищо не е усетила — продължи Пиер. Беше все пак някаква милост, каквато невинаги получаваше осъдената вещица. — Отказали са да прочетат писмото ви, милорд. Наредили на Хенкок да остави шотландската политика на шотландския крал, иначе щял да си изпати, ако пак се мерне в Единбург.
— Защо не мога да се оправя с това? — избухна Матю.
— Значи не само загубата на бебето те е тласнала към мрака на Кит. Ти се криеш и от събитията в Шотландия.
— Колкото и да се опитвам да оправя нещата, все не мога да пробия тази прокълната схема — оплака се Матю. — Преди, като шпионин на кралицата, се радвах на бедите в Шотландия. Като член на Паството смятах смъртта на Сампсън за приемлива цена за запазване на статуквото. Но сега…
— Сега си женен за вещица — довърших аз. — И всичко изглежда различно.
— Да. В капан съм между това, в което някога вярвах, и това, което сега смятам за най-скъпо, между онова, което съм защитавал като библейска истина, и мащаба на това, което вече не разбирам.
— Ще се върна в града — съобщи Пиер и тръгна към вратата. — Може да науча още нещо.
Взрях се в умореното лице на съпруга си.
— Не можеш да проумееш всички житейски трагедии, Матю. И на мен ми се ще да бях задържала бебето. Знам, сега изглежда безнадеждно, но това не означава, че няма бъдеще, към което да се стремим и в което децата ни и семейството ни ще са в безопасност.
— Помятане в такъв ранен етап на бременността почти винаги е знак за генетична аномалия, която прави плода нежизнеспособен. Щом се е случило веднъж… — Той млъкна.
— Има генетични аномалии, които не убиват бебето — отбелязах аз. — Вземи мен например. — Аз бях химера с различни видове ДНК.
— Няма да понеса да загубя още едно дете, Даяна. Просто… не мога.
— Разбирам. — Бях уморена до смърт и исках да потъна в благословен сън също като него. Не бях познавала детето си, както той бе познавал Лукас, но болката бе също така непоносима. — Трябва да съм у баба Алсъп в шест тази вечер. — Вдигнах поглед към него. — Ти ще излизаш ли с Кит?
— Не — отвърна тихо Матю. Притисна устните си към моите за кратко, беше изпълнен със съжаление. — Ще бъда теб.
Матю удържа на думата си и ме придружи до баба Алсъп, а след това отиде в «Златната гъска» с Пиер. Вещиците обясниха по възможно най-любезния начин, че кръвопийците не са добре дошли. За да може една тъкачка да направи успешно основната си магия, се изисквала значителна мобилизация на свръхестествена магическа енергия. Кръвопийците само пречели.
Моята леля Сара би наблюдавала внимателно как Сюзана и Марджъри подготвят светия кръг. Някои от веществата и предметите ми бяха познати — като солта, която посипаха по пода, за да пречистят мястото, но други — не. Вещерският набор на Сара се състоеше от два ножа (един с черна и един с бяла дръжка), книгата с магиите на семейство Бишъп и различни билки и растения. Елизабетинските вещици използваха по-голямо разнообразие от предмети, за да правят магии, включително и метли. Никога не бях виждала вещица с метла, освен на Вси светии, когато бяха задължителни заедно с островърхите шапки.
Всяка вещица от сборището в Гарликхайт бе донесла своя уникална метла в къщата на баба Алсъп. Тази на Марджъри беше от черешов клон. Най-отгоре някой бе гравирал знаци и символи. Вместо обичайната слама в долната ѝ част, където централният клон се разклоняваше на по-малки, Марджъри бе завързала сушени билки. Сподели, че билките са много важни в нейните магии — с камшика разваляла заклинания, деликатната вратига със светложълти цветчета я закриляла, а здравите стебла от розмарин и неговите синьо-зеленикави клонки служели за пречистване и яснота. Метлата на Сюзана беше направена от бряст, който символизираше етапите на живота от раждането до смъртта и бе свързан с акушерството. Същото се отнасяше и за листата, привързани към метлата: месестите листа на сладката папрат били лековити, пухкавите бели цветове на водния коноп служели за защита, а острите листенца на кръстеца символизирали доброто здраве.
Марджъри и Сюзана внимателно започнаха да метат солта по посока на часовниковата стрелка, докато фините ѝ прашинки не докоснаха всеки сантиметър по пода. Тя не само пречиствала мястото, обясни Марджъри, но също така го заземявала, за да не се разпиляват силите ми, когато бъдат напълно отключени.
Баба Алсъп запълни пролуките на прозорците и вратите, дори запуши комина. На домашните духове бе даден избор да се приберат между гредите на покрива или да се скрият временно при семейството на долния етаж. Те не искаха да изпускат нищо и леко завиждаха на сянката, която нямаше друг избор, освен да остане при господарката си, но въпреки това се настаниха между гредите и започнаха да клюкарстват дали някой от обитателите на улица «Нюгейт» ще получи и миг покой, след като аурите на средновековната кралица Изабела и на убийца на име лейди Агнес Хангърфорд са подновили враждата си.
Елизабет и Катрин ме успокоиха и прогониха от съзнанието ми зловещите подробности за ужасните дела и смъртта на лейди Агнес, като споделиха някои от първите си приключения в магията и започнаха да ме разпитват за моите. Елизабет бе впечатлена как съм успяла да канализирам водата от овощната градина на Сара, като съм я измъкнала с дланите си капка по капка. А Катрин зацвърча от радост, когато ѝ разказах как в ръцете ми се бяха озовали лък и стрела точно преди да изстрелям вещерския огън.
— Луната изгря — съобщи Марджъри и кръглото ѝ лице порозовя от очакване. Прозорците бяха покрити, но никоя от вещиците не се усъмни в твърдението ѝ.
— Значи е време — заяви делово Елизабет.
Всяка от посестримите обходи ъглите на стаята, отчупваше клонка от метлата си и я оставяше там. Но това не бяха случайни купчинки. Подредиха клонките във формата на пентаграм, петвръхата вещерска звезда.
С баба Алсъп застанахме в центъра на кръга. Макар засега границите му да бяха невидими, това щеше да се промени, когато другите вещици застанеха на местата си. Щом и това стана, Катрин промърмори някакво заклинание и от вещица към вещица се спусна огнена следа, която затвори кръга.
Енергията в средата изригна. Баба Алсъп ме бе предупредила, че това, което щяхме да правим тази вечер, щяло да разбуди древни магии. Скоро ударната енергийна вълна бе заместена със сила, която гъделичкаше и пареше като хиляда вещерски погледа.
— Огледай се с вещерското си зрение — заръча баба Алсъп — и ми кажи какво виждаш.
Когато третото ми око се отвори, почти очаквах да видя, че въздухът е оживял, всяка частичка от него бе заредена с възможност. Но вместо това стаята бе изпълнена с влакна от магия.
— Нишки — казах, — сякаш целият свят е един гоблен.
Баба Алсъп кимна.
— Тъкачката е свързана със света около нея и вижда в него нишки и нюанси. Някои от тях привързват твоята магия, а други подчиняват силите в кръвта ти на четирите стихии и големите тайнства отвъд тях. Тъкачките се учат как да освобождават тези връзки и да използват останалите.
— Но аз не знам как да ги различавам. — Стотици нишки се докосваха до полата и корсажа ми.
— Скоро ще ги пробваш, точно както птицата изпитва крилете си. Така ще научиш тайните, които те крият от теб. А сега ние просто ще ги срежем, за да могат да се върнат при теб свободни. Когато ги прекъсвам, ти трябва да устоиш на изкушението да се вкопчиш в енергията около себе си. Тъй като си тъкачка, ще искаш да оправиш скъсаните нишки. Остави мислите си да се реят волно и опразни съзнанието си. Нека енергията свърши каквото трябва.
Баба Алсъп пусна ръката ми и започна да тъче магия със звуци, които нямаха нищо общо с речта, но въпреки това ми бяха странно познати. С всеки следващ звук виждах как нишките се откъсват от мен, навиват се и се мятат. В ушите ми се надигна грохот. Ръцете ми следваха шума сякаш беше заповед — те се вдигаха и протягаха встрани, докато не застанах във формата на буквата Т, в която ме бе поставил Матю в семейната ни къща, когато се свързах с водата под овощната градина на Сара.
Магическите нишки и цялата им сила, която можех да вземам назаем, но не и да задържа в себе си, запълзяха обратно към мен, сякаш имаха метален пълнеж, а аз бяха магнит. Когато стигнаха до ръцете ми, започнах да се съпротивлявам на порива да свия юмруци около тях. Желанието да го направя беше силно, както бе предсказала и баба Алсъп, но аз ги оставих да се плъзгат по кожата ми като копринените панделки от приказките, които майка ми разказваше, когато бях малка.
До този момент всичко се случваше така, както баба Алсъп ми бе казала. Но никой не можеше да предвиди какво би станало, когато силите ми придобият форма, а вещиците в кръга се обединят, за да посрещнат неизвестното. Баба Алсъп ме бе предупредила, че не всички тъкачки се възползват от вече познатото им в основната си магия, затова и не би трябвало да очаквам нещо подобно. Животът ми през последните месеци ме бе научил, че при мен по-скоро се случват неочаквани, отколкото очаквани неща.
Грохотът се усили и въздухът затрепери. Точно над главата ми увисна бушуващо кълбо енергия. То черпеше сили от стаята, но непрекъснато се свиваше към собствения си център като черна дупка. Бурната зашеметяваща гледка накара вещерското ми око плътно да се затвори.
В окото на бурята нещо пулсираше. То се отскубна и се превърна в силует. Веднага след това баба Алсъп замлъкна. Изгледа ме продължително за последен път, преди да ме остави сама в средата на кръга.
Чу се пърхане на криле, свистене на бодлива опашка. Горещ влажен дъх облиза бузите ми. Във въздуха полетя прозрачно същество с драконова опашка, ярките му криле се блъскаха в гредите на тавана и накараха духовете да се втурнат презглава да търсят прикритие. Имаше само два крака и извити нокти на стъпалата, които бяха смъртоносни като бодлите по дългата му опашка.
— Колко крака има? — извика Марджъри, която не можеше да види добре от мястото си. — Просто дракон ли е?
Просто дракон?
— Огнедишащ дракон — отговори стъписаната Катрин. Вдигна ръце, готова да направи предпазваща магия, ако съществото реши да напада. Ръцете на Елизабет Джаксън също се раздвижиха.
— Чакайте! — спря ги баба Алсъп. — Даяна още не е свършила с тъкането си. Може би ще намери начин да го укроти.
Да го укроти? Погледнах невярващо старицата. Не бях сигурна дали съществото пред мен е дух или материя. Изглеждаше съвсем истинско, но виждах през него.
— Не знам какво да правя — признах. Започвах да изпадам в паника. След всяко плясване на драконовите крила надолу летяха водопади от искри и пламъци.
— Някои магии започват с идея, други с въпрос. Има много начини да разбереш какво да направиш: да завържеш възел, да усучеш въже, дори да изковеш верига като тази между теб и твоя кръвопиец — каза баба Алсъп тихо и успокояващо. — Остави силата да премине през теб.
Огнедишащият дракон изрева нетърпеливо и протегна краката си към мен. Какво искаше? Да ме вземе и да отлети с мен от къщата? Търсеше си удобно място за кацане, за да му починат крилете?
Подът под мен изпука.
— Отстъпи! — извика Марджъри.
Отдръпнах се точно навреме. Миг по-късно от мястото, на което допреди малко се бяха намирали стъпалата ми, изникна дърво. Стволът му се изви нагоре, раздели се на две и продължи да се разклонява. От пъпките се разтвориха зелени листа, след това се появиха и цветове, а накрая и плодове. Само след секунди вече стоях под напълно развито дърво, което едновременно цъфтеше и даваше плодове.
Краката на огнедишащия дракон се вкопчиха в най-високите клони. За миг съществото кацна. Един клон изпука и се счупи. Драконът се вдигна във въздуха, а в ноктите му остана отчупеният клон. Езикът му се стрелна навън заедно с огнен залп и дървото избухна в пламъци. В стаята имаше прекалено много запалими предмети — дървени подове и мебели, дрехите на вещиците. Мислех само, че трябва да огранича огъня. Трябваше ми вода, и то много.
Нещо в дясната ми ръка силно натежа. Погледнах надолу, очаквах да видя кофа. Ала вместо нея държах стрела. Вещерски огън. Но каква полза от още огън?
— Не, Даяна! Не се опитвай да измисляш магия! — предупреди ме баба Алсъп.
Отърсих се от мислите за дъжд и реки. И тогава инстинктът ми пое нещата в свои ръце и двете ми ръце се вдигнаха пред мен, после дясната се отдръпна назад, пръстите ми се отпуснаха и стрелата излетя към сърцето на дървото. Пламъците бързо се издигнаха нависоко и ме заслепиха. Жегата намаля и когато отново можех да виждам, открих, че се намирам на върха на планина под просторно звездно небе, в което ниско висеше огромен полумесец.
— Чаках те. — Гласът на богинята беше малко по-силен от повей на вятър. Беше облечена в мека роба, косата ѝ се спускаше като водопад по гърба ѝ. Нямаше и следа от обичайното ѝ оръжие, но до нея пристъпваше голямо куче. Толкова едро и черно, че можеше и да е вълк.
— Ти. — Ужас сви сърцето ми. Очаквах да видя богинята, откакто загубих бебето. — Ти ли ми взе детето в замяна на това, че спаси живота на Матю? — Въпросът ми бе пълен с гняв и отчаяние.
— Не. Този дълг е уреден. Вече взех друг. Мъртво дете не ми върши никаква работа. — Очите ѝ бяха зелени като първите листенца на върбата през пролетта.
Кръвта ми се смрази.
— Чий живот си взела?
— Твоя.
— Моя? — едва процедих с вцепенени устни. — Аз… мъртва ли съм?
— Разбира се, че не. Мъртвите принадлежат на друг. Аз търся живите. — Гласът ѝ бе станал ясен и пронизващ като лунен лъч. — Обеща ми, че мога да взема всеки и всичко, ако спася живота на мъжа, когото обичаш. Избрах теб. И още не съм приключила.
Богинята отстъпи крачка назад.
— Ти ми даде живота си, Даяна Бишъп. Време е да го оползотвориш.
Отгоре долетя вик и ме предупреди за присъствието на огнедишащия дракон. Вдигнах очи и се опитах да го видя на фона на луната. Когато премигнах, той се очерта идеално на тавана на баба Алсъп. Бях се върнала в къщата на вещицата, вече не бях на голия планински връх с богинята. Дървото го нямаше, беше се превърнало в купчинка пепел. Премигнах отново.
Драконът също премигна срещу мен. Очите му бяха тъжни и познати — черни, със сребристи ириси. Изкрещя отново пронизително и отпусна острите си нокти. Клонът от дървото падна в ръцете ми и натежа в тях като стрелата, беше по-тежък и плътен, отколкото предполагаше размерът му. Драконът наклони глава, от ноздрите му блъвна дим. Изкушавах се да протегна ръка и да го докосна, чудех се дали кожата му е топла и гладка като на змия, но нещо ми подсказа, че няма да му хареса. А не исках да го плаша. Можеше да се изправи и да си удари главата в тавана. Вече започвах да се тревожа за състоянието на къщата на баба Алсъп след дървото и огъня.
— Благодаря — прошепнах.
Драконът отвърна с мелодично огнено стенание. Черните му очи със сребристи нишки изглеждаха стари и мъдри, докато ме разглеждаха. Съществото замислено размахваше опашка. Разпери криле в пълния им размах, после ги прибра до тялото си и се стопи във въздуха.
От огнедишащия дракон остана само гъделичкането по ребрата ми, което някак си ми подсказа, че съществото е в мен и чака да го повикам, когато имам нужда от него. Звярът в мен силно натежа и аз паднах на колене. Клонът се изтърколи на пода. Вещиците се втурнаха напред.
Баба Алсъп стигна първа до мен, тънките ѝ ръце ме обвиха и придърпаха.
— Справи се добре, дете — прошепна тя. Елизабет сви ръка и с няколко думи я превърна в сребърна купа, пълна с вода. Пих от нея и когато купата се изпразни, пак стана просто ръка.
— Велик ден, бабо Алсъп — каза Катрин широко усмихната.
— Да, и тежък за такава млада вещица — добави старицата. — Не правиш нищо наполовина, Даяна Ройдън. Първо не си обикновена вещица, а тъкачка. После правиш основна магия, от която израства самодивско дърво, и опитомяваш дракон. Нямаше да повярвам, ако ми го бяха казали преди да стане.
— Видях богинята — обясних аз, докато ми помагаха да се изправя на крака. — И един дракон.
— Това не беше дракон — възрази Елизабет.
— Имаше два крака — поясни Марджъри. — Това значи, че е не само огнено същество, но и водно, способно да се придвижва между стихиите. Огнедишащият дракон е единение на противоположности.
— Това, което сестрите казаха за огнедишащия дракон, се отнася и за самодивското дърво — подчерта баба Алсъп с горда усмивка. — Не всеки ден клоните на това дърво израстват в един свят, докато корените му остават в друг.
Въпреки радостното бъбрене на жените край мен се чувствах изгубена и сама. Матю чакаше новини в «Златната гъска». Третото ми око се отвори и потърси усуканата връв от черно и червено, която водеше от сърцето ми през ключалката в тъмнината отвъд нея. Подръпнах я и веригата в мен отвърна със съчувствен звън.
— Ако не греша, господин Ройдън скоро ще дойде да си прибере съпругата — каза сухо баба Алсъп. — Да те изправим на крака, иначе той ще реши, че не може да ни има доверие.
— Матю понякога се държи покровителствено — обясних извинително аз. — Даже още повече, откакто…
— Не познавам кръвопиец, който да не го прави — прекъсна ме баба Алсъп, докато ми помагаше да стана. Въздухът отново бе станал материален и меко ме галеше по кожата, докато се движех.
— Господин Ройдън няма за какво да се страхува в случая — отбеляза Елизабет. — Ние ще се погрижим да се върнеш от мрака, точно като твоя огнедишащ дракон.
— Какъв мрак?
Вещиците се умълчаха.
— Какъв мрак? — повторих и забравих за умората си.
Баба Алсъп въздъхна.
— Някои вещици, много малко всъщност, могат да се движат между този и онзи свят.
— Тези, които могат да управляват времето — казах аз и кимнах.
Да, знам, аз съм една от тях.
— Не между различни периоди от време, Даяна, а между този свят и онзи. — Марджъри посочи клонката в краката ми. — Между живота и смъртта. Ти можеш да присъстваш и в двете измерения. Затова самодивското дърво те избра, а не беше елша или бреза.
— Чудехме се дали за това става въпрос. Все пак успя да заченеш дете от кръвопиец. — Баба Алсъп се взря настойчиво в мен. По лицето ми не бе останала и капчица кръв. — Какво има, Даяна?
— Дюлите. И цветята. — Коленете ми отново омекнаха, но успях да се задържа права. — Обувката на Мери Сидни. И дъбът в Мадисън.
— И кръвопиеца — добави тихо баба Алсъп, беше разбрала, без да ѝ обяснявам. — Толкова много знаци, сочещи към истината.
Отвън долетя приглушено почукване.
— Той не трябва да знае — казах настоятелно и сграбчих ръката на баба Алсъп. — Не сега. Много скоро след бебето е и Матю не иска да си играя с живота и смъртта.
— Малко е късно за това — промълви тя тъжно.
— Даяна! — Юмрукът на Матю блъскаше по вратата.
— Кръвопиецът ще разцепи дъските — отбеляза Марджъри. — Господин Ройдън няма да развали заключващата магия и да влезе, но вратата ще се отвори с ужасен трясък. Мисли за съседите си, бабо Алсъп.
Старицата махна с ръка. Въздухът се сгъсти, след това се отпусна.
Матю стоеше на един удар на сърцето от мен. Сивите му очи ме оглеждаха от горе до долу.
— Какво е станало тук?
— Ако Даяна иска да знаеш, ще ти каже — заяви баба Алсъп. После се обърна към мен. — След случилото се тази вечер, смятам, че утре трябва да прекараш известно време с Катрин и Елизабет.
— Благодаря, бабо — промърморих, благодарна, че не разкри тайните ми.
— Чакай. — Катрин отиде до клона от самодивско дърво и отчупи една тънка вейка. — Вземи я. Трябва да я носиш винаги със себе си като талисман. — И Катрин пусна клонката в дланта ми.
Не само Пиер, но и Галоуглас ни чакаше на улицата. Качиха ме в една лодка в края на Гарлик Хил. След като се върнахме на Уотър Лейн, Матю отпрати всички и двамата се усамотихме в блажената тишина на спалнята ни.
— Не искам да знам какво се е случило — заяви твърдо той и затвори вратата след себе си. — Искам само да знам дали наистина си добре.
— Наистина съм добре. — Обърнах се с гръб към него, за да развърже връзките на корсажа ми.
— Страхуваш се от нещо. Надушвам го. — И ме завъртя с лице към себе си.
— Страхувам се от това, което мога да открия за себе си. — Срещнах открито погледа му.
— Ще намериш своята истина. — Изглеждаше толкова сигурен, толкова спокоен. Но не знаеше за дракона и самодивското дърво и какво означават те за една тъкачка. Нямаше представа, че животът ми принадлежи на богинята, нито че това е резултат от сделката, която сключих с нея, за да го спася.
— Ами ако се превърна в друга личност и тя не ти хареса?
— Не е възможно — увери ме той и ме привлече към себе си.
— Дори ако силите на живота и смъртта са в кръвта ми?
Матю се отдръпна.
— Спасяването ти в Мадисън не беше щастлива случайност, Матю. Аз вдъхнах живот на обувката на Мери, точно както изсмуках живота от дъба в двора на Сара и от дюлите тук.
— Животът и смъртта са огромна отговорност. — Сиво-зелените очи на Матю станаха мрачни. — Но аз ще те обичам въпреки всичко. Забравяш, че и аз имам власт над живота и смъртта. Какво ми каза онази вечер, когато отидох да ловувам в Оксфорд? Че няма разлика между нас. «От време на време ям яребица. От време на време ти се храниш от елен.» Ние сме по-еднакви, отколкото и двамата си представяме — продължи Матю. — Но след като виждаш в мен доброто, въпреки че знаеш за миналото ми, тогава трябва да ми позволиш и аз да направя същото за теб.
Изведнъж ми се прииска да му споделя всичките си тайни.
— Имаше огнедишащ дракон и дърво…
— Единственото, което има значение, е, че си жива и здрава у дома — прошепна той и ме накара да млъкна с целувка.
Матю ме прегръщаше толкова силно и толкова дълго, че за един блажен миг почти му повярвах.
На следващия ден отидох у баба Алсъп, за да се срещна с Елизабет Джаксън и Катрин Стрийтър, както бях обещала. Ани ме придружи, но бе отпратена в дома на Сюзана да чака там, докато завърши урока ми.
Клонът от самодивското дърво бе подпрян в ъгъла. Иначе стаята изглеждаше съвсем обичайно, а не като място, на което вещици правят свещени кръгове и викат огнедишащи дракони. Въпреки това очаквах повече видими знаци, че тук ще се правят магии — котел може би или цветни свещи, които да символизират стихиите.
Баба Алсъп посочи към масата, около която бяха наредени четири стола.
— Ела, Даяна, седни. Мислехме си, че е най-добре да започнем от самото начало. Разкажи ни за семейството си. Много неща стават ясни, когато се проследи рода на вещицата.
— Но аз си мислех, че ще ме научите как да създавам магии от огън и вода.
— А какво е кръвта, ако не огън и вода? — попита Елизабет.
След три часа бях уморена до смърт от говорене и изравяне на спомени от детството — как все ми се струваше, че ме следят, за посещението на Питър Нокс, за смъртта на родителите ми. Но на трите посестрими това не им беше достатъчно. Преживях отново всеки миг в гимназията и колежа: демоните, които ме следяха, няколкото магии, които можех да правя без особени проблеми, странните случки след запознанството ми с Матю. Ако някъде имаше закономерност, аз не я съзирах, но баба Алсъп ме отпрати с уверението, че скоро ще начертаят план.
Замъкнах се в замъка Бейнард. Мери ме настани в едно кресло и отказа помощта ми, настояваше да си почивам, докато тя открие какво не е наред с нашата първична материя. Беше станала черна и мътна, а на повърхността ѝ имаше тънък слой зеленикава слуз.
Мислите ми се рееха, докато Мери работеше. Денят беше слънчев, лъч светлина прорязваше задимения въздух и падаше върху стенописа с алхимичния дракон. Наклоних се напред.
— Не — прошепнах. — Не е възможно.
Но беше. Драконът имаше два крака. Беше огнедишащ и бе захапал бодливата си опашка също като уробороса на знамето на семейство Дьо Клермон. Главата на дракона беше вдигната към небето, а в челюстите си стискаше полумесец. Над него имаше звезда с много лъчи. Гербът на Матю. Как не го бях забелязала досега?
— Какво има, Даяна? — попита смръщената графиня.
— Би ли направила нещо за мен, Мери, дори молбата ми да ти се стори странна? — Вече развързвах копринената панделка от китката си и предчувствах отговора ѝ.
— Разбира се. От какво имаш нужда?
От крилата на дракона капеше кръв, която падаше в море от живак и сребро.
— Искам да вземеш от кръвта ми и да я сложиш в разтвор на аква фортис, сребро и живак — казах. Погледът на Мери се премести от мен към огнедишащия дракон, после обратно. — Защото какво е кръвта, ако не огън и вода; единство на противоположности и химически брак?
— Много добре, Даяна — съгласи се тя, макар да изглеждаше озадачена. Но не зададе повече въпроси.
Прокарах уверено пръст по белега от вътрешната страна на ръката си. Този път нямах нужда от нож. Кожата се раздели, както и знаех, че ще стане, и кръвта се стече само защото имах нужда от нея. Джоан се втурна към мен с малка купичка, за да събере червената течност. Сребристочерните очи на дракона от стената следваха падащите капки.
— «В началото бе липса и желание. В началото бе кръв и страх» — прошепнах.
— «В началото бе откриване на вещиците» — отекна в отговор времето и сините и кехлибарените нишки светнаха през каменните стени на стаята.